Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, преди 10 години, когато България прекрачи прага на Европейския съюз, присъединявайки се през 2007 г. към голямото семейство от страни-членки, българският език се сдоби с честта да бъде един от официалните езици и да влее красотата си в многоезичната политика на съюза.

Думите „Европейски парламент”, изписани на кирилица, оглавяват списъка на официалните езици, както може да се види от гравираната плоча на входа на Европарламента. И от снимката, направена миналата година през септември по време на Международната конференция в Брюксел, посветена на един друг език – този на жестовете.

Честита годишнина на езика ни като официален език в Европейския съюз!

                  

Днес, когато България чества празника на своята писменост и култура, осъзнаваме, че наистина всекидневно извършваме онези магични словотворчества, чрез които езикът ни свързва. И колкото по-наситени са с обич тези словотворчества, с повече живот и възвишение се насища и той. Език, създаден от шепица звук, понесла любовта. Безценен дар, в чиито мелодии същините се разпознават. Тридесет кирилски знака, побрали всичкостта.

Моята лична благодарност към тях е в радостта да ги живея всекидневно. Да кроя от тях дрешки за светли настроения. Да опитвам сладостта на нови съчетания. Да ги пускам като птици нагоре, където синьото ми ги прегръща. Да усмихвам скъпи приятели и близки с тях. Да ги гребвам от книжни корици. И да ги пращам до сърце – в хвърчилца от нежност. В един език има живот, само когато създава светове. С любов, побрана в шепичка слово. Нека Е!  

Честити да сме и всеки ден нека празнуваме магията на словотворчеството!

 

Христина Чопарова

Снимка: личен архив

 

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, многократно сме ви разказвали за креативни хора без слух, чиято откривателска мисия в този живот е оставила трайни дири в различни области на науката. Всички те, без изключение, не само споделят една и съща съдба на пребиваващи в Тишината, но и еднакъв стремеж да направят света за останалите хора без слух едно по-добро място. Но тихите стъпки на великите открития водят далеч извън пределите български, а в съвременното общество са по-застъпени подпомагащите дейности, отколкото откривателските. Днес с вълнение искам да ви представя един млад човек без слух, воден от същия стремеж, който създаде уникалното и единствено у нас мултимедийно приложение с образователна цел за дечица със слухови дефицити. Дами и господа, Дамян Калчев.

Той е многостранно развита личност. Повечето от вас го познават като председател на Районната организация на глухите в София, човек с твърди позиции и ясно изразена непримиримост към несправедливости от всякакъв вид. Креативността му многократно се проявява в дизайнерските лога, които изработва по различни поводи – правил е логото на Младежката организация към СГБ, логото на спортните игри Дефлимпикс, на Центъра за ранна рехабилитация на деца с увреден слух, на Международния лагер и асамблея на Европейския съюз на глухите младежи в Приморско през 2014 г., и какви ли още не. Негово дело е дизайнът на новите членски карти и годишните календари на СГБ. Сам той фен на културни мероприятия, Дамян организира посетителски групи на хора със слухови дефицити на изложби в столични музеи. Като заклет планинар е завеждал туризма в ранните години на Младежката организация на глухите и има солиден актив от пътешествени истории, които с часове може да ви разказва.

Като дипломант на Нов български университет в специалност „Мултимедия и компютърна графика”, в продължение на две години Дамян разработва проекта, уникален по рода си и първият у нас мултимедиен продукт специално за образователните нужди на дечица без слух. Дипломният проект му донася заслужени овации и взривява залата на Националния исторически музей, където на 31 март 2017 г. се провежда 13-тата научно-практическа конференция за рехабилитация на деца с увреден слух „Ти чуваш”. Точно в 11.00 ч Дамян представя пред членове на образователната общност разработеното си мултимедийно приложение за обучение на ученици с нарушен слух.

Приложението му има за цел да подпомогне семантичното възприемане на различни обекти и явления от децата, като залага на анимацията и играта. Децата обичат анимирани образи и всичко, което съдържа елемент на игра, спомага за по-доброто усвояване и разбиране на околния свят. Бивш възпитаник на столичното Специално училище за деца с увреден слух „Проф. Дечо Денев”, Дамян Калчев добре познава потребностите на децата с нарушения в слуха, както и необходимостта от съвременни средства за достъп и привличане на детското внимание. Нещо повече, след презентацията на разработката си, Дамян прави уникален и трогателен жест – подарява мултимедийното приложение на специализираното училище, за да могат възпитаниците му да се обучават по забавен и интересен начин, като трупат познания за българската история, обяснена простичко, игрово и основното – с жестов език.

