За да започне една промяна, тя започва първо във всеки човек. Едва след това, покрай неговите действия, започва да се проявява и в света. Но за да има възможност която и да е промяна да се случи, трябва да са налице условия -  и едно от тях е готовността да гледаш на нещата по различен отпреди начин. Мисълта води след себе си действието, а не обратното.

Замисляли ли сте се, че когато се даде име на нещо, то се облича в образ? Тогава по каква логика някой бива определян като „човек с увреждане”, а после са налице очаквания за приемане, които логично не се реализират? Замисляли ли сте се, че конкретният човек не би определил себе си като увреден, ако бъде запитан дали се чувства така? Тогава защо трябва да е принуден да носи такова определение и да бъде приеман в такава светлина? Думите задават и отношението.

Докато обществеността продължава да има към различните хора отношение като към непригодни, увредени (и прочее паразитни изрази), не може да се случи чуваемост и да е налице приемане, включване и най-вече, равнопоставеност. Със самото им определяне като увредени, хората са поставени извън всякакво равенство. То не може да се случи, докато не бъде премахната бариерата на думите-паразити.

Затова отправната точка, от която трябва да започне промяната, е разбирането, че точните думи и изрази задават правилното отношение и обществени нагласи. И „хора с увреждания” не е от тях. Призивът е акцентът да пада върху човека, не върху увреждането. Но докато продължава думата „увреждане” да се използва наравно с думата „човек”, няма да бъде налице нужната обективност спрямо неговите качества, потенциал и възможности. Докато акцентът е върху „хора с увреждания”, които всеки пренебрегва, се култивира масово съчувствие, напълно излишно в контекста на разбирането, че подобен житейски модус не е наказание, а част от израстването на всеки човек. Че това са неговите собствени уроци, които го изграждат, и поради това заслужават възхищение.

Достатъчно е да се погледнат примерите, с които различните хора непрекъснато показват непознати и вдъхващи респект страни на характера си. Надали е нужно да споменавам Стивън Хокинг, емблематичен с посланията си, че същността на човека се простира много отвъд физическата му форма и не се изчерпва с нея. Няма невъзможни неща, има неизпробвани.

Мнозина от вас знаят колко са големи антипатиите ми към  думата „увреждания”, независимо от контекста, в който се поставя. И особено спрямо хората със специфични слухови потребности. В средите на тихата общност те са толкова различни и индивидуални, че е безкрайно неуместно да бъдат поставяни под общия знаменател „хора с увреден слух” или „хора с проблеми на слуха”. Проблеми? Това звучи също толкова грозно и неприемливо. Липсата на слух не го прави увреден такъв. И е проблем единствено за тези, които са избрали да го виждат по този начин. Самите нечуващи хора, без помощта на техническите си средства (слухови апарати или кохлеарно-имплантни системи), са просто нечуващи хора. Нужно е използването на изрази, които са фактологически коректни и не нарушават личното им достойнство, същевременно не ги поставят в категорията на негодни за труд и социализация хора.

А и защо е нужно да се етикира като увреждане състояние, което е просто различно и със своите си предимства? Как се предполага да бъдат приети и харесвани неща, които носят толкова грозни и неточни определения?

Някой може би ще възрази, че така било прието навсякъде по света. Сериозно ли? И само защото е прието, трябва да се следва общоприетото? Дори когато е извън всякаква логика? Как да се случи промяната, когато се следва статуквото? Гражданите на държавата заслужават на тях да се гледа като на човешки същества, а не като увредени индивиди, които са принудени да защитават непрекъснато правото си да бъдат хора. Право, което им е отнето от нелепи етикети.

Убедена съм, че България може не само да не следва общия хор в повтарянето и утвърждаването им, но и да задава собствени морални императиви. И искам да вярвам, че ще го направи – заради смисъла на онова равноправие, пред което всички СМЕ.

