Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, повод за настоящия материал бе дълбоко човешкият и разтърсващ роман на Марко Семов „Очите” (ИК „Хермес”, 2005), цитати от който за използвани в статията. Романът представя едно пътуване към проглеждането на сляпородено момче и изводите, до които стига всеки от участниците в него.

Ще си говорим за сетива. И за липсата им. Не може да ти липсва нещо, което никога не си имал. Просто защото не го познаваш, не знаеш какво е, доколко ти е нужно и дали. Само тогава липсата не е свързана с болка и с желание да поправяш, да наваксваш, да имаш. Родените без сетиво свикват с това, което нямат и изграждат свой си свят, в който им е уютно. Дали ще е свят без цветове и светлина, или свят без звуци, те се приспособяват в своя собствена реалност, където нещата са красиви по своему. За тях.

Иначе стоят нещата с тези, които са имали сетиво и вече го нямат. Защото са свикнали с него, познават го достатъчно, за да си го искат обратно. И да го компенсират с това, което е във възможностите им. По същия начин стои въпросът и за техните близки. Само тогава липсата е свързана с болка от загубата и желание да си от имащите.

Сетивата свързват... и разделят. Два свята, които никога не се срещат, и може би от това боли повече – от тези неслучващи се срещи, от невъзможността за сближаване и общуване с познатите, обичайни средства. Страхът обаче никога не може да бъде мост, за да стигнеш до нечий свят. Уви, желанието да поправяш, за върнеш някому изгубеното или липсващо сетиво често е движено по-скоро от собствените страхове на имащите, отколкото от истинска потребност за нямащия го.

Няма еднозначен отговор защо определени хора идват на този свят с пълен набор сетива, а други – без, или впоследствие ги губят. Това, по моему, е избор на самите души да пребивават в такава опитност тук и сега, в този си живот, за да научат своите собствени уроци. И в никакъв случай не е наказание, просто е реализация на друг житейски сценарий, в който засега имат точно такава роля, избрана от тях. За съжаление, мнозина не виждат нещата по този начин. Те са... имащите. Свикнали с нещо, което изконно приемат за нормално, за тях липсата му е извън нормата. Наричат го "тежка орис", "зла съдба" и подобни определения, които им пречат да видят, че в онзи, "безсетивния" свят, всъщност започват да се развиват други усещания, действат други закономерности и самият човек не е човек с увреждане, а интересна вселена, в която има друг тип сензивност, друга красота. И от тази гледна точка всичко, което правят, за да „върнат” човека в обичайната сензитивност, в „нормалното”, всъщност не му помага.

                                  

Неговият свят беше друг — силно, до противоположност различен от техния. В него имаше такива уютни кътчета, толкова места, подредени с удобство, с красота, създавани не с очи и с ръце, а с мечтание. Той си го беше населил сам, подреждал го беше толкова години с приятели, с животинки, с герои от приказките, озвучил го бе с шумове - красиви и страшни. Никой друг не притежаваше такъв свят, никой даже не го познаваше. Хари не знаеше какво мислеха за това останалите слепи хора. Всичко, което те му разказваха зрящите, беше толкова различно от онова, което той „виждаше". Стигнал беше до извода, че всички зрящи възприемат света еднакво, а всеки сляп го възприема сам за себе си - зависи какви книжки беше чел, каква фантазия имаше, какви учители.” /Марко Семов, „Очите”/

Помощта често е предизвикана от страх и опасения – " Ама, не може така без сетиво, как ще се оправя, ще му бъде трудно, ще изостане, ще..." И ето я готовността да подложат на всякакъв стрес себе си и потърпевшия, само и само той да вижда, да чува, да бъде „като всички”. Различността винаги плаши, за мнозина тя е нещо некрасиво, недобро. Не я оставят да си бъде просто другост, която прави света едно красиво място, пълно с разнообразие, в което всичко е такова, каквото е и каквото трябва да е. Не! За тях всичко трябва да се вмести в приетата норма, в общите представи за красиво. Възниква въпросът обаче – за себе си ли го правят, или за другия? Ако са направили  всичко възможно и по силите си да помогнат, значи ще свалят от себе си товара на непонесената различност. Защото им е невъзможно да я приемат.