               

Както се пошегува самия Дамян, той е първият, който е накарал прабългарски хан да „говори” с жестов език. Мултимедийното приложение "Tale Kubrat App1" е уникално не само, защото е създадено от човек без възможност да чува, но и защото креативността на идеята заслужава адмирации. Фен на книгите-игри, Дамян черпи идеята за проекта оттам. Това е, по собствените му думи, „приятелски настроена към глухите анимация”. Да разкажеш завета на хан Кубрат по начин, който обединява яснота, краткост, занимателност, елемент на гатанка и жестова изразност, е огромно постижение без аналог досега у нас. „Не съм художник, и образите на Кубрат и синовете му – Котраг, Батбаян и Аспарух – са изцяло моя интерпретация. Беше несравнимо трудна задача да ги направя. – сподели Дамян. – Преди години имаше много силен жанр, на който бях голям фен – книгите игри, и оттам почерпих идеята за игровата схема. Отначало бях с други типажи, но благодарение на хрумка и познанията ми по фотошоп, лека-полека станаха това, което са в крайния продукт.”

Интерактивното приложение е подходящо не само за компютри, но и за смартфони, които поддържат операционна система windows, android и ios. Още с отварянето на приложението имате усещане, че стоите пред кориците на много, много древна книга, която се отключва с магическо кликване върху червен бутон. Разгръщат се страници, и внезапно пред вас ще се озове белобрад старец в тронна зала, който ви представя себе си като хан Кубрат с жестове, след което представя и тримата си сина. По-нататък следва кратичко запознаване с българската история, като пред ползвателя на приложението стои дилемата да познае верния отговор, който ще го изпрати напред, за да продължи, или с чувство за хумор ще го върне в началото, за да опита отново. Продължилият ще научи, че единствено заедността е най-голямата сила, защото извън обединението единиците са слаби.

Изображенията са простички, приказно заимствани и е удоволствие да учиш по толкова забавен начин. Децата с увреден слух имат по-специфични образователни потребности и за тях картинната информация чудесно онагледява писмената. Цялото приложение е сбор от комуникационни средства, които да дадат на едно дете без слух комплексни познания – образи, писмени знаци, интерактивен жестов език. Леката мобилна версия позволява забавлението да се повтаря, независимо от това къде се намират децата, като е съобразено с днешните тенденции на мобилно свръхпотребление сред младежите. Както се казва, нека не спираме да играем, но и да учим чрез игра.

Освен за историята на България, приложението, създадено от Дамян Калчев, може да бъде адаптирано и за други образователни предмети. Към приложението вече са заявили интерес от детска градина. А ние сме убедени, че това е само началото. Днес мултимедийните аватари започват да навлизат в сферата на обществените услуги по света като анимирани жестови преводачи или тълкуватели за пос устройства в помощ на трудночетящи граждани без слух. Но у нас, в България, това е първият по рода си мултимедиен проект - компютърна анимация, създадена от човек без слух за деца без слух. И определено заслужава адмирации! 

В сряда, 5 април 2017 г., новият бакалавър по „Мултимедия и компютърна графика” се дипломира в НБУ. По-нататък вероятно го очаква магистърска степен по „Дизайн на електронни издания и книги”. И разбира се, още по-мащабни проекти, за които не се съмняваме, че ще бъдат също толкова полезни и в името на добри каузи.

Екипът на „Ние ви чуваме” честити на Дамян Калчев успешната дипломна защита и му пожелава прекрасни и полезни проекти, бъдещи реализации, все така неизчерпаеми творчески вдъхновения и изразява искрените си адмирации за това уникално помощно средство за българските дечица без слух.

Гордеем се с теб, Дамяне! Наслука!

 

Колаж: Христина Чопарова

Снимки: личен архив на Дамян Калчев

Тези дни в съобщение ми бе отправен интересен въпрос. Всъщност, поредица от въпроси. „Каква учебна среда ще ти е необходима, за да можеш да посещаваш лекциите на преподавателите и да учиш наравно с другите студенти, да се явиш на изпити заедно с тях? А ако изучаваше език? Към какви специалности биха се насочили днес младите хора с напълно изгубен слух?”.