Христина Чопарова

Изображение: "Ние ви чуваме"

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, радвам се да споделя с вас, че за цялото си съществуване сайтът наистина се оказа онова мостче, по което често при нас са се отбивали за съвет или просто от съпричастност както хора, пребиваващи в тишина, така и хора с естествен слух, по различни подбуди интересуващи се от жестов език или изобщо от света на лишените от слух. Писмата, които получаваме и диалозите, които водим обаче, са в някаква степен късче опитност, която би могла да бъде от полза за минаващи по същия път. Днес ви представям един младеж, който уверено върви по пътя на изследването и опознаването на света на тишината в търсене на своите отговори.

Той определено ги е намерил. Само на 21 е, обаче мъдростта бавно, но сигурно пробива стената на егото му, карайки го да забелязва неща, към които повечето младежи на неговата възраст още не са насочили взора си. Живее в Испания, където му е достатъчно предизвикателство да разчита по устните език, различен от българския. Слухът му е увреден от ототоксичното действие на гентамицин-а, с който лекари лекуват бъбречното му заболяване като дете. Не ползва технически средства.

Животът ми, колкото и кратък да е до този момент, непрекъснато е бил труден за мен от гледна точка на комуникацията. Училището беше за мен ужасен период, толкова съм се притеснявал от подигравки, така и никога не си признах пред съучениците, че не чувам нормално, смятах го за нещо ненормално, че никой не би го приел. И всяко едно решение, което е трябвало да взимам, е било повлияно от недостатъка ми. По тези причини винаги съм търсил изолация, но съзнавам, че трябва да накарам обществото да ме приема такъв, какъвто съм.”, пише ни Живко.

 

Попаднал на „Ние ви чуваме” при търсене в интернет. Интересуваше се от практически насоки как да общува с хората, как да се справя със ситуации като следната: „Случи ми се наскоро нещо, което се е случвало безброй пъти, и което нарушава така желаната хармония. Денят ми беше прекрасен, докато не седнах да обядвам в един ресторант. Келнерката беше видимо отегчена и се случи така, че не разбрах някои от въпросите ú на испански. Едни от тях повтори веднъж, други се наложи два пъти, след което стана още по-раздразнителна. Аз, от моя страна, се изчервих и известно време се чувствах подтиснат. Съзнавам, че вината не е у мен, а в грубата, нетолерантна келнерка, но и този път, както всеки подобен, се почувствах зле. Искам да открия ефективно противодействие на всички онези груби, нахални погледи и изказвания всеки път, когато не отговарям на желаното от въпросните хора ниво. Не знам, нещо, което да си казвам наум, нещо, с което да запазвам спокойствието в душата си ...”.  

Когато си млад, нещата обикновено изглеждат трагични до безнадеждност. На младежа му бе нужно да обърне внимание на начина, по който се самоопределя, по който гледа на себе си и на липсата на слух.  Изрази като "Смятах го за нещо ненормално, което никой не би приел", "Недостатъка ми", "Трябва да накарам обществото да ме приема...",  всичко те подсказваха, че той търси одобрение отвън. От другите. Но все още не го е дал на себе си, не е приел себе си, затова и се опитва "да накара" когото и да е да го приеме. Това няма как да стане, докато сам не приеме себе си, а приемането е най-болезнения път, особено на такава възраст. Днес светът казва на 20-годишните как трябва да изглеждат, как да се държат, какво да казват или правят, за да са "куул", фешън, да са приети и изобщо, да са в социума.

Живко е буден и интелигентен младеж. „Намирам се в чужда страна и имам страшно много свободно време, което опитвам да запълвам най-вече с четене. Четенето отваря съзнанието ми, развива ме духовно и ми помага да се справям с проблемите си. Благодарение на четенето аз се уча да се приемам такъв, какъвто съм и да се опитвам да ставам все по-добър и по-добър. Слуховият ми дефицит е развил тази способност у мен, да забелязвам промените в събеседника ми, докато говори - така го разбирам по ясно, какво точно ми казва, а не какво се опитва. Забелязвам езика на тялото, анализирам думите му и ги съпоставям с действията. Тоест искам да кажа, че не се опитвам да разбирам хората само повърхностно. Но в повечето случаи е толкова трудно да задържам внимание, просто защото е страшно напрягащо да се опитвам да разбера казаното, а след това да го анализирам и евентуално да подготвя подходящ отговор. По този повод, когато съм в компания, много често се "изключвам" от общия разговор, защото не мога да поддържам темпото.”