„Един въпрос винаги го бе измъчвал. Какво е красотата, та хората бяха все жадни за нея и никога нямаха насита? И колкото повече я имаха, толкова повече я жадуваха. Тя трябва да беше нещо много вкусно или гладко, щом те непрекъснато бленуваха за нея. „Като все не ви стигат красотата и радостта - беше казал той на приятели, - защо не си ги досътворявате?”. „Това правим - отвръщаха му те. - Но ние искаме, вместо в представите ни, тя да бъде до нас, да можем да я пипнем и да ú се радваме". Ето, и по това се различаваше от другите. Те не търсеха красотата заради самата нея, те я искаха за себе си. А той бе друг - колко красота имаше за него в една узряла круша, в едно ядене, сготвено от майка му... И той бе винаги сит и доволен, а около него бе пълно с намръщени мърморковци. И ето го пак най-трудния въпрос: Какво ще спечели, когато прогледне, когато стане един от тия шест милиарда, които ходят по земята, вечно търсещи и никога не откриващи може би точно това, което той бе намерил - хармонията в себе си?”

Един родител трудно би се съгласил с изложените тук твърдения. Разбираемо е, че за него е болезнено да гледа отстрани и от позицията на „нормален” да се чувства безпомощен да направи детето си като себе си, да го върне в своя свят. В крайна сметка се убеждава, че понякога не е нужно, защото то самото се чувства добре там, където е, и не иска друго, освен да го оставят на мира. Така например моите собствени родители трудно приеха липсата на слух. И след безкрайните пътувания до София на диспансерен отчет, който само потвърждаваше очевидното, след купищата лекарства и опити с традиционна медицина, врачки, баячки и прочее нестандартни средства да успокоят себе си, че има шанс „да стана като другите”, с уши, в които звуците просто да си влизат, след всичко това, което стресира не само тях, но и мен, ги помолих да ме оставят на мира. Убедиха се, че глухотата не е заболяване, което се лекува с инжекции, докато заприличаш на отявлен наркоман. Това просто бе друг свят, в който щеше да протича животът ми, близо до техния. И само от нас зависеше колко често, дали и как ще се срещат тези светове.

Не бе задължително да се срещат и да не се чуват. Всъщност от мен зависеше да ги убедя, че там, в тихия свят, изобщо не е тихо. И че има много повече смисъл, мъдрост и красота, много повече възможности да чуеш онова, което по конвенционалния начин не можеш, и да го предадеш нататък. За тези, които искат да го чуят и се интересуват от нови светове. Приемането е най-трудното нещо. И това да осъзнаеш, че нямаш вина, защото всичко случващо се е въпрос на личен избор. Не на Бог, съдбата, живота или нещо отвън – а на собствения избор, на договорите, които си подписал, идвайки да изпълниш тук и сега този житейски сценарий. Малцина се замислят, че хората с липсващо едно или няколко сетива са нов тип комуникатори, които – бидейки в нова и непозната реалност – могат да донесат нови познания и нова мъдрост... Какъв смисъл би имало тогава в усилията „да сакато всички останали”? Нужно ли е? Не са дошли тук заради това, и тяхната различност е най-голямото доказателство. Те са мостът между световете. Те самите.

Красотата на един не може да се налага на друг. Всеки си я създава, тя е единственото нещо, на което всеки има право. Това като се отнеме на човека – да има свой свят, своя красота, — какво друго му остава? Остава една фабрика. Ядеш, спиш, отиваш до тоалетната. И пак. Все това... Само това...” /Марко Семов, „Очите”/

Често срещам пълния с опасения въпрос: „А какво да направя?”. Понякога не е нужно да правите нищо, освен да приемате. И после да се вслушвате, да наблюдавате, да бъдете в готовност да получите посланията. И просто да оставите хората да си бъдат такива, каквито са. Трудно е, много е трудно. Но не е невъзможно. Нужно е просто да се смени зрителният ъгъл и начина, по който гледате на нещата – не от гледна точка на уплашения песимист, а на спокойно приемащия, който вместо да се вайка, просто приема възможността да общува по нов и интересен начин, да опознава от друга страна това, което си мисли, че познава. Нищо не е такова, каквото изглежда отстрани, и докато не бъде опознато, няма логика да бъде отхвърляно или заклеймявано. Въпросът е какъв избор ще бъде направен – на приемане и опознаване на другата, нова нормалност, или на стоене в страховете и безплодни опити за „връщане в общоприетата нормалност”.