Замислих се за всичко, което в продължение на две години, докато работех за в. „Тишина”, натрупах като впечатления и опит с младежи, много малка част от които са студенти. С тази публикация се надявам да дам задоволителен отговор, като съвсем умишлено и целенасочено тук няма да употребявам думите „увреждане” или „слухов проблем”, и колкото и някои хора да не приемат израза „слухозагуба” или „слухова загуба”, те са най-близо до същността на нещата, защото липсата на слух, по моему, нито е проблем, нито повреда, за да го напъхвам в толкова грозни и обидно звучащи словесни рамки.

Нека отговорът на въпросите да се оформи от всичко, на което ще спра вниманието си по-долу…

                                           

За да те разбират по-добре

Докато работех във вестника, често съм бивала молена и съветвана да опростявам и обяснявам изразните си средства, с цел четящите да могат да разбират по-добре написаното. Колегите ми от редакцията и някои външни сътрудници са били свидетели на хроничното ми несъгласие с такава практика, защото, от една страна, вестникът като информационно средство е и средство за окултуряване и повишаване на образователния статут, наред с информираността. И от друга страна, като радетели за по-добро образование, съветващите ме харесваха идеята да се развива тенденцията към по-голяма грамотност и повишаване на езиковия актив на младите нечуващи хора.

Това, че имаше непознати думи, би следвало да затвърждава практиката за търсенето на значението и смисъла им (освен ако под линия в материала не са обяснени), вместо на практиката да се пише по-опростено, за да им е по-лесно на всички. Защото идеята не е да бъде лесно. Получаваше се парадокс. Хем съчувстваме на онези, които имат невисоко изразени възможности за разбиране и осмисляне, желаейки да им помогнем в обогатяването, хем „смиламе” нещата, с което елиминираме самата възможност за обогатяване.

Отправяни са били и упреци към специализираните училища, че твърде много занижават нивото на преподаване и поднасяне на информацията, в резултат на което грамотността на възпитаниците им е не само проблематична, но и въобще под въпрос. В такъв случай, логичния въпрос бе, необходимо ли е вестникът също да занижава нивото си, ако е едно от достъпните средства за повишаване на грамотността?

Език мой, враг мой…

Езикът е най-динамично развиващата се система, а развитието означава промени. Означава живот. За всички промени, които са желани, е нужно да се отактува ритъмът и да се синхронизират крачките.

За хората без слух жестовият език е помощното средство, което рисува света преди думите, подпомагайки появата им, а не замествайки ги напълно. За жалост от помощно средство за мнозина се е превърнал в неотменима норма, налагана почти задължително на онези, които нямат желание да го използват или просто не им е необходим.

През януари т.г., на посещение в България бяха Ариане Гербер и Денис Хугевийн, членове на Европейския младежки съюз на глухите (EUDY). Слънчеви, усмихнати и ведри. И двамата са родени без слух. И двамата владееха превъзходно международния знаков език. И на двамата английският им не е рóден – вицепрезидентът Ариане е от Швейцария, а изпълнителният директор Денис е от Холандия. Младите лидери на EUDY използваха както жестовия език, така и говора си, т.е., комбинираха калкиращия език с некалкиращ, поради което бяха ясно разбираеми от всички, тъй като владеенето на толкова разнообразна методика улесняваше комуникацията и премахваше езиковите бариери.

Но онова, което ми направи най-голямо впечатление бе обстоятелството, че те се съобразяваха с комуникационната ситуация. Ако разговарящия с тях бе глух, разговаряха с него с жестов език без калкиране. Ако бе тежкочуващ, включваха към жестовете и устна артикулация. Моите познания по жестов език бяха твърде ограничени и както обикновено, артикулирах бавно и внимателно думите си на английски при разговора си с Денис и Ариане. Отговаряха ми по същия начин, избягвайки да използват жестове. Не чух упреци от сорта: „Ти не знаеш мимика!” , „Ти трябва да научиш нашия език!” и др. подобни, които, за съжаление, често са бивали отправяни към мен от привъженици на знаковата комуникация, предимно от старото поколение. За улеснение на Денис и Ариане им зададох въпросите за интервюто в писмена форма, на английски език, която да попълнят в удобно време между официалните си ангажименти, свързани с посещението им. Не възразиха и на писмена комуникация. Не бе изненадващо, че и двамата демонстрираха перфектни познания и грамотност по английски, който не им е рóден език.

За тях езикът не бе враг, бяха го превърнали в приятел. С толерантност и разбиране. 

У нас много от младежите усвояват международния знаков език и са отворени към общуване на европейско ниво. Но не всички имат възможността да участват в проекти, да пътуват в чужбина, да се развиват в посока обогатяване и надграждане на уменията.