Ето, че е открил как липсата на слух изгражда наблюдателност, концентрация и усещания, които са барометър за истинност. Търсенето на изолация за него е било опит да скрие от другите това, което отказва да приеме. Но вече е разбрал, че най-сигурният (макар и болезнен, но това е идеята) начин да провериш кой ще остане до теб, е като бъдеш себе си и започнеш да гледаш на себе си не като на човек с недостатък, а като на човек с предимство. За да стане предимство загубата на слух, е нужно да видиш и оцениш какво ти дава тя. Някои цял живот си имат слух, но не са и една десета толкова способни да чуват себе си и покрай това и другите, и животът им се струва сложен, защото не знаят това, което се научава само чрез личната опитност. И в това е поредния урок – да пресееш истински важните контакти, да прецениш дали искаш да полагаш време и усилия да печелиш хора, за които не си цялостен, какви признания очакваш от тях и за какво са ти. Ако някой те кара да се чувстваш неприет, това по-скоро значи, че нямате общо.

Младежът трябваше първо да си отговори защо гледа на липсата на слух като на недостатък и какво според него му отнема това. После да поразмисли за обратните характеристики на положението и да направи избор кое му харесва да вижда повече. В крайна сметка би забелязал, че на фона на онова, което има и е, това, което няма, е твърде нищожно. И че липсата на слух е недостатък само когато се сравняваш с тези, които го имат. Човек в крайна сметка не е анатомичните и сензорни компоненти, които го съставляват като физически обект – ако бяхме само това, то при загуба на каквато и да е част бихме спрели да съществуваме.

Не е съществено кога или как някой остава без слух. Същественото е как живее с това, как гледа на него и доколко успява да извлече максимума полезност от всичко това. Защото глухотата не е заболяване, а начин на живот. Комуникацията е основното, което се изменя в ситуация на тишина. Това прави нещата ужасни на пръв поглед, но и дава възможности да се намери нов начин на общуване, който да удовлетворява преди всичко самия човек, без това да го кара да се чувства по-различен или вън от някакви кръгове. Живко съвсем откровено си даваше сметка, че има проблем преди всичко с оценките на околните и тяхното мнение за себе си. Както ставаше ясно от редовете в писмото му, той твърде много се е срамувал от „ненормалното” си положение, в резултат на което е изпадал в комуникативни ситуации, в които се е чувствал неловко.

Разбираемо е, че преди всичко, бе нужно да приеме факта, че вече не чува и че страданието идва от опита му да изглежда в очите на другите „като тях”. Заради страх от потенциално отхвърляне той не е себе си, а влиза в роля. Тъй като сравнението за него бе инструмент за справяне, го посъветвах да го използва по друг начин - като сравнява не себе си спрямо другите, а ситуациите. Как се чувства, когато е себе си, и когато „се преструва на чуващ”, какво му носи като емоция всяка от ситуациите?   Какво означава "като другите"?

Никой не е като никого. Не е и нужно да бъде. Слухът е естествено сетиво за всички, но не е отличителен белег, според който човек да се съизмерва спрямо останалите. Светът е прекрасно място именно, защото всички са толкова различни. А дали ще го крият или не, дали ще го приемат или не, е въпрос на личен избор. Докато човек се съпоставя с другите (независимо по какъв показател), винаги ще се чувства нещо по-малко от тях. С понижено самочувствие и никаква вяра в себе си и потенциала си. Затова нека акцентът следва да бъде не върху липсите, а върху наличното. Всяка липса подлежи на запълване, и по-добре енергията да се насочва в това, вместо в (само)съжаление.

