Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, Международната седмица на глухите е инициатива на Световната федерация на глухите (WFD). За пръв път е проведена в Рим през 1958 година и оттогава световната общност на глухите я отбелязва ежегодно, като обикновено се провежда в последната седмица на месец септември. Тази година Международната седмица на глухите е от 18 до 24 септември, и е под надслова „Пълно включване с езика на знаците”. В духа на международните чествания, и у нас организациите на хора без слух се активизираха с инициативи под надслов „Продължаваме ЗАЕДНО”.

Отвъд положителността на идеята и смислеността ú, отвъд приповдигнатостта и ентусиазма е малко трудно да се повярва в такава една заедност, твърде показна и само по повод. Защото твърде много са обстоятелствата, които издават фалшивия патос на мотото „Продължаваме ЗАЕДНО”. За да се случи зедност помежду, тя трябва да е се е случила първо отвътре. Да бъде осъзната като искрено желание за добротворчество и в полза на всички, а не като средство за самореклама и изграждане на образи, различни от същността. Уви, това не се е случило, въпреки надеждите някога да се. Не може да се случи заедност там, където има различни интереси. И където не са надраснати егото и властовите амбиции за управленство, за „оправяне”.

Поводите идват и отшумяват, но е по-важно какво остава след това. Погледнете към Съюз на глухите в България (СГБ). Организация с над 80-годишна история, изградена от ръцете на хора без слух и говор като символ на обединението им като общност, в която всеки да получава подкрепа, образование, заетост, човешко отношение – въпреки липсата на слух, което във всяка област на живота създава някакъв дискомфорт. Заедност, продиктувана от мисълта за грижата към всички, които са равноправни участници в процеса на подпомагането и взаимното си израстване. Така е било преди 80 години. Хижа, предприятия, периоди на просперитет, рехабилитация за най-малките, образование на висота, художествена самодейност и пантомима с голям успех у нас и по света.

Днес в системата на СГБ броят на служителите без слух е твърде малък, ако направите една справка за съотношението им спрямо чуващите служители. Предприятията са закрити, с лоши бази и условия, функционират едва и само някои от тях. Рехабилитационните грижи се игнорират, упражнява се натиск срещу ресурсни учители, от което потърпевши са децата със СОП. Художествената самодейност се задъхва от безидейност и повторения, пантомимата почти не е популярна и не се рекламира както трябва, а младите хора се люлеят между безработицата и липсата на качествено образование, без мотивация за учене, защото липсата на слух и на адекватна среда ги изпълва със съмнения относно адаптацията в учебното заведение и реализацията им след завършване. Инцидентни са случаите на намерили някаква сезонна работа младежи без слух. Липсват медии, адекватно ангажирани с проблематиката на глухата общност. Наличните официални следват комунистическите прийоми на култа към личността на председателя и страдат от тотална липса на критичност. Това е удобно за прокламиране на безпроблемност като едно време – всичко е цветя и рози, недоволни няма, а ръководството е възможно най-почтеното.

Всичко това обаче не е последица от времената и нравите или държавната политика, макар че огледално отразява сходни проблеми и деморализация. Последица е преди всичко от управлението на организацията преди и сега, в липсата на сплотеност, на съ-един-е-ние, на запазване на културата и идентичността. Общностната идентификация страда от залитане и симптоми на непринадлежност, несигурност.

СГБ днес се е превърнал в структура, в която водещ глас имат хора без слухозагуба, които откровено си служат с целия арсенал на манипулативните, корупционни и дискриминативни практики, упражняват натиск, злоупотребяват с власт и служебно положение, своеволничат, и всичко това – просто защото го могат. Големите приказки за постижения и дела на ръководството за благото на глухите членове на СГБ са просто големи приказки без покритие, чиято цел е единствено да изграждат фалшив публичен образ на система, която функционира съвсем не според прокламираните си морални ценности. Тя изобщо няма такива. Допреди 10-15 години в сградата на СГБ все още са работили хора без слух, и ако техния брой тогава е бил наистина голям, днес те се броят на пръсти. Защото голяма част от можещите, интелигентни и млади хора са напуснали, реализирани другаде или нежелаещи да бъдат част от нещо, което изобщо не ги приобщава, не разгръща потенциала им, а ги унижава, използва ги и ги захвърля с измислени обвинения за провинения, каквито нямат – само и само да се оправдаят властовите своеволия и нарушения, както и липсата на адекватна политика и визия за развитие на организацията.

Навсякъде в света в организациите на хора без слух чуващите лица са помощен персонал – с пълното съзнание за добротворческата си мисия. Те са двупосочни преводачи от и на жестов език или се занимават с административни или организационни дейности, в които подпомагат членовете на ръководствата без слух. В СГБ може да се види точно обратното, и то в най-гротескния му вид – чуващи лица, които нито като компетенции или умения, нито като възраст са подходящи за заеманите от тях длъжности. Затова пък с вещина и майсторство владеят изкуството на интригата, на задкулисните манипулации, на вербалната и невербална агресия и натиск, за да премахват неудобните тям. И дори не се срамуват от обстоятелството, че самите те с подобни дела откровено уронват имиджа на организацията. СГБ не наема нови служители, въпреки крещящата нужда от кадри за много от щатовете си. Напротив, СГБ с удоволствие се лишава от принципните за сметка на угодливите и посредствените, които роптаят всеки път, когато името им не бива споменато и делата им – изтъквани. И които с лекота заменят ласкателствата с грознословие, щом сменят обстановката и средата.Тъжно!

Броят на съществуващите организации на глухи хора у нас е живото доказателство, че СГБ не е онази национално представена институция, към която биха били горди да принадлежат и да ги представлява. Но без нейния представителствен статут те не биха могли да постигнат много и да имат тежест в делата и решенията, засягащи  общността на хората без слух. СГБ все още държи на имиджа си на стожер, макар че днес отдавна никой не вярва в този имидж и в големите приказки за реални постижения. Налице е единствено придържането към статуквото, бодрото рапортуване за свършената работа, хвалби без покритие и изопачаване на ситуации. Очевидна е липсата на воля и визии за бъдещето, а заради редицата излагации и решения, взети на базата на елементарна емоционалност, днешното управленско тяло в СГБ доказа себе си като възможно най-некадърното и недорасло за подобни отговорности. И което повече руши и разделя, вместо да обединява и съгражда.

Заедност? За да не сме голословни, нека да припомним, че когато на 17 май т.г. в НС бе внесен злополучния законопроект за жестовия език, се видя съвсем ясно, че съставителите – СГБ, са го изпратили без да го съгласуват предварително с други организации, да го огладят и осъвременят съобразно последните промени в европейски и световен мащаб. Защото целта не е била тази, законопроектът да обхване в пълнота всички гледни точки и да бъде адекватно огледало за това какво е, и какво може реално да се направи. ЗаЕдно. Не, целта e била СГБ да наложи монопола си във вземането на решения, които утвърждават имиджа на ръководството му като активен и единствен борец за каузите на тихата общност на всички фронтове. Нищо чудно, че законопроектът бе отхвърлен в началото на юни, както не сработи и подобието на заедност на другите организации на хора без слух в последвалите опити да се ревизира законопроектът и той да стане отново обект в парламентарния дневен ред.