Въпросът изникна някак внезапно, ала се заби в съзнанието му рязко и неочаквано и за самия него. Никога не беше го формирал толкова точно. А защо трябваше да свиква?... С какво? Защо тъй наречените зрящи се бяха струпали около него и до един, без изключение, искаха окото му да е все отворено. Като че ли не толкова той, колкото самите те изпитваха възхищение от себе си, че са направили всичко възможно, за да стане като тях.”

Всеки опознава света по свой начин, и всеки от тези начини е уникален и интересен. Затова и самият живот е толкова прекрасен, с обмена между тези споделени светоусещания. И няма никакво място за страхове. Само за обич и разбиране.

Христина Чопарова

Изображение: интернет

За да започне една промяна, тя започва първо във всеки човек. Едва след това, покрай неговите действия, започва да се проявява и в света. Но за да има възможност която и да е промяна да се случи, трябва да са налице условия -  и едно от тях е готовността да гледаш на нещата по различен отпреди начин. Мисълта води след себе си действието, а не обратното.

Замисляли ли сте се, че когато се даде име на нещо, то се облича в образ? Тогава по каква логика някой бива определян като „човек с увреждане”, а после са налице очаквания за приемане, които логично не се реализират? Замисляли ли сте се, че конкретният човек не би определил себе си като увреден, ако бъде запитан дали се чувства така? Тогава защо трябва да е принуден да носи такова определение и да бъде приеман в такава светлина? Думите задават и отношението.

Докато обществеността продължава да има към различните хора отношение като към непригодни, увредени (и прочее паразитни изрази), не може да се случи чуваемост и да е налице приемане, включване и най-вече, равнопоставеност. Със самото им определяне като увредени, хората са поставени извън всякакво равенство. То не може да се случи, докато не бъде премахната бариерата на думите-паразити.

Затова отправната точка, от която трябва да започне промяната, е разбирането, че точните думи и изрази задават правилното отношение и обществени нагласи. И „хора с увреждания” не е от тях. Призивът е акцентът да пада върху човека, не върху увреждането. Но докато продължава думата „увреждане” да се използва наравно с думата „човек”, няма да бъде налице нужната обективност спрямо неговите качества, потенциал и възможности. Докато акцентът е върху „хора с увреждания”, които всеки пренебрегва, се култивира масово съчувствие, напълно излишно в контекста на разбирането, че подобен житейски модус не е наказание, а част от израстването на всеки човек. Че това са неговите собствени уроци, които го изграждат, и поради това заслужават възхищение.

Достатъчно е да се погледнат примерите, с които различните хора непрекъснато показват непознати и вдъхващи респект страни на характера си. Надали е нужно да споменавам Стивън Хокинг, емблематичен с посланията си, че същността на човека се простира много отвъд физическата му форма и не се изчерпва с нея. Няма невъзможни неща, има неизпробвани.

Мнозина от вас знаят колко са големи антипатиите ми към  думата „увреждания”, независимо от контекста, в който се поставя. И особено спрямо хората със специфични слухови потребности. В средите на тихата общност те са толкова различни и индивидуални, че е безкрайно неуместно да бъдат поставяни под общия знаменател „хора с увреден слух” или „хора с проблеми на слуха”. Проблеми? Това звучи също толкова грозно и неприемливо. Липсата на слух не го прави увреден такъв. И е проблем единствено за тези, които са избрали да го виждат по този начин. Самите нечуващи хора, без помощта на техническите си средства (слухови апарати или кохлеарно-имплантни системи), са просто нечуващи хора. Нужно е използването на изрази, които са фактологически коректни и не нарушават личното им достойнство, същевременно не ги поставят в категорията на негодни за труд и социализация хора.

А и защо е нужно да се етикира като увреждане състояние, което е просто различно и със своите си предимства? Как се предполага да бъдат приети и харесвани неща, които носят толкова грозни и неточни определения?

Някой може би ще възрази, че така било прието навсякъде по света. Сериозно ли? И само защото е прието, трябва да се следва общоприетото? Дори когато е извън всякаква логика? Как да се случи промяната, когато се следва статуквото? Гражданите на държавата заслужават на тях да се гледа като на човешки същества, а не като увредени индивиди, които са принудени да защитават непрекъснато правото си да бъдат хора. Право, което им е отнето от нелепи етикети.