Страхът от отхвърляне е онтологичен. Младежът добре разбираше, че трябва да „...се науча да се приемам и да се науча, че трябва да оставям хората да се движат покрай мен и да ги оставям да се задържат, само ако те го пожелаят ..." Да. Ето, че чудесно се бе ориентирал в градивната посока. Когато не се опитваш да контролираш нечии действия или прекалено да се привързваш, няма да бъдеш и зависим от нечие присъствие, мнение, думи. Ще бъдеш свободен да приемаш всичко такова, каквото е, знаейки, че всичко си има причина да се случва, даже онова, което не се случва. И следвайки този принцип, човек определено ще е по-хармоничен и спокоен, защото единственото, което тогава ще прави, ще е да забелязва какво самия живот му предоставя като случване. Ще получава онова, което му е наистина потребно, вместо да се опитва сам да си вземе онова, което си мисли, че му трябва.     

Скъпи читатели, уроците, които човек научава по болезнен начин, са именно пътищата, които извеждат до умиротворението и хармонията. И ние всички сме тук, за да бъдем спътници и морална опора по тези пътища. Не да носим нечии товари вместо някого, а да му показваме как да се освобождава от тях. Аз лично съм убедена, че различията са необходими. И не е нужно да се премахват, защото са прекрасно средство за обмен на опитности. Всеки е преживял по нещо, което го е превърнало в по-добър човек, имащ какво да предаде нататък. Нека има различия, в които се чувстваме просто себе си.

Бел.ред.: Името е променено по желание на младежа.

 Христина Чопарова

Изображения: интернет

 

      

Скъпи читатели на "Ние ви чуваме", както вече ви информирахме в публикацията ни "Премиера събра приятели от близо и далеч", филмът "Сега, когато чувам" (Hear And Now) бе показан и във Варна на 20 май 2010 г. Представяме ви писмото на Албена Митева, в което ще прочетете размисли, провокирани от прожекцията в морската столица. 

Интересно е, колко лесно човек приема всичко за даденост. Колко лесно върви по някакви утъпкани коловози и бързо свиква с това, което му е предоставено. Свикваш с най – различната гълчава наоколо, свикваш и с безкрайната тишина… Не, че и тишината е лесно да се чуе,  де.

Каква ли смелост изисква подобно решение, като това на Сали и Пол Тейлър? Но те явно са от хората, които не се отказват лесно от мечтите си. Филмът „Сега, когато чувам” провокира у мен размисли и емоции, докосна дълбоки струни на душата ми. Не само защото преживяното ми е познато, а и за възможността да погледнеш на нещата отстрани. Да се видиш и да се запиташ:  „Кой си ти?”

В началото на филма има една мисъл на Хелън Келър, че ако е можела да избира дали да е сляпа или глуха, щяла да избере да е сляпа, понеже глухотата те откъсва от хората… Не съм съгласна. Кое е това, което те откъсва от хората всъщност? Глухотата? Да, пречка е. Да, неудобно е. Непреодолима? Не мисля… нужно е много малко за да се преодолее нещо така голямо. Но може би голямо само в нашите представи. Трябва ли да изискваме от хората със запазен слух да отгатват какво ни е необходимо. Не, мисля аз. Едно от нещата, в които вярвам е, че е необходимо да оставя другите сами да направят своя избор. Единственото от моя страна е да им покажа съвсем открито какъв е моят.

Нека да споделя малко личен опит. Благословена съм със страхотно семейство и приятели. Въпреки, че това прави нещата много по – лесни, аз пак малко или много се страхувам да продължа напред към нови неща. Вечно се притеснявам дали ще се разбирам с околните, как ще общуваме и така нататък… Затова в повечето случаи стоя като дърво, най – вече в началото. Макар винаги да съм мислела, че аз съм човекът, който ще показва и обяснява как се общува с човек с намален слух, се случва така че винаги околните сами намират пътя до мен. Изумително! Надали моята вяра в хората прави това? Не знам. Но те сами се научават как. Никой не изисква от мен да бъда перфектна (пък аз в този момент си умирам), а неуморно и търпеливо ми говорят… Казват ми, че предпочитат да общуват с мен, отколкото с чуващи. Още повече се изумявам. Та кое, казвате, ни разделя? Чуването ли? Човекът до мен сам усеща, когато не разбирам, и повтаря. Ето това е свързването. Свързването е просто да бъдеш приятел. А не да искаш невъзможното в този момент.