И днес 12 организации „Продължават ЗАЕДНО”. Интересна симбиоза, маскирана като заедност. В нея няма и грам искреност, която да убеждава, че отвъд патоса на Международната седмица на глухите, заедността е наистина възможна. На местно ниво. Дори възниква и учудване не е ли цинизъм тази демонстрация от страна на СГБ за приобщаване към международните чествания, след като ръководството почти сътвори международен скандал с неглижирането на кореспонденцията с една от водещите организации - Европейския съюз на глухите - по повод важните въпроси за домакинството на СЕ, в рамките на което ЕСГ желаеше София да бъде домакин и на тяхната Генерална асамблея през 2018 г. Включително изпращането на български делегати в Малта и уреждането на членската такса на СГБ в ЕСГ. Разискване не е последвало. СГБ буквално сложи един голям кръст на цялата си международна дейност, а след това  дори замаза конфуза с видеоклип, публикуван във фейсбук страницата на СГБ, в който председателят обяснява как не е получил въпросните мейли от страна на ЕСГ. Съществуват обаче неопровержими доказателства за обратното – мейлите са изпратени освен до него и до цялата администрация на СГБ, и остава въпросът все пак защо никой от тази администрация не е обърнал внимание на ръководителя си, че такива мейли отдавна чакат и в техните електронни пощи.

Ето на какъв принцип действа управленството на СГБ – не решава проблеми, а ги замазва, губейки времето на хората, за да ги убеждава в неща, които лесно могат да бъдат опровергани. Защитава имидж, който отдавна се клати и в който никой не би могъл да повярва. Къде по-явно, къде по-завоалирано „играе” на заедност с организации, които според интереса си менят  и отношението към него. Не отстоява позиции и не излиза със становища по важни въпроси. Приоритизира маловажните. За цялото време на управлението си това ръководство не може да се похвали с нищо кой знае колко значимо, с което да бъде запомнено. Има обаче достатъчно нелицеприятни неща, с които със сигурност се е вписало в историята.

Затова такива показни акции за заедност будят не гордост или надежди, а по-скоро тъга, че след края на честванията доскорошните обединители ще се хванат отново за гушите, ще си изземват функциите, ще се избиват за грамоти и отличия, ще си правят самореклама в медиите, ще пускат жестирани видеоклипове в ютуб, в които се обвиняват взаимно, и от заедността няма да остане дори спомен. Ще продължат както досега да водят безсмислени и безконечни спорове кое как трябва да бъде и кое е добро за глухите, кой да води глухия народ и кой най-много е направил за него. С всички позволени средства, защото те оправдавали целта. Цел, до която няма да стигнат заедно, докато всеки гледа да изпревари другия.

Международната седмица на глухите е възможност за заедност и обединение на хората без слух. Провежданата от СФГ Международна седмица на глухите се стреми да насърчава правата на хората със слухови дефицити и да очертава конкретни въпроси, по които трябва да се търсят решения. А толкова много въпроси у нас, свързани с тихата общност, чакат решението си от толкова много време. Отвъд културните ангажименти по повод Международната седмица, спешно са нужни дебати, срещи и реформи. Незабавни намеси и ревизии. Сериозни ангажименти и поемане на отговорности.

Би било много хубаво, ако и у нас наистина може да се продължава заедно. И не като временно обединение, а в истинска заедност.

 Христина Чопарова

Изображение: WFD

На 20 юни 2017 г. бе проведен Форум за свободно обсъждане на българския жестов език, организиран от Асоциацията на гражданите с увреден слух в България (АГУСБ). Присъстваха представители на организации на хора без слух от София и Пловдив, както и гости, представители на различни министерства като Росица Димитрова, зам. министър на труда и социалната политика и Бояна Алексов, старши експерт в Дирекция „Приобщаващо образование“ в Министерството на образованието и науката.

До кафе-паузата, по регламент определен от организаторите, участниците изказваха становищата си по азбучен ред. Последва предварително подготвеното представление „Кой е най-компетентен по въпросите на жестовия език у нас”. Последни в меморандумния списък, но едни от първите по изказване, фондация „Заслушай се” изнесоха най-ефектното представление пред присъстващи и гости, като това бе и целта - да се впечатлят представителите на министерствата, да не се допуснат определени изказвания на други участници в първата половина на програмата (до оттеглянето на  гостите), и най-после, да се изтъкне колко са некомпетентни останалите участници във форума и колко вещи са от „Заслушай се” с демонстрации на „американския опит” и европейски практики, успешно разтегнати отвъд рамките на регламентираните 15-20 минути за изказване.

Всички участници във форума, прочели становищата си и направили изказвания, бяха единодушни в мнението си за това, което липсва у нас по отношение на приложението на жестовия език, преводаческите услуги и липсата на официално признаване. Няма достатъчно преводачи за малки населени места, липсват субтитри, достъп до много области на обществения живот поради недостатъчен специализиран превод и т.н. Не бива да се забравя обаче, че това не са въпроси, които би могъл да уреди единствено закон за българския жестов език. С неговото приемане ще настъпят много положителни промени, част от които са именно липсващите сега условия. Вижда се обаче колко много работа е нужна още, преди да се пристъпи към узаконяване, и за целта е нужно да се работи в заедност. Това е и мотото на организаторите – „Обединени сме силни!”

Втората половина на програмата, в която по регламент следваше да се обсъждат становищата, всъщност премина под знака на личните мнения и критики. След като депутатите в Парламента отхвърлиха на 7 юни внесения на 17 май 2017 г. законопроект за жестовия език, това събуди страсти за поправки и компетентни допълнения. По време на форума дори бе упорито насаждано мнението, че законопроектът не е отхвърлен, а само отложен с цел да се съберат компетентни становища, които да ревизират законопроекта в този му вид. И основните ревизионери са, разбира се, „Заслушай се”, които за тежест се нуждаят и от подписан от всички Меморандум на Форума на организациите, представен в края на програмата. И съвсем не на последно място, този Меморандум е стъпка в посока към алчните амбиции на тази фондация за национално представителство.

Ашод Дерандонян и Славина Лозанова последователно и в тандем внушаваха на присъстващите, че макар да е най-голямата, Съюзът на глухите в България не е единствената организация на хора без слух. Дерандонян дори се оказа (по негови собствени изказвания), с личен смс от председателя на СГБ относно отсъствието му от форума. Както смс-ът и мотивите за отсъствие, така и отделни положения от проектозакона за жестовия език бяха остро разкритикувани от Дерандонян. „Национална асоциация на преводачите на жестов език в България” (НАПЖЕБ) също не беше подмината в критиката покрай претенциите им за Националния регистър на преводачите в проектозакона за жестовия език. Дори бяха упрекнати от Лозанова, че въпреки че са самостоятелна организация, работят под шапката на Съюза на глухите в България.

Следващите, които отнесоха къде явни, къде завоалирани критики от „Заслушай се” бяха Фондация „Глухи без граници”, които в момента провеждат Национално научно изследване на българския жестов език по проект BG05M2OP001-3.003-0001 ”, „Подкрепа за равен достъп и личностно развитие“ по оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ 2014-2020 г., съфинансирана от Европейския съюз чрез Европейския социален фонд. Преобладаваха (няколко пъти повторени) изказвания, че това изследване, макар да било първото, не било единственото и последно, и че 10 месеца не били достатъчен срок да се обхване в пълнота всеки негов аспект. Буквално се набиваше в очи омаловажаването на работата, която фондация „Глухи без граници” извършва в момента, въпреки изразяваните от Лозанова по време на форума поздравления към тях за това, което правят.