Проблематичните жестове

Често се е говорило как няма достатъчно нови жестове за повечето от думите, които към днешна дата продължават масово да навлизат в езика ни. Разбира се, няма нови официално възприети и утвърдени. Има обаче употребяеми, и това са жестовете, които младите хора сами измислят в опит да обрисуват смислово това, което искат да изразят („кажат”). Не е странно тогава, че се наслагва една тънка неприязън от тях към преводачите от по-старото поколение, които се придържат към вече съществуващото като жестов фонд при предаване на информацията.

Един преводач чудесно познава аудиторията си и професионализмът му предполага да съобразява кога да включи калкиране и кога не е нужно. Преводаческата помощ е необходима като средство към среда, която да предлага улеснения в социалното включване или учение. Иначе казано, преводачът е част от целия облекчаващ инструментариум в полза на хората без или с частичен слух, наред със субтитрите в интерактивното предоставяне на информация. Само че не винаги тези средства са достатъчни, за да решат нещата… особено в образователния сектор. По-долу ще стане ясно защо.

Що значи да си глух?

Изразът „глух” изобщо не подсказва за специфичните потребности, нито възможности на хората с невъзможност да чуват. Навсякъде по света с „deaf” се обозначават точно тези хора, и официално съществуващите им организации ги обединяват по този показател. Само че по света също така има и организации на тежкочуващите (EFHOH) , на слепоглухите (EDbN) , на кохлеарно имплантираните (EURO-CIU), и пр., с което НЕ СЕ ЦЕЛИ РАЗДЕЛЕНИЕ или някакъв вид дискриминация по определен признак, а подчертаване на толерантната съобразеност със степента и вида затруднение на конкретната група хора. Защото ИМА ЗНАЧЕНИЕ дали носиш слухов апарат, дали кохлеарен имплант, дали употребяваш или не жестов език, говориш или не, и пр., на основание на което при семинари, международни срещи и конференции тези неща се вземат под внимание с цел на присътващите там хора да им бъде удобно и да им се осигурят максимално близо до техните потребности средства за възприемане на информацията и да се улесни комуникацията между тях. Никой не натрапва и не изисква от всички да се унифицират като глухи, нито да използват еднакви средства.

Похвално и разбираемо е, че с терминологията „глухи” се прави опит за приобщаване към „семейството” и общността на споделящите тиха съдба хора, но нека се има предвид, че не всички възприемат нещата по този начин. Образно казано, за социалното приобщаване в кръга на хората със слухова загуба наистина няма значение дали си тежкочуващ, роден глух, оглушал впоследствие поради заболяване, инцидент или старост, дали носиш слухов апарат, кохлеарен имплант или друго. Но е признак на уважение да знаеш и да се съобразяваш с тези неща, за да не обидиш неволно събеседника си, натрапвайки му определена форма, без да е нужно. Както споменах в началото, умишлено и целенасочено в тази публикация няма да употребявам думите „увреждане” или „слухов проблем”, и колкото и някои хора да не приемат израза „слухозагуба” или „слухова загуба”, те са най-близо до същността на нещата, защото липсата на слух, по моему,  нито е проблем, нито повреда, за да го напъхвам в толкова грозни и обидно звучащи словесни рамки.

Достойнството на хората е изконно право, законово защитено срещу вербални и невербални посегателства. В този смисъл, за да се чувстват хората оценени, уважени и недискриминирани, трябва да се наблегне на разбирането, че макар липсата на слух да ги определя като инвалидизирани лица, които законово се ползват с облекчения и се третират с нужното разбиране и им се осигурява помощ в определени ситуации, те все пак са пълноценни личности, макар че пътят към утвърждаването им като такива в собствените им очи и в тези на другите е доста труден. Започва се обаче от себе си, но уви, в болшинството от случаите у нас тенденцията е да се обръща внимание на това как изглеждаш и какво говорят или не говорят за теб другите, и според това да предприемаш определено поведение и да се самоопределяш. А това е извор на непрекъснато страдание, защото го има постоянния стремеж „да си като другите”, съжаление, че не си като другите и съревнование да се покажеш и докажеш като не по-долу от другите, сякаш някой си е поставил за цел да оценява качеството на живота ти според това къде си спрямо другите. 

И после накъде?