Винаги е по – лесно да искаме човек да надскача нещо, което не може, отколкото просто да го приемем такъв, какъвто е.

За съжаление можем да научим нови неща, само когато излезем от утъпканите коловози.

Албена Митева, Варна

Изображение:  IMDb

 

 

Когато се озовете в реалност, в която звуците са недостъпни за вас, както за всички останали, в първия момент ще виждате само недостатъците на положението – невъзможността да чувате музиката, собствения си глас, гласовете на любимите ви хора, на децата ви. Звуците от дъждовни капки, дори досадното капене на кранчето в банята. Птичите песни, фученето на вятъра, онзи особен звук от затварянето на врати. Нечий смях. Всичко, което хората с естествен слух приемат за даденост и на което в повечето случаи не обръщат внимание.

Предимства има ли, ще попита някой. Има, разбира се! Те са дори повече от недостатъците. Не може да чуете музиката, но можете да усещате вибрациите на песента, ритмите. Всичко е ритъм, а тъкмо Тишината ви отваря вратите към толкова ритми, в колкото пожелаете да се вслушате.

Тишината ви учи на особено отваряне навътре към себе си и навън към света, че когато тръгнете на опознавателна разходка, вашата сензитивност като радар ще улавя и най-слабите сигнали от всичко, което е вътре и вън. Това е прекрасен, уникален начин за (само)познание, което може да ви (по)каже кои и какво СТЕ.

Защото онова, което сте, няма нищо общо с това дали ви липсва слухът като сетиво. Защото не сте частите, от които е съставена физическата ви форма, но отстраняването на само една от тях ви дава възможност да осъзнаете това. И да не се втренчвате в болката от загубата, а в предимствата да изследвате толкова необятния Космос вътре в себе си, да откриете нови начини за общуване (със себе си и другите), и да изграждате една култура, в която липсата на слух е просто разлика в човешкия опит, а не увреждане.

Затова в културата на глухите хора по света, за която често се говори, се визира именно пребиваването в реалност, в която има осъзнаване на предимствата и приемане на нещата, каквито са. В света на хората с естествен слух да се втренчваш в някого е грубо. В тихата култура на хората без слух за грубост се приема, ако отместваш взор. Защото за един глух човек концентрацията на зрително внимание е единствената гаранция за участие в разговора. Ако отместите взора си, докато човек без слух ви говори, ще е все едно да сте в компания на чуващи, и да ги чувате, без да ги слушате наистина. Грубичко. Защото сетивата ни свързват по много по-успешен начин, отколкото думите и звуците – и в тази свързаност човек много по-успешно се научава да слуша истински, да разбира наистина.

За истинската свързаност е нужно да развивате сетивата си. Когато сте в свързаност, в която думите не са нужни, това е реалност отвъд времето и пространството. Тогава не се нуждаете от доказателства дали, например, някой ви обича, защото ще го усещате и ще го знаете още преди да ви го е казал. И дори няма да има нужда да ви го казва. От доказателства се нуждаят само тези, чиято сензитивност спи заключена зад рамките на даденостите.

Хората без слух винаги се опитват да се информират какво се случва в живота на другите, да намерят общи неща помежду си, и в този обмен сродството не търси база за сравнение, а по-скоро допирателни, за да се свържат. Но би било жалко да се определят като принадлежащи на една култура, базирана на липса на сетиво. Нека е базирана на новите начини за комуникация, които Тишината предоставя.