Правеше впечатление това публично изразено пред всички съмнение, че глухи хора могат да се справят с такова важно изследване, колкото и Лозанова да се постара да внуши, че уважавала глухите хора. За съжаление, имаше очевидно разминаване между дела и думи, което особено си пролича в частта с изказване на участник без слух след кафе паузата. По време на това изказване Лозанова се обърна към Дерандонян и му каза през смях: „Тя е луда!”. Той, разбира се, се съгласи с кимане на тази знаменателна забележка. И за да е вън от всяко съмнение, че това наистина се е случило, е документирано на направения по време на форума видеозапис. Демонстрирането на ехидност, превъзходство и изрази от подобен характер показват недвусмислено какво реално е мнението и отношението на хора, които лицемерно прокламират някаква заедност в името на добри каузи.

Няма как да се постигне заедност и да се получи партньорство с организации, които не биват смятани за достойни в онова, което вършат. И най-малкото е цинично да се иска от тях да сложат подписите си под предварително съгласие за сътрудничество, каквото е меморандумът, докато се омаловажават постиженията им. Бе обяснено, че това е само „напомнително писмо”, което няма силата на официален документ. Всъщност меморандумът е дипломатически документ, който съдържа подробности за даден въпрос и неговия развой, както и становищата на страните, спорещи по него. Мнозина от присъстващите на форума с увреден слух лица не бяха наясно какво точно представлява меморандумът, който се искаше от техните организации да подписват.

По време на продължилата след кафе-паузата дискусия стана ясно също, че „Заслушай се” провеждат свое изследване на жестовия език, демонстрирано пред ВИП гостите от министерствата като „американски опит”, с цел да доказват неща, които са неприложими или несъвместими с българската действителност. Прочетено бе от Лозанова становище на неприсъстващи в залата представители на фондация „Взаимно”. Ашод Дерандонян пък много емоционално попита присъстващите дали виждат връзката между научното изследване на жестовия език и неговото узаконяване, защото той не виждал такава. Лозанова натърти, че узаконяването на жестовия език е политически акт, а научното изследване си е научно изследване и между двете няма общо. Възниква много логичния въпрос, дали Дерандонян и Лозанова щяха да смятат така, ако „Заслушай се” бяха спечелили проекта за научното изследване вместо фондация „Глухи без граници”?

Всъщност, връзка между научното изследване на жестовия език и неговото узаконяване  има и тя е пределно ясна. Жестовият език е език на глухите хора. Навсякъде по света той е част от така наречената „култура на глухите”, тяхна идентичност и самоопределение. Като част от тази култура той е узаконен в повечето държави, но в много малко от тях – конституционно. Разбира се, узаконяването следва националните особености на държавите и трябва да се съобразява единствено с тях, каквато е и препоръката на Световната здравна организация в Резолюцията „Превенция на глухотата и слуховата загуба”. У нас, в България, култура на глухите няма, или поне не се говори за такава. Жестовият език не се е разглеждал досега  като част от културата на глухите, с която българските глухи могат да имат самочувствие.

Националното научно изследване би дало представа къде у нас, в какви географски региони се употребява жестовия език, какви са неговите особености, форми, традиции, на кого е нужен. Всичко, което е необходимо да се знае за жестовия език, който съществува отдавна, предава се от поколения и има свои правила. Той няма граматика, защото е визуален език, а мимиките на лицето по никаква логика не могат да се нарекат граматика. Граматиката на един език е система от писмени и устни правила за ясно разбиране, и ако жестовият език ще има претенцията да бъде наравно с говоримия български език, следва да се подчинява на същите граматически правила при съставянето на изречения с жест, устна артикулация и говор, за да бъде разбираема комуникацията на глухите хора не само между тях, но и с всички останали. Тъй като е знайно, че повечето глухи хора не винаги се изразяват граматически правилно, това е аграматичност. В духа на културата на глухите, тази специфична особеност на комуникацията на глухите хора може да се разглежда като граматическа субкултура, което не значи отделна граматика.

Едно научно изследване като това, което провеждат от фондация „Глухи без граници” е ценно с това, че за пръв път ще документира у нас нещо, което досега не е правено, и което би дало основателни претенции на жестовия език да бъде узаконен – неговата история и култура, традиции и методи на обучение. Няма логика да се узаконява нещо, което не е познато, което е неясно на кого е нужно, защо е нужно, как точно е нужно. И не като се завишава умишлено броя на хората без слух у нас, с цел да се внуши на колко много хора наистина е нужен. Защото не всички от тях са ползватели на жестовия език, нито тези хора са наистина стотици хиляди. Реално, ако се събере броят на регистрираните членове на районни организации на глухите в страната, ще се получи цифра, близка до 10 000. Ако към тях се включи броят на тези, които ползват технически средства, нерегистрираните никъде хора без слух, броят на децата, които всяка година се раждат и чиято слухова загуба се открива по-късно, ако се добави и броят на тези, които в някаква степен губят слуха си по някаква причина, реално цифрата няма да бъде по-висока от 30-40 000 души.

Така че узаконяването на жестовия език е добре да не става на базата на броя хора без слух у нас (за който, както вече многократно напомняме от години, няма точна статистика). Не всички от хората със слухови дефицити са потребители на жестов език, затова узаконяването следва да се съобразява с комуникационните потребности на ползвателите на езика. Именно заради тях ще се узаконява. И спешно е нужен Класификатор на ползвателите на жестов език, за да се види по-ясно на кого и при какви ситуации е необходим. Националното научно изследване би показало именно кои са ползвателите, би очертало таргета от потребители.

Жестовият език е помощно средство за комуникация, колкото и да не са съгласни с това твърдение определени хора. И защото жестовият език е алтернативен – по смисъла на друг, различен от общоприетото, макар и със свои особености. Но все пак макар и първи език за глухите хора, той е помощен за тях да опознават света и националния език на държавата, майчиният български. Ето затова, преди да се узаконява жестовият език като български жестов език, той следва да бъде национално изследван. Мисля, че е излишно да се обосноваваме какво е национално и българско. Изследването освен това ще обогати съществуващите до момента и познати жестове с нови, а това е работа в посока обогатяване на съдържанието на жестовия фонд. Беден откъм съдържание език не може да бъде равностоен на говоримия език и не е естествено средство за комуникация, защото не идва спонтанно, а е изучаван и овладяван – първо у дома, а после и в училище. Националното изследване не на последно място ще докаже и нещо много важно – че е нужно преводачи от жестов език да се обучават на езика на глухите от самите глухи, за да могат да ги разбират и да бъдат професионални и точни посредници между хората без слух и чуващия свят.

Пак ще повторим, че не бива признаването на жестовия език като държавен акт да се разглежда единствено с оглед образователните му ползи за преводачи, деца и студенти. Те са важни, но са само един аспект от темата за жестовия език и приложението му. Изказани бяха мнения, че няма ясна методика за обучение на преводачи от и на жестов език. Ако се обедини това, което съществува като традиционен жестов език, с това, което съществува като обучителен метод, би се получила доста добра база, в която нищо не се изключва като излишно, а само се надгражда над него.