Убедена съм, че България може не само да не следва общия хор в повтарянето и утвърждаването им, но и да задава собствени морални императиви. И искам да вярвам, че ще го направи – заради смисъла на онова равноправие, пред което всички СМЕ.

Христина Чопарова

Изображение: "Ние ви чуваме"

Когато се озовете в реалност, в която звуците са недостъпни за вас, както за всички останали, в първия момент ще виждате само недостатъците на положението – невъзможността да чувате музиката, собствения си глас, гласовете на любимите ви хора, на децата ви. Звуците от дъждовни капки, дори досадното капене на кранчето в банята. Птичите песни, фученето на вятъра, онзи особен звук от затварянето на врати. Нечий смях. Всичко, което хората с естествен слух приемат за даденост и на което в повечето случаи не обръщат внимание.

Предимства има ли, ще попита някой. Има, разбира се! Те са дори повече от недостатъците. Не може да чуете музиката, но можете да усещате вибрациите на песента, ритмите. Всичко е ритъм, а тъкмо Тишината ви отваря вратите към толкова ритми, в колкото пожелаете да се вслушате.

Тишината ви учи на особено отваряне навътре към себе си и навън към света, че когато тръгнете на опознавателна разходка, вашата сензитивност като радар ще улавя и най-слабите сигнали от всичко, което е вътре и вън. Това е прекрасен, уникален начин за (само)познание, което може да ви (по)каже кои и какво СТЕ.

Защото онова, което сте, няма нищо общо с това дали ви липсва слухът като сетиво. Защото не сте частите, от които е съставена физическата ви форма, но отстраняването на само една от тях ви дава възможност да осъзнаете това. И да не се втренчвате в болката от загубата, а в предимствата да изследвате толкова необятния Космос вътре в себе си, да откриете нови начини за общуване (със себе си и другите), и да изграждате една култура, в която липсата на слух е просто разлика в човешкия опит, а не увреждане.

Затова в културата на глухите хора по света, за която често се говори, се визира именно пребиваването в реалност, в която има осъзнаване на предимствата и приемане на нещата, каквито са. В света на хората с естествен слух да се втренчваш в някого е грубо. В тихата култура на хората без слух за грубост се приема, ако отместваш взор. Защото за един глух човек концентрацията на зрително внимание е единствената гаранция за участие в разговора. Ако отместите взора си, докато човек без слух ви говори, ще е все едно да сте в компания на чуващи, и да ги чувате, без да ги слушате наистина. Грубичко. Защото сетивата ни свързват по много по-успешен начин, отколкото думите и звуците – и в тази свързаност човек много по-успешно се научава да слуша истински, да разбира наистина.

За истинската свързаност е нужно да развивате сетивата си. Когато сте в свързаност, в която думите не са нужни, това е реалност отвъд времето и пространството. Тогава не се нуждаете от доказателства дали, например, някой ви обича, защото ще го усещате и ще го знаете още преди да ви го е казал. И дори няма да има нужда да ви го казва. От доказателства се нуждаят само тези, чиято сензитивност спи заключена зад рамките на даденостите.

Хората без слух винаги се опитват да се информират какво се случва в живота на другите, да намерят общи неща помежду си, и в този обмен сродството не търси база за сравнение, а по-скоро допирателни, за да се свържат. Но би било жалко да се определят като принадлежащи на една култура, базирана на липса на сетиво. Нека е базирана на новите начини за комуникация, които Тишината предоставя.

Човекът е способен на много повече, отколкото подозира, че е възможно. Упорито обаче мнозина отказват да вярват в това, и никога не тръгват на вълнуващото пътешествие да изследват собствените си граници, за да стигнат до ръба на своя Космос. Да бродят из Тишината, за да откриват всъщност колко много звуци и отговори има там. За да преоткрият себе си и да се превърнат в целители.

Звучи наивистично, но е напълно възможно да се върнете отново в света на звуците. При това без чудодейни средства, дошли отвън. Но това няма да стане, преди разходката ви из Тишината да е приключила, защото чудесата, способни да ви върнат обратно вън, са вътре. Докато не ги срещнете в себе си, ще продължавате да чакате на чудеса отвън, от някого – от лекарите, техническите средства, съдбата, Господ... всеки друг, освен вас.