Човекът е способен на много повече, отколкото подозира, че е възможно. Упорито обаче мнозина отказват да вярват в това, и никога не тръгват на вълнуващото пътешествие да изследват собствените си граници, за да стигнат до ръба на своя Космос. Да бродят из Тишината, за да откриват всъщност колко много звуци и отговори има там. За да преоткрият себе си и да се превърнат в целители.

Звучи наивистично, но е напълно възможно да се върнете отново в света на звуците. При това без чудодейни средства, дошли отвън. Но това няма да стане, преди разходката ви из Тишината да е приключила, защото чудесата, способни да ви върнат обратно вън, са вътре. Докато не ги срещнете в себе си, ще продължавате да чакате на чудеса отвън, от някого – от лекарите, техническите средства, съдбата, Господ... всеки друг, освен вас.

Затова ви пожелавам (и призовавам) да включите сензитивността, както се включва фенерче. И смело да тръгнете на разходка из Тишината, за да се научите как да светите отвътре, без да е нужно някой да ви зарежда или да прави нещо за вас. Да се отърсите от страховете си, да започнете да гледате на себе си като на прекрасно проявление, което има милиони възможности да подобри живота си, като избира.

Да излезеш от Тишината не е невъзможно. Но по-важно не е дали или кога ще се случи това, а какво ще вземете със себе си на изхода. Защото разходката е най-важната ви среща с вас самите, и сте в Тишината, за да я направите.

Започнете сега.:)

 

Христина Чопарова

Изображение: интернет

 

Търсенето и намирането на подходяща работа е проблем не само на хора със слухови дефицити. За целта нека разгледаме нещата както от страна на търсещите, така и от страна на предлагащите работа. Акцентът в публикацията е върху качеството проактивност – предприети действия, вместо тактика на изчакване.

Какво значи да си проактивен?

Вие сте тези, които търсите и се нуждаете от работа, следователно вие сте, които трябва да отидете при работата, вместо да очаквате тя да дойде при вас. Убеждението, че безработицата се дължи на липса на работа, е клиширан стереотип. Всеки от вас е отварял сайтове с обяви, където във всяка сфера има десетки страници с обявени позиции. Значи, работа все пак има. Въпросът е в следното: какво на вас ви се прави и колко сте компетентен за това? Какво обаче правят мнозина? Преглеждат секторите, които ги интересуват, изчитат определен брой обяви и решават, че работата не е за тях. Грешка! Работа има за всеки, но не всеки става за дадена работа, което пък, от друга страна, е по-трудното за признаване. И за приемане.

Голяма част от хората със слухова загуба подсъзнателно възприемат себе си като непригодни, което е проблем дотолкова, доколкото потиска инициативността им при търсенето на работа. Проактивността зависи до голяма степен именно от правилната себеоценка и способността им обективно да разглеждат уменията и заложбите си, очертаващи границата на възможностите им. 

Препоръки към търсещите работа:

  • За да види и оцени някой вашите качества, трябва вие самите да сте наясно с тях и да ги цените у себе си. Преценявайте ги обективно – въпреки липсата на слух, може би владеете западни езици, умеете да работите чудесно с определени компютърни програми, добър организатор сте или притежавате нещо, което няма отношение към слухозагубата ви. Развивайте го! 
  • Имайте ясна представа какво Вие искате да работите, а не какво другите (ваши близки, приятели, общество) смятат, че трябва да работите съобразно слухозагубата си. Идеята е да се справяте сами, да бъдете уверени в умението си да изкачвате стълбици както всички – без да се криете зад увреждането, за да ви съчувстват, и без да се оправдавате с него, когато не желаете да поемете отговорност. Знанието докъде се простират границите на собствените ви възможности не означава да подценявате генерално себе си.
  • Препоръчително е да бъдете проактивни към позиции, които са комуникативни. Така предпоставките за интегриране за по-големи, ще натрупате самочувствие и ще се обогатявате повече от взаимодействието със света на звуците. Не си позволявайте да ви спира физическата невъзможност – така сами напъхвате под килима на страховете си чудесни качества, които няма как да бъдат реализирани.