Един професионален преводач следва да владее не само онзи жестов език, който методически се преподава, но и жестовия език на глухите хора. Дори само една погрешна интерпретация или изопачаване, дължащо се на недостатъчното познаване на езика на глухите хора, може да доведе до много сериозни последици и дори до риск за живота. Особено при случаи на тежки престъпления, когато извършителят е лице без слух. Ето защо е много важна и много очевидна връзката между едно изследване на жестовия език у нас и неговото узаконяване. И е цинично да се политизира или маргинализира нещо, което е от изключителна важност за хората без слух.

Както подчертахме многократно на форума, е важно най-вече да се работи наистина с мисъл за хората без слух и с пълна липса на организационни или политически интереси. За да не се налага възклицанието „Горките глухи!”, в името на които се правят много неща, но за тях конкретно – нищо. „Ние ви чуваме” адмирира узаконяването на жестовия език, но не и начините, по които се подхожда към този въпрос, тъй като са налице твърде много интереси, които имат твърде малко общо с глухите хора въобще. Насажда се впечатлението, че тях никой не ги пита кое как трябва да бъде, след като има политическа воля и представители, които знаят това по-добре от тях. Ако съществуваше заедност и съгласие какво наистина е нужно на глухите хора, надали щеше да има и толкова организации, всяка от които счита себе си за водеща.

Имаше и откровени изказвания от страна на Лозанова, че „Ние ви чуваме” едва ли не е против узаконяването на жестовия език у нас, някак си умишлено пропускайки обстоятелството, че изтъквахме реално съществуващите ситуации у нас, които са проблемни в областта на жестовия език. Не можем да се сравняваме с европейски или американски практики по простата причина, че у нас тепърва жестовият език ще бъде разглеждан, изследван, обговарян – неща, които отдавна са направени в глухите култури и законодателства по света. Затова е важно да има съобразяване с реалното положение у нас, с националните особености, преди да се пристъпва към въвеждането на нечий опит или практики, тъй като е голяма реалността по липсата на готовност или основи те да се реализират успешно. И когато изтъкваме реалното положение „с такива изказвания”, заради което отнасяме ментални квалификации, това не значи, че правим опит да саботираме работата в насока узаконяване на жестовия език у нас. Обяснима е липсата на погрешно тълкуване у хора, които не чуват, когато слушат. Но не е простима. Особено от хора, които считат себе си за професионалисти.

Форумът завърши с представяне на споменатия по-горе Меморандум, в който бяха изложени основните насоки за бъдеща работа между организациите на хората без слух у нас и призив за съставяне на Национален съвет по жестовия език, в който да влезе по един представител от всяка организация. И да бъдат изготвени „нормативни проектопредложения за признаване на официалния статут на българския жестов език”.  Кой организации на хора без слух у нас включва документът, за да се формира правна рамка за официализирането на жестовия език?

  1. Асоциация на гражданите с увреден слух в България (предс. Любен Работов)
  2. Асоциация на родителите на деца с увреден слух (предс. Мария Кръстева)
  3. Българска асоциация на хората с увреден слух (предс. Иванка Йовкова)
  4. Национална асоциация на сляпо-глухите в България (предс. Димитър Парапанов)
  5. Национален християнски център за глухи (предс. Сергей Гайнудинов)
  6. Национална асоциация на преводачите на жестов език (предс. Милена Гъркова)
  7. Съюз на глухите в България (предс. Николай Нинов)
  8. Спортна федерация на глухите в България (предс. Николай Колев)
  9. Сдружение „Спортни надежди” (предс. Траян Корчев)
  10.  Фондация „Взаимно” (предс. Иван Бургов)
  11.  Фондация „Глухи без граници – България” (предс. Митко Якимов)
  12.  Фондация „Заслушай се” (предс. Ашод Дерандонян)

Националният съвет ще има правомощията да събира компетенции по темата, с цел да се придвижи напред узаконяването на жестовия език у нас. По време на представянето на документа се разбра, че е наложително да му се направят някои редакции. Възникват обаче въпроси доколко такъв съвет ще провежда политика на прозрачност и без порочни практики, предвид очевидната липса на взаимно уважение, несъгласие с позициите и тщеславни желания кой да води парада и да определя правилата, след като никой не признава национално представената организация СГБ за подходяща да поема и да изпълнява тези функции.

Това, което бе демонстрирано на този форум, остави впечатления за очевидна липса на готовност и основи за някакво положително развитие в заедност. Вторият Форум за свободно обсъждане на жестовия език щял да бъде организиран от „Заслушай се”, както съобщиха от АГУСБ по време на дискусията. Хубаво е да има обсъждания, да се говори по важни въпроси. Но още по-хубаво е, когато е налице и желание да чуеш друг глас освен собствения си. Заедност няма как да се случи, докато са налице нездрави амбиции за партньорства, които уреждат нечии интереси, при липса на уважение към мнение, различно от собственото и с ползването на обидни квалификации, които отразяват единствено нивото на интелигентност на ползващия ги. Лесно е да бъдеш великодушен, когато изглеждаш голям в собствените си очи.

Въпросът е  в това - след всички критики и неуважение, проявено на този Форум към някои от включените в Меморандума организации, как точно ще се случи заедността?

Повече снимки очаквайте в галерията на сайта ни.

Христина Чопарова

Снимки: Борис Димитров

                                                                                                                                                                              

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, на 17 май т.г., в Народното събрание бе внесен за разглеждане от парламентарната група на БСП проект на Закон за жестомимичния език. На 7 юни бе обявено, че Парламентът е отхвърлил законопроекта на първо четене. Документът е публичен и достъпен за сваляне от сайта на Народното събрание на Република България, а в отхвърлянето му всъщност има основателен резон.

Настоящата публикация е част от анализ върху проектозакона, направен много преди да бъде съобщено парламентарното решение за отхвърлянето му. От пръв прочит, в този му вид проектозаконът има наистина големи пропуски, съдържа изнесени хипотетични (и непотвърдени) данни, буди и откровено недоумение в мотивната част и аргументиране от страна на съставителите. Мотивната част съдържа както излишни повторения, така и остаряла информация, която в никакъв случай не аргументира по адекватен начин какво е жестовият език, на кого е нужен и защо наистина бе необходимо неговото признаване. Накратко, проектозаконът за жестовия език в този му вид не би могъл да защити правата на засегнатите страни, заради които се целеше неговото приемане.

Отлагането на узаконяването наистина засега лишава България от възможността да се нареди сред европейските държави, официално уредили законовия статут на жестовия език като комуникационно средство на хората без слух. Но едно такова официално признаване на жестовия език следва да се основава на аргументирани и проверени тези, на направени проучвания и обобщени резултати, които не подлежат на никакво съмнение. И не на последно място, нужно е да има синхрон с последните постижения на европейското законодателство по отношение на жестовия език и професионалният жестов превод.

Ние многократно сме информирали във времето читателите си по теми, свързани с проблематиката на жестовия език: кому е нужен този език, важността на преводаческата компетентност и последните новости относно законодателните аспекти, засягащи жестовия език по света.

И все пак, какво е жестовият език?