Затова ви пожелавам (и призовавам) да включите сензитивността, както се включва фенерче. И смело да тръгнете на разходка из Тишината, за да се научите как да светите отвътре, без да е нужно някой да ви зарежда или да прави нещо за вас. Да се отърсите от страховете си, да започнете да гледате на себе си като на прекрасно проявление, което има милиони възможности да подобри живота си, като избира.

Да излезеш от Тишината не е невъзможно. Но по-важно не е дали или кога ще се случи това, а какво ще вземете със себе си на изхода. Защото разходката е най-важната ви среща с вас самите, и сте в Тишината, за да я направите.

Започнете сега.:)

 

Христина Чопарова

Изображение: интернет

 

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, радвам се да споделя с вас, че за цялото си съществуване сайтът наистина се оказа онова мостче, по което често при нас са се отбивали за съвет или просто от съпричастност както хора, пребиваващи в тишина, така и хора с естествен слух, по различни подбуди интересуващи се от жестов език или изобщо от света на лишените от слух. Писмата, които получаваме и диалозите, които водим обаче, са в някаква степен късче опитност, която би могла да бъде от полза за минаващи по същия път. Днес ви представям един младеж, който уверено върви по пътя на изследването и опознаването на света на тишината в търсене на своите отговори.

Той определено ги е намерил. Само на 21 е, обаче мъдростта бавно, но сигурно пробива стената на егото му, карайки го да забелязва неща, към които повечето младежи на неговата възраст още не са насочили взора си. Живее в Испания, където му е достатъчно предизвикателство да разчита по устните език, различен от българския. Слухът му е увреден от ототоксичното действие на гентамицин-а, с който лекари лекуват бъбречното му заболяване като дете. Не ползва технически средства.

Животът ми, колкото и кратък да е до този момент, непрекъснато е бил труден за мен от гледна точка на комуникацията. Училището беше за мен ужасен период, толкова съм се притеснявал от подигравки, така и никога не си признах пред съучениците, че не чувам нормално, смятах го за нещо ненормално, че никой не би го приел. И всяко едно решение, което е трябвало да взимам, е било повлияно от недостатъка ми. По тези причини винаги съм търсил изолация, но съзнавам, че трябва да накарам обществото да ме приема такъв, какъвто съм.”, пише ни Живко.

 

Попаднал на „Ние ви чуваме” при търсене в интернет. Интересуваше се от практически насоки как да общува с хората, как да се справя със ситуации като следната: „Случи ми се наскоро нещо, което се е случвало безброй пъти, и което нарушава така желаната хармония. Денят ми беше прекрасен, докато не седнах да обядвам в един ресторант. Келнерката беше видимо отегчена и се случи така, че не разбрах някои от въпросите ú на испански. Едни от тях повтори веднъж, други се наложи два пъти, след което стана още по-раздразнителна. Аз, от моя страна, се изчервих и известно време се чувствах подтиснат. Съзнавам, че вината не е у мен, а в грубата, нетолерантна келнерка, но и този път, както всеки подобен, се почувствах зле. Искам да открия ефективно противодействие на всички онези груби, нахални погледи и изказвания всеки път, когато не отговарям на желаното от въпросните хора ниво. Не знам, нещо, което да си казвам наум, нещо, с което да запазвам спокойствието в душата си ...”.  

Когато си млад, нещата обикновено изглеждат трагични до безнадеждност. На младежа му бе нужно да обърне внимание на начина, по който се самоопределя, по който гледа на себе си и на липсата на слух.  Изрази като "Смятах го за нещо ненормално, което никой не би приел", "Недостатъка ми", "Трябва да накарам обществото да ме приема...",  всичко те подсказваха, че той търси одобрение отвън. От другите. Но все още не го е дал на себе си, не е приел себе си, затова и се опитва "да накара" когото и да е да го приеме. Това няма как да стане, докато сам не приеме себе си, а приемането е най-болезнения път, особено на такава възраст. Днес светът казва на 20-годишните как трябва да изглеждат, как да се държат, какво да казват или правят, за да са "куул", фешън, да са приети и изобщо, да са в социума.