Това поражда особена субкултура. Поради непрекъснатите упреци към глухите, че били неграмотни, че нивото им на възприятие било ниско; поради непрекъснатите прехвърляния на топката на отговорността между родители и образователни институции за развитието на децата със слухова загуба, последиците се проявяват в няколко направления: деца, които са зависими от бдящи непрекъснато над тях родители и нямат самостоятелност и мотивация да се справят сами; и деца, които растат с погрешна представа за себе си – нямат базов образователен опит, почти никакви умения, но с огромно надценяване на собствените възможности и способности, с убеждението, че могат да работят всичко и съответно заплащане под 4 цифри за тях е абсолютно неприемливо, при положение, че се изразяват аграматично, не умеят да пишат и често голямото самочувствие се придружава от вулгарна лексика и неприлични жестове. Преводачи и специалисти могат да го потвърдят.

След специализираните училища, където са записвани повечето от децата с частично или напълно липсващ слух, пред тях застава в целия си нелицеприятен и неудобен вид бодящия въпрос „Какво следва сега?”. Обикновено това, което следва, (по мои наблюдения и опит досега), са бюрата по труда, където опашката от регистрирани се увеличава и се започва голямото чакане някой да ги вземе някъде на работа. Трудна мисия, предвид факта, че не слуховата загуба тук има значение, а какво умеят. Очакванията им са, сякаш някой е длъжен да се смили над тях и да им възложи големи отговорности и „мотивиращо” заплащане като компенсация за това, че не чуват. А какво всъщност може да получи работодателят като труд от тяхна страна? Те винаги могат да се облегнат на „проблема” си, ако не се справят, и поради това сякаш смятат, че автоматично са освободени от поемането на отговорност.

Затова и резервите на работодателите в болшинството случаи не се дължат на дискриминационно отношение по признак липсата на слух, а по-скоро на резонния въпрос с взаимообмена, при който трудовите правоотношения гарантират и на двете страни изгодни и удовлетворяващи ги условия. И тук отново кръгът се затваря с връщане в образователния сектор, където явно пропуските са не големи, а огромни. Но и там нещата не могат да бъдат предмет на генерални упреци, защото все пак образователната институция не може да изземе и родителските функции, и рехабилитаторските, и личностните. Хайде да спрем с тия упреци, а? В един момент, пораствайки достатъчно, всеки млад човек, със слухова загуба или без, поема грижата за собственото си развитие извън контрола на училище и родители. И тогава оправданията и страховете са онова, което ще спира развитието, и вместо въпросът „Какво искам и мога?”, изниква „А сега накъде?”.

Университет? Това звучи сложно.

Напълно глухите млади хора много рядко записват университет изобщо, тъй като доста голям процент от тях (няма да се ангажирам с конкретни цифри) са неграмотни – учили са в специализирани училища (рядко в масови), и липсата на елементарни способности да боравят и осмислят писмен текст, просто обезсмисля постъпването им във ВУЗ, а в университетите няма осигурени почти никакви условия или среда за хора със слухови затруднения – жестови проводачи, субтитри или комбинация от такива средства. Дори опитите да се наложи въвеждането на помощ от жестов преводач в недалечното минало е била посрещана от самите глухи студенти с нежелание, защото, странно или не, те не са искали преводач, срамували са се.

Ощетените откъм слух младежи, които записват университет, са обикновено възпитаници на масови училища, със статус “тежкочуващи”, или деца, рехабилитирани толкова професионално, че нямат различия с чуващите си връстници. Те са със слухови апарати на едното или двете уши, с кохлеарни импланти, интелигентни, креативни и проактивни, и записват обикновено специалности, които са им по сърце, а не само защото е нужно да имат някакво образование – танцов театър, приложни изкуства, пантомима, графичен дизайн, библиотекознание, информационни технологии, зъботехника. Особено последната специалност при младежи със слухова загуба е много застъпена. Но забележете, това са НЕКОМУНИКАТИВНИ спецалности, в смисъл такива, които не изискват общуване с хора, а (себе)изразяване в някаква област или боравене с технически средства.

Като че ли вярата на младежите в собствените им способности все не достига, за да запишат нещо по-комуникативно, като право, филологии, журналистика, медицина. Или ще липсват подходяща среда и средства за тях в учебните заведения, защото все пак такива студенти са единици, макар че в последните години се забелязва тенденцията все повече млади хора със слухова загуба да записват висше образование. Комуникативните специалности са области с терминология, с чуждоезикова граматика, която и без това утежнява перцепцията за младите нечуващи – ако са и с вродена глухота и зле рехабилитирани, на тях ще им е потребно по-опростено обяснение, а трудностите тук ще са много и големи, защото възможностите им за осмисляне и разбиране са силно ограничени. Допълнително и стресът да догонват чуващите си връстници, който съществува изобщо, независимо от вида или степента на слуховите затруднения.