Не съществува универсален език на знаците, и всеки един от жестовите езици по света притежава свои собствени граматика и синтаксис, независими от говоримите езици. Но когато говорим за граматика, нямаме предвид писмен еквивалент. Жестомимиката, както е прието да се нарича тази система, бидейки визуална, е около 80% лицева мимика и устна артикулация и 20 % движения на ръцете (дактилни знаци с пръсти и жестове с две ръце). Поради тази причина неговата цел е да изобразява смисъла на изговаряните думи и като такова средство се явява подпомагащо комуникацията средство. Жестовият език е "основен" само по смисъла на предпочитание за използването му пред други средства за комуникация.

Широко е застъпен в европейски и световен мащаб така нареченият билингвизъм (двуезичие), т.е., използването на устната артикулация, придружена с говор, заедно с жест. Принципите на билингвизма са застъпени и в редица нормативи, уреждащи професионалните преводачески услуги като необходимо и задължително условие за преводачите от и на жестов език по света. България е член на ЕС от 2007 г., и в контекста на това българският език е един от официалните езици в голямото семейство на Евросъюза. Би било прекрасно България да стане една от държавите, признали официално жестовия език, чрез понятието „Български жестов език” (БЖЕ), по примерна на съществуващите в Европа жестови езици, чиято абревиатура на английски би била Bulgarian Sign Language (BSL).

Вместо „жестомимичен”, у нас по-често се използва по-краткия израз „жестов език”. В средите на хората с тотална слухова загуба (пренатална, т.е., родени глухи), предавана наследствено поколения наред,  жестомимичният език често се нарича „майчин”. Този израз се ползва по смисъла на усвояван в семейството от много ранна възраст език. Фактологически обаче, той е първият език, чрез който едно дете без слух опознава света, но не може да се нарече „майчин език”, тъй като майчин е българският.

Жестовият език в този случай не е „естествено средство” (според чл. 3 (1) от проектозакона), защото не идва спонтанно, а е овладяван, усвояван, макар и в домашни условия. В този смисъл за родените без слух, както и за оглушелите впоследствие по някаква причина, жестовият език е помощно средство за общуване, особено в ситуациите, в които слухопротезирани лица са направили избор да не разчитат на техниката (слухови апарати или кохлеари), а ползват жестов език за комуникация. Но и за тях той е изучаван и овладяван впоследствие, за да подпомага общуването.

                             

По липсата на писмени изражения, жестовият език не може да бъде „....пълноценен начин за общуване наравно с говоримия и писмения български език.”(чл. 3 (2) от проектозакона). За да бъде „наравно с...”, той следва да е самостоятелна езикова система, но всъщност е помощен вариант на вече съществуващия език, специално пригоден за комуникационните нужди на хората без слух.                                 

Освен това, изразът „Българският жестов език е традиционно и масово използвана [...] езикова система (т.5., Допълнителна разпоредба, стр. 4 от проектозакона), налага асоциации за широка употреба, каквато не се наблюдава извън средите на хората без слух, и в този контекст цели да внуши мащабност, каквато реално няма.

Кои са потребителите на жестовия език и на кого е от полза той?

По света държавите, приели жестовия език официално в своите законодателства, са го приели с презумпцията, че този език въплъщава културата на глухите като отличителна комуникативна особеност на тяхната общност. Както вече бе споменато, не съществува универсален език на знаците, и всеки един от жестовите езици по света притежава свои собствени граматика и синтаксис, независими от говоримите езици. Хората, родени без слух, идентифицират себе си като глухи. В англоговорящите общности, главната буква в думата „глух” (Deaf) обозначава представител на тихата общност, роден изцяло без слух. С малка буква (deaf) се обозначават тези, които са придобили слухова загуба впоследствие, на някакъв етап от живота си. Разбира се, не всички споделят тази приета обозначителност, поради което има и организации на тежкочуващи хора, сляпо-глухи и др., съобразно техните специфични слухови потребности. Това е и причината да бъде неуместно подвеждането под общ знаменател на толкова разнообразни таргети. У нас е приет подобен общознаменателен израз „хора с увреден слух”, който по същността си освен, че е некоректен, уронва и  човешкото достойнство, тъй като не всяка липса означава непременно и увреденост. Думата „увреден” създава предпоставки за отхвърляне и противоречи на принципите на интеграцията.

По отношение на слуховите дефицити, когато слухът липсва по рождение, това не може да се нарече увреждане. В текста на проектозакона почти навсякъде са употребени изразите „хора с увреден слух”, „деца с увреден слух”, и изобщо, думата „увреден”, която няма място в един закон, утвърждавайки по този начин погрешни схващания и стереотипи за хората със слухови затруднения. Един законопроект следва да бъде съвременен прочит на адекватното състояние и реалности, а не просто повторение на остарели и погрешни схващания, които са освен всичко останало и в противоречие с европейските принципи на интеграция и социално включване, да не говорим, че са и уронващи човешкото достойнство по смисъла си.

Хората със специфични слухови потребности не могат да се обозначават и с общото название „глухи” (въпреки обществената заявка за присъединяване към голямото семейство на тихата общност), тъй като много от тях нито са глухи, нито се самоопределят като такива. Съществуват различни степени на слухова загуба, според които нечуващите лица биват глухи, тежкочуващи, слабочуващи, и др. Тези дефиниции идват да подскажат, че при някои от хората слухът или липсва напълно, или е недостатъчен, компенсиран с техническо средство. Без техническите средства обаче е налице нечуваемост. Това не е причина обаче лицата да бъдат етикирани като "хора  с увреден слух” или „глухи”. Отговарящият на фактологията израз е по-скоро „нечуващи хора” и/или „хора без слух”.

Класификатор на ползвателите на жестов език у нас няма, поради което се приема, че жестовият език се употребява от всички „хора с увреден слух”. Това противоречи на реалността. В проектозакона (Допълнителна разпоредба, стр.4, т. 1-7) са дадени като цяло хаотични определения, които би следвало да се съобразяват не със загуба на слух по децибели, а с процентната загуба нарушена трудоспособност на лицата по ТЕЛК – това е и официалният документ, удостоверяващ слуховия им статус.

В България има:

-   нечуващи лица с трайна слухова загуба и придружаващи заболявания (също трайни). По ТЕЛК това са хората с I група инвалидност с пожизнено решение, които се нуждаят от непрекъсната асистентска помощ.

- глухи хора (родени без слух, при които загубата е традиционно предавана поколенчески). Наричат се още хора с предречева (пренатална) слухова загуба; притежават говор, но недостатъчно развит или рехабилитиран, рядко артикулират речта и ползват жестов език. По ТЕЛК това са хората с II и/или III група инвалидност и също пожизнени решения.

- тежкочуващи хора (родени със слух, но оглушели в много ранна детска възраст поради заболяване). Те разчитат писмен текст и субтитри, а голяма част от ранно оглушелите са и ползватели на жестовия език. По ТЕЛК това са хората с III група инвалидност и пожизнени решения.

- тежкочуващи са също и хората, които в някакъв по-късен етап от живота си придобиват слухова загуба поради излагане на шум; от травма; поради заболяване; поради механизми, отключващи наследствени причини в по-късна възраст; при неправилно лечение с медикаменти и др. Тези хора са без говорни смущения, могат да притежават някакъв минимален процент остатъчен слух, но без техническо средство (слухов апарат или кохлеарен имплант) са практически глухи. Повечето от тях не владеят жестовия език, но го усвояват впоследствие като помощно средство за комуникация. По ТЕЛК – III група със или без пожизнени решения.