Живко е буден и интелигентен младеж. „Намирам се в чужда страна и имам страшно много свободно време, което опитвам да запълвам най-вече с четене. Четенето отваря съзнанието ми, развива ме духовно и ми помага да се справям с проблемите си. Благодарение на четенето аз се уча да се приемам такъв, какъвто съм и да се опитвам да ставам все по-добър и по-добър. Слуховият ми дефицит е развил тази способност у мен, да забелязвам промените в събеседника ми, докато говори - така го разбирам по ясно, какво точно ми казва, а не какво се опитва. Забелязвам езика на тялото, анализирам думите му и ги съпоставям с действията. Тоест искам да кажа, че не се опитвам да разбирам хората само повърхностно. Но в повечето случаи е толкова трудно да задържам внимание, просто защото е страшно напрягащо да се опитвам да разбера казаното, а след това да го анализирам и евентуално да подготвя подходящ отговор. По този повод, когато съм в компания, много често се "изключвам" от общия разговор, защото не мога да поддържам темпото.”

Ето, че е открил как липсата на слух изгражда наблюдателност, концентрация и усещания, които са барометър за истинност. Търсенето на изолация за него е било опит да скрие от другите това, което отказва да приеме. Но вече е разбрал, че най-сигурният (макар и болезнен, но това е идеята) начин да провериш кой ще остане до теб, е като бъдеш себе си и започнеш да гледаш на себе си не като на човек с недостатък, а като на човек с предимство. За да стане предимство загубата на слух, е нужно да видиш и оцениш какво ти дава тя. Някои цял живот си имат слух, но не са и една десета толкова способни да чуват себе си и покрай това и другите, и животът им се струва сложен, защото не знаят това, което се научава само чрез личната опитност. И в това е поредния урок – да пресееш истински важните контакти, да прецениш дали искаш да полагаш време и усилия да печелиш хора, за които не си цялостен, какви признания очакваш от тях и за какво са ти. Ако някой те кара да се чувстваш неприет, това по-скоро значи, че нямате общо.

Младежът трябваше първо да си отговори защо гледа на липсата на слух като на недостатък и какво според него му отнема това. После да поразмисли за обратните характеристики на положението и да направи избор кое му харесва да вижда повече. В крайна сметка би забелязал, че на фона на онова, което има и е, това, което няма, е твърде нищожно. И че липсата на слух е недостатък само когато се сравняваш с тези, които го имат. Човек в крайна сметка не е анатомичните и сензорни компоненти, които го съставляват като физически обект – ако бяхме само това, то при загуба на каквато и да е част бихме спрели да съществуваме.

Не е съществено кога или как някой остава без слух. Същественото е как живее с това, как гледа на него и доколко успява да извлече максимума полезност от всичко това. Защото глухотата не е заболяване, а начин на живот. Комуникацията е основното, което се изменя в ситуация на тишина. Това прави нещата ужасни на пръв поглед, но и дава възможности да се намери нов начин на общуване, който да удовлетворява преди всичко самия човек, без това да го кара да се чувства по-различен или вън от някакви кръгове. Живко съвсем откровено си даваше сметка, че има проблем преди всичко с оценките на околните и тяхното мнение за себе си. Както ставаше ясно от редовете в писмото му, той твърде много се е срамувал от „ненормалното” си положение, в резултат на което е изпадал в комуникативни ситуации, в които се е чувствал неловко.

Разбираемо е, че преди всичко, бе нужно да приеме факта, че вече не чува и че страданието идва от опита му да изглежда в очите на другите „като тях”. Заради страх от потенциално отхвърляне той не е себе си, а влиза в роля. Тъй като сравнението за него бе инструмент за справяне, го посъветвах да го използва по друг начин - като сравнява не себе си спрямо другите, а ситуациите. Как се чувства, когато е себе си, и когато „се преструва на чуващ”, какво му носи като емоция всяка от ситуациите?   Какво означава "като другите"?

Никой не е като никого. Не е и нужно да бъде. Слухът е естествено сетиво за всички, но не е отличителен белег, според който човек да се съизмерва спрямо останалите. Светът е прекрасно място именно, защото всички са толкова различни. А дали ще го крият или не, дали ще го приемат или не, е въпрос на личен избор. Докато човек се съпоставя с другите (независимо по какъв показател), винаги ще се чувства нещо по-малко от тях. С понижено самочувствие и никаква вяра в себе си и потенциала си. Затова нека акцентът следва да бъде не върху липсите, а върху наличното. Всяка липса подлежи на запълване, и по-добре енергията да се насочва в това, вместо в (само)съжаление.