И това отново ни връща към манталитета на субкултурата, за която стана дума по-горе. Онзи кръг от млади нечуващи, изрязяващи се аграматично, предимно с жестове, без да разбират писмен текст, се чувстват доста комплексирано от това положение – от специализираното внимание, от желанието да са като другите, – че се обособяват в своя общност, където чуващи и тежкочуващи са възпремани като едва ли не врагове, понеже са по-облагодетелствани в слухово, интелектуално и ментално отношение, и стоят по-високо от тях в социалната реализация. Допускам, че е възможно и умишлено да им се насаждат такива разбирания, което е предпоставка за бъдещи разделения. Затова и основната причина такива млади хора да не записват университет е не само липсата на качествено образование, каквото не са получили (усвоили), но преди всичко собственото им нежелание да “се натикват при чуващите”, където смятат, че няма да бъдат приети, а всъщност се страхуват да се окажат в позиция на съревнователност, в която тяхното затруднение ще ги кара да се чувстват подчертано непълноценни спрямо останалите.

За да учат наравно с другите студенти при това положение, надали осигурената среда е най-определящото, тя е подпомагащ фактор – разбира се, могат да се осигурят преводачи, субтитри, презентационни екрани и пр., съобразени със специфичните потребност на студентите със слухова загуба, но без тяхно желание, без базови умения, реализацията им просто няма как да бъде в специалности с езици, филологии, право, журналистика и други. Те самите не биха видели мястото си там, нито биха дръзнали да повишават нивото си до степен, която би им позволила поне да опитат в такива области. Така че проблемът изобщо не е средата, особено по отношение на напълно глухите млади хора.

Защото идеята не е какво някой (държава, институции, приятели, близки) би могъл или ще направи нещо за тях, за да им осигури приемащост. Техническите средства са лесно осигурими. Развитието на тези хора обаче зависи от тях самите, от трезвата им преценка за самите себе си, за възможностите си, от желанието им да постигат повече и да се усъвършенстват, за да се увеличават и областите, в които могат да се развиват. В крайна сметка, това никой освен тях не може да го направи. И не са нужни сравнения или догонвания, в този свят всеки стъпва със собствен ритъм и е тук да учи собствените си уроци – няма как при всички и за всички темповете да съвпадат и да са еднакви.

Христина Чопарова

изображение: Heriot Watt University

Знаковият език по света не навсякъде е официално признат. Както у нас, този въпрос все още не е намерил решение и в Италия. Разбира се, това не пречи на ползвателите на този вид общуване да се грижат за образоването и окултуряването на ученици и студенти със слухови дефицити.

Така например, още през 2005-та, италианските и американските общности на глухи хора, съвместно с Отдела за проучвания на глухите към Калифорнийския университет в САЩ започнаха амбициозен проект. В резултат на това в Сиена, Италия, институтът по хуманитарни науки започва да предлага на ученици и студенти курсове не само по италиански знаков език (LIS – Lingua Dei Segni Italiana), но също и Култура и история на глухите в Италия, с което се предоставя на обучаващите се чудесната възможност наред с усвояването на средство за комуникация да изграждат и чувство на принадлежност. Двете неща са не само тясно свързани, но и взаимозависими, тъй като в културата на глухите средствата за комуникация са именно това, което определя културологичния характер на тази общност.

Училището за хуманитарни науки в Сиена е културен институт, който работи по семестриални планове с включени възможности за социална работа. Иновативните курсове включват изучаването на английски и италиански език, изследователски програми и предлагат възможности за интензивни летни курсове с практическа насоченост и обмяна на опит. Всички класове са малки и с гарантирано висока степен на взаимодействие между учители и ученици. Лекционно базираните курсове включват стажатски програми по арт и социални дейности, а наученото там курсистите могат да приложат в местни ферми, ресторанти, старчески домове, в банковото обслужване, дори в журналистиката.

                       

Културата и историята на глухите са фокусирани върху историята и образователния опит на хората със слухови дефицити в Сиена, където се намира едно от най-старите училища за глухи, основано през 1828 г. от свещеника Томазо Пендола. Това е училище, признато от всички италиански глухи общности, което днес вече отдавна е надхвърлило функцията си на учебно заведение, и все още предлага на глухите студенти разнообразни възможности за обучение по различни предмети в следобедните часове. Студентите се научават да боравят със социологически и културни инструменти, които им позволяват да разбират по-добре и да разсъждават върху начина на живот и историческото развитие на знаково ползващите общности, изграждащи италианската култура на глухите.