- слабочуващи или трудночуващи лица са хора с намален слух и смущения в слуха (поради старост, някакви немедицински причини). Говорят високо и могат да са слухопротезирани с апарати, но не ползват жестов език или субтитри. При тях има тенденция към утежняване на загубата на слух, но не в резултат на увреждане. По ТЕЛК могат да притежават III група инвалидност, обикновено без пожизнено решение.

- сляпо-глухи са лицата без слух и зрение, които са ползватели на жестовия език и брайловата писменост. По ТЕЛК са хора с I или II група инвалидност с пожизнени решения.

Видно от изложеното, ползватели на жестовия език са само глухите, тежкочуващите и сляпо-глухите хора. Както вече споменахме, билингвизмът е онази важна особеност, която позволява на чуващите хора да участват в комуникацията с нечуващи, а на тежкочуващите хора – да разчитат устната артикулация. Жестовият език може да бъде нужен като средство за общуване и на хора с някои видове двигателни или говорни затруднения, които нямат слухова загуба. Това е необходимо да бъде посочено като още едно предимство на жестовия език в контекста на неговото официално приемане и узаконяване като помощно средство.

Класификаторът на ползвателите на жестов език би дал представа на широката общественост не само за разликата между отделните видове слухова загуба, но и за правилния вид комуникация с нечуващите и хората без слух. Подобна информираност би улеснила интеграцията и социалното включване, и не на последно място, изяснява кога, за кого и при какви обстоятелства е необходим жестовият език и услугите, свързани с ползването му.

Редно е да бъдат защитени и правата на ползвателите на субтитри, които са и ползватели на жестов език, бидейки хора със слухова загуба. Такъв член в проектозакона изобщо липсва, както и аргументация за нуждата от прецизиране на понятието „достъп” в законовите нормативи, по смисъла на „начин на възприемане”.

За преводачите и тълкувателите 

Внесеният документ следваше да се нарича не „Закон за българския жестомимичен език”, а „Закон за българския жестов език и професионалния жестов превод”. Допълнението „...и професионалния жестов превод” следва да подсказва, че официализирането на българския жестов език е свързано с използването му за професионални нужди – преводи от и на жестов език, обучения и др., още повече, че този закон е трябвало да урежда и обучението на преводачи (чл. 2 (2), стр. 2 от проектозакона), както създаването на Национален регистър на преводачите от и на жестов език (чл. 5 и 6, стр. 3).

На 28 септември 2016 г. в Европейския парламент в Брюксел, по време на международната конференция „Многоезичие и равни права в ЕС: ролята на жестовите езици”, всички депутати подписаха Резолюция за жестовия език и професионалния жестов превод, която бе внесена за разглеждане от евродепутат Хелга Стивънс и приета на 23 ноември 2016 със 661 гласа ЗА, 6 против и 23 въздържали се. С приемането на Резолюция B8-1230/2016, очакванията са за ползотворна работа на Общностите на хората със слухова недостатъчност с техните правителства относно жестовия език и професионалния жестов превод. Тези данни никъде не фигурират в мотивната част от текста на закона. Буди недоумение откъде са взети и изложените в мотивната част спорни твърдения на съставителите за официалното признаване на жестовите езици по света.

Преводач и тълкувател са различни понятия в рамките на жестовия език. Преводачът е лице, което превежда дословно. Тълкувателят е лице, което обяснява и в хода на тълкуванието разполага със свободата да интерпретира, без да изменя смисъла на казаното. Тъй като жестовият език в България има нужда от обогатяване на фонда си с нови жестове, адекватни на езиковото богатство на българския език, при превод от и на жестов език (в завивимост от ситуацията и сложността на терминологията – правна, медицинска и др.), е необходима преценка дали е нужен преводач или тълкувател. Необходимо е да има точни дефиниции, тъй като при обучението и степените на квалификация те ще определят и сферата на покритие на жестовата услуга. 

Определянето на регламент за правото да се извършват преводи от и на жестов език и би попречило възникването на спорове за легитимация и би уредил реда и отношенията при преводачески услуги на местно, регионално, национално и международно ниво – чрез Национален регистър на преводачите и тълкувателите на български жестов език (чл. 6 (1), стр. 3). Буди недоумение обаче претенцията за воденето на регистъра, вписванията и отписванията от него, както и издаването на квалитетни документи за професионален жестов превод (чл.6 (3) и чл. 6 (6)). Законът за жестовия език е държавен акт и като такъв следва да бъде урегулиран от държавна институция, която водейки регистъра – отговаря и за реда на вписванията и правилата по воденето му, както и за всички процедури, свързани с издаването на легитимни документи за правоспособни преводачи от и на жестов език. Още повече, че по смисъла на проектозакона, обучението на преводачите е нужна стъпка към изравняване с европейските стандарти по отношение на професионалния жестов превод.

Според европейските практики, международните преводи с квалифицирани преводачи са двупосочни, т.е., от нечуващ към чуващи с помощта на преводач от жестов език, и от чуващи към хора без слух на жестов език. Това е необходимо, за  да уточнява за каква комуникационна ситуация се налага професионалната жестова преводаческа услуга. Пример за приет стандарт при международни преводи: интервю с евродепутат Хелга Стивънс преди международната конференция „Многоезичие и равни права в ЕС: ролята на жестовите езици”, състояла се в Европейския праламент в Брюксел (Белгия) на 28 септември 2016 г. В кадър е единствено преводачът НА жестов език, а преводачът ОТ жестов език превежда от жестов език на говорим английски.

За европейските практики и реалността у нас

Една лъжа, повторена хиляда пъти (или поне достатъчно често), се превръща в истина. Но буди недоумение обстоятелството, че в публичното пространство се тиражират откровено заблуждаващи статистики, зад които не стоят факти, а хипотези. Ето пример за такава: „В България живеят над 120 000 лица с различна степен на увреждане на слуха. По данни на Европейския съюз на глухите броят на ползващите българския жестомимичен език е 50 000.”(Мотиви към законопроекта, стр. 6).

                                  

Изнесените в този абзац данни категорично не отговарят на истината! Не съществува точна статистика за броя на хората у нас, които имат различна степен на слухова загуба. Нито може да се каже кога един човек от такъв с естествен слух става лице със слухови потребности, тъй като у нас не съществува база данни на хората, които имат слухови дефицити. Изнесените цифри са някакъв предполагаем брой, включващ вероятно слухопротезираните лица (потребители на слухови апарати или кохлеарни имплантни системи), но в никакъв случай не могат да визират общия брой лица на територията на страната, които имат слухова загуба. Всяка година в България се раждат и деца без слух, липсата на който се открива в доста по-късна детска възраст. На фона на липсващата точна статистика у нас, е пресилено да се твърди, че Европейският съюз на глухите разполага с такива статистически данни, още повече, че в Мотивите на проектозакона никъде не е приложена справка към тази институция за проверка на изнесените данни.

Всъщност, по последни изнесени данни от Европейския съюз на глухите, в Европа потребителите на жестов език са около 1 милион души, а тежкочуващите европейци наброяват близо 51 милиона. Спрямо тях, жестовите преводачи в ЕС са едва 6 500, което означава, че на 160 души се пада едва по 1 преводач. Това заяви Марку Йокинен, президент на Европейския съюз на глухите, в доклада си по време на Международната конференция „Многоезичие и равни права в ЕС: ролята на жестовите езици” на 28 септември 2016 г. в Европейския парламент в Брюксел (Белгия). Президентът на ЕСГ изтъкна тогава и колко е важно признаването да бъде постигнато посредством единно законодателство за жестовия език, като бъдат направени съответните законови промени, за да стане навсякъде по света конституционно признат езикът на знаците. Без единна законова рамка, все още в много държави по света ползвателите на жестовия език няма да могат да ползват правото си на равнопоставеност.