Разбира се, има ситуации, в които самите обяви за работа са толкова неопределени, че тази неопределеност при формулирането на длъжностни позиции е друго обстоятелство, което затруднява и дори демотивира не само кандидатите без слух. Развиваща се компания с разширена дейност, която търси служители и предлага мотивиращо заплащане  с изисквания за отлични комуникативни умения и работа в екип, западни езици и солиден опит в дадената сфера, е стандартното клише, което мнозина са виждали. Може би в очите на експертите от отдел „Човешки ресурси” такива обяви звучат авторитетно и стилно, но не казват абсолютно нищо. Независимо дали обявата е за лидерска позиция или за служители без ръководни функции. Неяснотите започват от развиващата се компания, която незнайно защо е маркирала обявата като секретна, продължават с неясното обозначение „мотивиращо” заплащане, и завършват със загадката какви точно комуникативни умения се имат предвид.

Хората с различни видове слухов дефицит имат и специфични за тях методи за комуникация. И точно изискването за „отлични комуникативни умения”, посочени в почти всяка обява, е отказващият механизъм за кандидати със слухозагуба. От тази гледна точка подобни обяви са дори дискриминативни, особено след като „добра комуникативност” може да се разбира както в контекста на отличен базов опит с телефон, факс и друга офисна апаратура, така и като преводачески услуги от и на чужд език.

Препоръки към предлагащите работа:

  • Формулирайте изискванията за работа и съобразно потенциалните кандидати със слухова загуба или друг вид дефицит. Те биха могли да се справят с всяка трудова дейност, без дефицитът да има отношение към нея. Не ги отписвайте на базата на възприети стереотипи, дайте си възможност да се уверите чрез събеседване. В крайна сметка, те може би ползват и помощно техническо средство, с което се справят не по-малко успешно. Но няма как да го знаете, докато не проверите, нали?
  • Коригиращите обявите на фирми HR специалисти нека имат предвид, че независимо колко авторитетно е съдържанието на една обява, работодателят е този, който избира дали да назначи на позицията човек със слухозагуба или не. Но за се случи това, нека окончателният вид на обявите не демотивира потенциалните кандидати с липсващ слух.
  • Когато в  изпратена автобиография липсва телефон за контакт, това не означава непременно, че лицето не умее да спазва изисквания, че се е отнесло безотговорно или други хипотези от този порядък. Може да означава просто, че лицето е със слухов дефицит и предпочита обратната връзка да се осъществява чрез електронна поща. Допускайте повече от една възможности, и не непременно негативната. :)

В заключение бих искала да подчертая, че проактивността в търсенето на работа не се изчерпва с това да се отвори даден сайт, да се прегледат обявите по диагонал и просто да се изпрати автобиография за няколко набелязани позиции. По презумпция се подхожда с доверие към фирмата-работодател, което е чудесно условие, но преди всичко е важно кандидатите със слухова загуба да не третират себе си като евтина работна ръка, която ще е щастлива, ако изобщо някъде бъде назначена. Също и да не възприемат всички работодатели като дискриминатори, които никога не биха ги наели. Проактивността предполага да правите и проверки за дейността на фирмата, в която кандидатствате, както и да имате самочувствието на хора, за които е важно в какви условия и среда ще работят.

Разбира се, истински проактивният човек предпочита да бъде предприемач и да работи за себе си, вместо за някого другиго от понеделник до заплата и от 9 до 17 часа. За да бъдеш със свободна професия (freelancer), обаче, са нужни много (само) дисциплина, отдаденост, учене и желание за обогатяване, поемане на отговорност за срокове и качество - все неща, които са обект на друга тема. И най-вече на осъзнаването на това в какво наистина сте добри и имате ли желание и време да влагате в това. 

Каквото и да решите, помнете, че проактивността е преди всичко действие, не пасивност. :)

Христина Чопарова

Изображение: Ние ви чуваме

 

 

Новини