В Италия днес все още съществуват езикови, културни и исторически различия, но чрез обучението си студентите си осигуряват многопластови наблюдения върху развиващата се култура на глухите. Те имат възможност и за провеждане на екскурзии до околни общини, за да опознават собствените си култура и история, да обогатяват комуникацията си и да се възползват от всички чудесни възможности за социализация и интеграция, които подобно обучение им предлага. При завършването на курса студентите вече могат да изследват социологическите преспективи в Италия, имат познания по италиански и италиански знаков език,  методи на преподаване, италианска култура и история на глухата общност, както и владеят устните преводи на езика на знаците в Европа. Учи се от електронни носители с текстови и видеоматериали.

Италианският знаков език, както вече споменах, не е официално и правно признат. В Италия, обаче, освен традиционните неща, с които всеки свързва италианската култура – еспресото, пицата, марковите дрехи, е интересен начинът, по който италианците използват ръцете си, за да артикулират речта си. Знайно е, че те са особено емоционални натури, и в контекста на начина, по който обичайно придружават думите си с пръстова изразност, знаковия език на глухите хора бива артикулативно разбираем и за голяма част от хората с естествен слух. Това, според проф. Изабела Поджи от Римския университет „Тре” , превръща жестовете в по-важни в италианската култура, отколкото във всяка друга. “Ние наследихме езика на жестовете от гърците“, твърди тя. “Когато гърците нахлуха в Южна Италия и колонизираха Неапол, италианците използваха жестовете като начин за комуникация, и днес жестовете продължават да имат традиция като начин на общуване.”

                                   

Сицилианският кинорежисьор Лука Вало дори е документирал сицилианския жест oт континенталната част на Италия – изразителния му вариант намира място в хумористичния документален филм на режисьора, „Гласът на тялото”( La Voce del Corpo). Вало е категоричен, че жестът е специална част от ежедневния живот в Италия. „Когато съм в Италия, отивам на площада, на пазара, на улицата и просто гледам лицата, ръцете и телата на хората. На италианците им е в кръвта да са по-емоционални физически.

Италианците си имат и сборник с жестове, разбира се. Най-ранното им събиране, наречено „Древната жестова мимика на неаполитанците”, е публикувано в Неалоп през 1832 г. от Андреа ди Джорджо. Това издание е включено в речника на жестовете, публикуван през 1958 г. Самият италиански знаков език (LIS) се използва от хиляди хора със слухови дефицити, тъй като е считан за по-богат и по-визуален, отколкото мимико-жестовият език (LMG – Linguaggio Mimico Gestuale), твърди научния сътрудник и езиковед Барбара Пенаки, която е глуха. Според нея жестът е повече аксесоар към всекидневния език, отколкото език сам по себе си.

През 2011 г. световната общност на глухите в Италия избухна в протести заради опитите на италианското правителство да понижи италианския знаков език LIS до LMG, който по същество е непопулярно съчетание от мимика и жест, като по този начин създаде предпоставки за ощетяване правата на ползващите знаковия език хора със слухови дефицити. Италианците си защитават езика, с който са свикнали, защото е част от тяхната култура. Тициана Гули от Рим, която е глуха, обяснява ситуацията по следния начин: „Съществуват формализирани 12 малцинствени езика, но сред тях LIS винаги е бил игнориран. Признаването му означава достъп до комуникация и информации, че можете да получите работа, образование, достъп до медицински услуги и по-пълноценно участие в живота и обществото.

Въпреки че италианският знаков език все още чака официалното си признаване от властите, ползвателите му правят всичко възможно, за да съхранят културата на знаковото общуване, в тясна връзка с историята на тихите общности. В крайна сметка, усвояването на знаковия език като средство за масова комуникация в средите на хората със слухови дефицити е по-мотивиращо, когато е обвързано със съзнанието за значимост и принадлежност към общност с традиции, здрави корени и богата култура.

Христина Чопарова

Изображения: The Huffington Post и Siena School

Оказва се, че не е достатъчно да сложиш на дете със слухова загуба кохлеарен имплант, за да го върнеш обратно в света на звуците. Поставянето на КИ освен скъпа процедура и морална дилема, повдига и въпроси, свързани с последващата рехабилитация. За нея не е достатъчно да има само добър специалист, но – оказва се, и специфични условия, свързани с акустиката. Интересно американско изследване, финансирано от Фондация за научни изследвания „Густав и Луис Пфайфър” и от Националния институт за изследвания и рехабилитация на хората с увреждания, показва как в редица училища в щата Масачузетс (САЩ) са решили този проблем.