Изтъкването на статистика, с каквато започва мотивната част на законовия текст, както и повторението им от медиите впоследствие цели да покаже мащаби, които не отговарят на реалността в България. Действително, ползвателите на жестов език у нас са много, но е необходимо статистическите данни в цифри да имат и посочен адекватен и достоверен източник.

Защо е нужно да се приеме Закон за жестовия език и професионалния жестов превод?

Отправната точка, от която следва да започне промяната, е начинът на мислене и оборване на стереотипите спрямо хората със специфични слухови потребности. Те не са увредени, нито са с увреден слух, затова е нужно ползването на изрази, които са фактологически коректни и не нарушават личното им достойнство, същевременно не ги поставят в категорията на негодни за труд и социализация хора. С признаването на жестовия език за тяхно комуникационно средство, те получават възможността за достъп чрез това средство навсякъде и във всички сфери на обществения живот, където това е възможно.

Приемането на Закон за жестовия език и професионалния жестов превод би имал няколко основни предимства:

- би поставил България в числото на европейските държави, уредили със закон приемането на жестовия език за комуникационно средство на граждани със специфични слухови потребности.

- би уредил регламент за професионалния жестов превод съобразно европейските практики за обучение и използване на жестовите услуги на местно, регионално,национално и международно ниво.

- би позволил по-широкото навлизане на жестовия език в обществения живот – като образователно средство, в сферата на социалните услуги, заетостта, здравеопазването, транспорта, обществените услуги, телекомуникациите, медийните услуги и др., респ. и до изменения или допълнения в норматива на съответните закони.

- би поставил общността на хората без слух на равна нога с останалите граждани на страната, и би гарантирал тяхната равнопоставеност и участия без бариери във всички сфери на обществения живот, равни условия на заетост и социално включване.

Както вече ви информирахме в наша публикация, на 25 юни Министерския съвет у нас прие План за действие на РБългария за периода 2015-2020 за въвеждане на Конвенцията за правата на хората с увреждания, в който т.1. се отнася за жестовия език. Също и План за действие на Националния съвет за интеграция на хора с увреждания (НСИХУ), приет на 8 май 2015 г. в Правец, в който жестовият език е застъпен в по-широки сфери. Тази информация липсва в текста на законопроекта, а именно в Оперативните цели на този План за действие са включени важни за узаконяването и употребата на жестовия език положения и препоръки. На фона на последните събития в европейски план – Международната конференция, приемането на Резолюцията за жестовия език и професионалния жестов превод, както и според приетите Планове за действие от Министерския съвет у нас, узаконяването на българския жестов език е акт, чието отлагане във времето има плюсовете за това, че макар и на един по-късен етап, ще може да предложи пълнокръвна картина на ситуацията и проблематиката, с възможни решения и внимателно прецизиране с оглед коректността спрямо тези, заради чиито права се приема Законът.

Предпочитаният начин за признаване си остава конституционният. Спешно е нужно да се признаят националните жестови езици и в останалите държави от ЕС, според Марку Йокинен, президент на Европейския съюз на глухите, тъй като липсата на признаване представлява значителна бариера за глухите хора. Не бива обаче да се разчита, че с приемането му законът ще уреди неуредени с години локални въпроси и липса на единно мнение по много от аспектите в жестовия език (стр. 7, Мотиви). Докато съществуват спорове относно практиките в съвременната специална педагогика при обучението на нечуващи деца, не може да се разчита на Закона да уреди тези спорове или да слага точка. Системата на обучение е непрекъснато развиваща се и се обогатява с нови практики. Законът следва да позволи единствено по-широката употреба и изучаване на жестовия език за нуждите на нечуващите деца, ученици и студенти, с цел да подпомага тяхното разбиране на околния свят.

Изтъкнат бе речникът на Съюза на глухите в България (Мотиви, стр. 7). 5 000 думи са твърде недостатъчни, и в тази връзка следва да се работи в посока насърчаване обогатяването на жестовия език с повече знаци, еквивалентни на богатството на книжовния български език, за да може обучението на нечуващите деца да бъде адекватно на това, което получават чуващите им връстници. Но за съвместната работа между неправителствените организации и тяхното желание за постигане на резултати с общи усилия и заедност надали е нужно да ги задължава закон.

С оглед по-широкото приложение на жестовия език във всички сфери на обществения живот, не само е възможно, но и очаквано, да се наложат промени, изискващи определянето на бюджет за тяхната реализация, свързани с архитектурната среда и новите технологии. С това се опровергават твърденията в проектозакона (стр. 10-11, Анализ на разходи и ползи, Административна тежест и структурни промени). Съществуват нововъведения, които биха били от полза за българските граждани без слух, и които отдавна съществуват в другите държави, узаконили жестовия език. Въведения от технически порядък, каквито са, например, поставянето на публични места на светлинни сигнални системи за нечуващи хора; билбордове с жестирана и субтитрирана информация, поставени на автогари, гари, автобусни спирки, университети и т.н.; пос-терминални устройства (банкомати, автомати за билети) с аватари на жестов език, обясняващи какво е необходимо да направят граждани без слух; Екрани в киносалони и театрални зали, на които да бъде инсталирана индивидуална техника за приемане на субтитри специално за граждани без слух. Възможностите са необятни и с приемането на този Закон те стават реално постижими за хората без слух. 

Никъде в проектозакона обаче не са допуснати или разгледани подобни развития, което оставя впечатлението за незавършеност и насочва концентрацията на вниманието в признаването на езика като държавен акт, с оглед единствено на образователните ползи и утвърждаването на заявените в законопроекта претенции. Официалното признаване на жестовия език е нужно да се разглежда в много по-широк диапазон.

Безспорно, с признаването на жестовия език за помощно комуникационно средство на българските граждани без слух, държавата ще заяви напредък и равенство с останалите европейски държави, които са уредили отношенията в законов аспект за своите нечуващи. Но нека това става с мисъл за тях, което да е видно от всяка дума в текста на закона.

Все пак силата на една нация си личи в отношението ú към по-слабите и в неравностойно положение нейни граждани.

Христина Чопарова

Изображения: от проекта на закона



 

 


 



.

 

      

     





     

 

 

В дните от 19 до 21 май 2017 Европейският съюз на глухите (EUD) проведе в Грандхотел „Екселзиор” в Малта своята Генерална асамблея (Общо събрание). Асамблеята съвпадна с председателството на Малта на Съвета на Европа (СЕ), започнало на 1 януари 2017, което ще приключи на 30 юни т.г.

Съветът на Европа (СЕ) е международна организация от 47 държави, която съществува отделно от Европейския съюз (ЕС), с нейните 28 държави-членки. Въпреки че двете организации споделят един и същи химн и флаг, те се различават по това, че СЕ няма законотворчески правомощия. Неговата цел е да насърчава междудържавните сътрудничества по отношение на човешките права, културата, демократичното развитие. Председателството на Съвета на Европа се поема на ротационен принцип от група от по три държави на всеки шест месеца. От юли до декември 2018 г. председателството на СЕ ще бъде поето от Естония, България и Австрия.