Изследването, наречено „Възприемане на реч при шум в класната стая от деца с нормален и увреден слух” показало интересни предварителни резултати, които навели на извода, че децата с увреден слух могат да чуват добре с кохлеарни импланти, когато има почти идеални условия за слушане. Такива условия обикновено притежават тихи жилищни помещения или малки офиси, с възможно най-малко шум и реверберация (ехо от отразения в твърдите повърхности звук).

Десетки хиляди деца по света са напълно глухи, но много от тях все още могат да се научат да чуват и да говорят ясно благодарение на кохлеарните импланти и добре проектираните рехабилитации. Те обикновено са индивидуални или масови, като при тях 40 до 60 % от комуникацията е слухова, т.е., децата с кохлеарни импланти се учат да разграничават речта по слухов път. Резултатите от проучването показали, че тези деца имат забележителна способност да разбират говоримия език, но в класните стаи с лоша акустика те просто не успяват да разграничават думите. Проучванията показали също, че много, ако не и повечето, класни стаи по целия свят имат твърде много шум и реверберация, и дори за учащите с нормален слух е трудно да чуват от разстояние.

Осемгодишно момче с кохлеарни импланти участвало в проучването на учебната акустика. В малкия офис, където е провеждано изследването, детето се е справяло без проблем чрез импланта. По-късно, в тиха класна стая, която не е имала акустична обработка за контрол на отекването, детето не е било в състояние да разбере какво му казват. То разбирало само отделни думи.

В образователните процеси на някои страни е залегнал интересния принцип на амфитеатралното разположение на седящите. Преподавателят е на първия ред, така, че да бъде максимално в зрителното поле на всички около него. Използва се предмет – топка или нещо с ярък цвят, – който се намира в ръцете на говорещия. Докато не се изкаже той и не предаде предмета нататък, никой няма право да го прекъсва. От една страна, по този начин се постига по-голямо изслушване, а от друга страна, на учащите с кохлеарни импланти се осигурява възможността и за по-добра чуваемост. Известно е откритието на Робърт Бойл, че като вълнà звукът се нуждае от среда за разпространение, поради което във вакуум не се чува нищо. А от древните гърци е известно, че звукът се разпространява пространствено във вид на сферични вълни. Това обяснява и архитектурата на техните театри. Гърците са използвали рупор и фуниевидни средства за усилване на говора, а Александър Македонски е свиквал войските си с рог, който можел да се чуе на 18 километра.

Не е странно в такъв случай, че същият метод е залегнал в основата на проекта на училище „Кларк” за глухи деца. За да определят каква акустика е нужна в класните стаи, било направено следното: децата в училището слушали 4 високоговорителя при наличието на фонов шум, на определено разстояние от тях, като трябвало да повтарят чутото. Гласът от високоговорителите имал ниво на звука, приблизително равен на гласа на учителя им. Чрез постепенното увеличаване на децибелите била отчитана и степента на възприемане от децата, а реверберацията (ехото) била контролирана чрез добавяне или премахване на акустични подложки.

Децата, участвали в изследването, били на възраст от 5 до 16 години, с различна степен на загуба на слуха, като сред тях имало и деца с нормален слух. Направените тестове предоставили нова информация и показали повтарящи се модели. Отчитало се и времето, необходимо на звука да се разпадне до определени децибели, които позволяват отчетлива чуваемост. Оказало се, че когато гласът от високоговорителя е с около 6 децибела по-силен от фоновия шум, децата с нормален слух възприемали между 96 и 98% от казаното, докато тези с кохлеарни импланти разбирали само 20 до 35% от думите. При намаляване на отекването с акустични подложки,  даже децата с тежка слухозагуба можели да възприемат правилно до 79% от думите. Намаляването на времето за отекване осигурило скромно подобрение в оценките и за учениците с естествен слух. Тези с лека до умерена степен на загуба на слуха показали тенденции между тези с естествен слух и с тежка до дълбока загуба. 

Тези данни позволили да се разкрият минималните акустични условия в класната стая, в която деца с кохлеарни импланти могат оптимално да чуват. Благодарение на успешните тестове започнало изграждането на подходящи стаи с контрол на акустиката в много от училищата по света, в които се обучават и глухи деца.

Христина Чопарова

Изображение: тук

/по Acoustic.org/

Новини