Какво бе обсъдено в Малта?

На малтийската конференция по традиция се проведоха работна среща (workshop), семинар и самата асамблея. На нея бе избрано и представено новото ръководство на Европейския съюз на глухите: д-р Марку Йокинен (Dr. Markku Jokinen) – президент; д-р Гергели Таполчай (Dr. Gergely Tapolczai) – вицепрезидент; Луиз „Лулу” Даниелсън (Louise Danielsson), Даниел Бютер (Daniel Büter) и София Изари (Sofia Isari) – членове на борда съответно от Унгария, Швеция, Германия и Гърция.

Д-р Робърт Адам (Dr. Robert Adam) от Великобритания е представил презентация на тема сътрудничество и колегиалност между глухи и чуващи преводачи в ЕС. Темата безспорно е интересна и отваря много въпроси за обширна дискусия относно такива взаимоотношения, в които акцентът е не различията в професионалните умения или слуховия статус, а качествения резултат от професионалната преводаческа помощ, която получават глухите хора.

Ключовата дума обаче за тази Генерална асамблея е била „заедно”, без оглед на пол или други признаци. Това особено е било подчертано от Колин Алън (Colin Allen), председател на Международния алианс на хората с увреждания (IDA), както и президент на Световната федерация на глухите (WFD). В първия ден на Генералната асамблея неговата презентация е разгледала параграф 23 от Конвенцията за правата на хората с увреждания.

Темата за заетостта на хората без слух е била презентирана от проф. Лорейн Лийсон (Prof. Lorraine Leeson), ръководител на Център за обучение по лингвистика, реч и комуникационни науки в колежа Тринити в Дъблин. Тя е изтъкнала,че за глухите хора е по-вероятно да остават безработни, в сравнение с нормално чуващите. Включително и че те са зависими в по-голяма степен от социалните помощи, отколкото чуващите хора в същата ситуация.

Проф. Лийсон е обяснила също и взаимовръзката между повишаването на информираността и работните места. И е задала важния въпрос: „Има ли глухият човек във вашата страна право на преводачески услуги в сектора по заетост?”. По данни от доклада на Европейския форум на преводачите от знаков език (EFSLI), в 89% от държавите имат, в 11% от тях – не. Нужно е да се работи в насока изравняване на процентното съотношение така, че навсякъде да бъде възможно за глухите хора да ползват такива услуги.

По информация от сайта на ЕСГ, гореща тема на Генералната асамблея са били членските такси. По време на разискването са били повдигнати много въпроси и е бил постигнат резултат след приключването на разискванията – потвърждава се, че членският внос ще се увеличи с 5%, а също и че ръководството на ЕСГ ще има правомощията да се занимава с неправителствените организации, които са изправени пред финансови затруднения в зависимост от конкретния случай. Обсъждано е било и решение за местонахождението на следващата Генерална асамблея през 2018 г. До края на конференцията са били обсъдени още множество въпроси, свързани с жестовия език, професионалната преводаческа помощ, човешките и социални права, както и са били очертани новите цели и насоки, по които ще се работи и надгражда в следващите години до 2030. Защо до 2030? Защото, след като направи пълна ротация с всички държави-членки, през 2030 г. Съвета на Европа ще се председателства отново от Малта, Холандия и Словакия.

Защо нямаше български представители в Малта?

По повод председателството на България на Съвета на Европа през 2018 г., Европейският съюз на глухите (EUD) е отправил в началото на тази година към Съюз на глухите в България предложение да домакинства Генералната им асамблея в София. За съжаление, от м. февруари от ЕСГ правят неуспешни опити да установят кореспонденция с председателя на СГБ, тъй като е било належащо да бъдат дискутирани трите много важни въпроса: членството на СГБ в ЕСГ, българското представителство в Малта и потенциалното домакинство на СГБ в София следващата година. За огромно съжаление на Европейския съюз на глухите, липсата на адекватна и своевременна реакция от страна на ръководството на СГБ е довела до това, че на малтийската конференция през май не са били изпратени български делегати. За да бъдат изпратени такива, следва тези важни въпроси да бъдат поставени за дискусия в дневния ред на Заседание на УС на СГБ, след което да бъде взето решение за изпращане на делегати на съответното международно мероприятие. Буди огромно недоумение липсата на такова обсъждане изобщо.

Припомняме, че през м. Май 2015 г. в Рига, Латвия, се състоя Генерална Асамблея на ЕСГ, в която взеха участие делегатите на СГБ, членове на УС – Илиян Радев и Петър Тричков. Тогава те постигнаха голям успех в преговорите за намаляване на членския внос за СГБ. Според уставните изисквания на много държави, предложение, внесено на Генерална асамблея, се гласува на следващата, с цел всички делегати на асамблеята да разполагат с време за запознаване с проблематиката и да вземат информирано решение. Преди участие в Генерална асамблея, пълноправните страни-членки на Европейския съюз на глухите заплащат годишния си членски внос. Невнесените такси лишават участниците от гласуване и правят участието им в асамблеята безпредметно.

През 2016 година Генералната асамблея на ЕСГ бе проведена отново през м. Май в Шевенинген, Холандия. Ръководството на ЕСГ очакваше с голямо нетърпение делегатите от Рига Радев и Тричков, за да бъдат гласувани направените от тях предложения в Латвия и с това да се финализират преговорите за намаляване на членския внос за СГБ. За съжаление, Съюзът на глухите в България не изпрати тогава делегатите в Холандия, нито каквито и да е други делегати, за да продължат преговорите, което изключително много озадачи Борда на Европейския съюз на глухите. Гласуването на предложенията би довело да значително намаляване на таксата за членство на СГБ и би облекчило икономически организацията, позволявайки ú за в бъдеще да бъде пълноправен участник на международната сцена. Особено на фона на гласуваното тази година в Малта увеличение на таксите за членство с 5 %. Уви, и холандската конференция мина без българско участие миналата година.

С отказа за изпращане на делегати в Холандия през 2016, както и с близо половингодишното неглижиране на комуникацията с Европейския съюз  на глухите сега, през 2017, СГБ буквално е на прага да зачеркне организацията на българските глухи от участия и представителство във важни международни събития. Пълното игнориране на запитванията, изпратени от ЕСГ към председателя на СГБ буди огромно недоумение, особено предвид обстоятелството, че се касае за действително важни въпроси, на които в продължение на месеци европейската организация чака отговор. Както заявиха от ръководството на ЕСГ, те са изключително учудени от липсата на българско участие в Малта и в неведение за изхода на по-нататъшните ангажименти с домакинството. Изразиха и опасения, че съдейки от развоя на нещата, при липса на отговор до момента, София ще се лиши от възможността да бъде домакин на Генералната асамблея на Европейския съюз на глухите през 2018 година.

Налице е изключително нелицеприятна международна ситуация, която постави Съюза на глухите в България в светлината на незаинтересована и изолирана от проблематиката на глухите общности национално представена организация. По-тревожното е, че пренебрегвайки диалога с организация от такъв ранг, каквато е Европейския съюз на глухите, ръководството на СГБ рискува репутацията и бъдещите отношения на СГБ като участник на международната сцена.

Христина Чопарова

Снимки: EUDEFSLI