Страхът от отхвърляне е онтологичен. Младежът добре разбираше, че трябва да „...се науча да се приемам и да се науча, че трябва да оставям хората да се движат покрай мен и да ги оставям да се задържат, само ако те го пожелаят ..." Да. Ето, че чудесно се бе ориентирал в градивната посока. Когато не се опитваш да контролираш нечии действия или прекалено да се привързваш, няма да бъдеш и зависим от нечие присъствие, мнение, думи. Ще бъдеш свободен да приемаш всичко такова, каквото е, знаейки, че всичко си има причина да се случва, даже онова, което не се случва. И следвайки този принцип, човек определено ще е по-хармоничен и спокоен, защото единственото, което тогава ще прави, ще е да забелязва какво самия живот му предоставя като случване. Ще получава онова, което му е наистина потребно, вместо да се опитва сам да си вземе онова, което си мисли, че му трябва.     

Скъпи читатели, уроците, които човек научава по болезнен начин, са именно пътищата, които извеждат до умиротворението и хармонията. И ние всички сме тук, за да бъдем спътници и морална опора по тези пътища. Не да носим нечии товари вместо някого, а да му показваме как да се освобождава от тях. Аз лично съм убедена, че различията са необходими. И не е нужно да се премахват, защото са прекрасно средство за обмен на опитности. Всеки е преживял по нещо, което го е превърнало в по-добър човек, имащ какво да предаде нататък. Нека има различия, в които се чувстваме просто себе си.

Бел.ред.: Името е променено по желание на младежа.

 Христина Чопарова

Изображения: интернет

 

      

Скъпи читатели на "Ние ви чуваме", както вече ви информирахме в публикацията ни "Премиера събра приятели от близо и далеч", филмът "Сега, когато чувам" (Hear And Now) бе показан и във Варна на 20 май 2010 г. Представяме ви писмото на Албена Митева, в което ще прочетете размисли, провокирани от прожекцията в морската столица. 

Интересно е, колко лесно човек приема всичко за даденост. Колко лесно върви по някакви утъпкани коловози и бързо свиква с това, което му е предоставено. Свикваш с най – различната гълчава наоколо, свикваш и с безкрайната тишина… Не, че и тишината е лесно да се чуе,  де.

Каква ли смелост изисква подобно решение, като това на Сали и Пол Тейлър? Но те явно са от хората, които не се отказват лесно от мечтите си. Филмът „Сега, когато чувам” провокира у мен размисли и емоции, докосна дълбоки струни на душата ми. Не само защото преживяното ми е познато, а и за възможността да погледнеш на нещата отстрани. Да се видиш и да се запиташ:  „Кой си ти?”

В началото на филма има една мисъл на Хелън Келър, че ако е можела да избира дали да е сляпа или глуха, щяла да избере да е сляпа, понеже глухотата те откъсва от хората… Не съм съгласна. Кое е това, което те откъсва от хората всъщност? Глухотата? Да, пречка е. Да, неудобно е. Непреодолима? Не мисля… нужно е много малко за да се преодолее нещо така голямо. Но може би голямо само в нашите представи. Трябва ли да изискваме от хората със запазен слух да отгатват какво ни е необходимо. Не, мисля аз. Едно от нещата, в които вярвам е, че е необходимо да оставя другите сами да направят своя избор. Единственото от моя страна е да им покажа съвсем открито какъв е моят.

Нека да споделя малко личен опит. Благословена съм със страхотно семейство и приятели. Въпреки, че това прави нещата много по – лесни, аз пак малко или много се страхувам да продължа напред към нови неща. Вечно се притеснявам дали ще се разбирам с околните, как ще общуваме и така нататък… Затова в повечето случаи стоя като дърво, най – вече в началото. Макар винаги да съм мислела, че аз съм човекът, който ще показва и обяснява как се общува с човек с намален слух, се случва така че винаги околните сами намират пътя до мен. Изумително! Надали моята вяра в хората прави това? Не знам. Но те сами се научават как. Никой не изисква от мен да бъда перфектна (пък аз в този момент си умирам), а неуморно и търпеливо ми говорят… Казват ми, че предпочитат да общуват с мен, отколкото с чуващи. Още повече се изумявам. Та кое, казвате, ни разделя? Чуването ли? Човекът до мен сам усеща, когато не разбирам, и повтаря. Ето това е свързването. Свързването е просто да бъдеш приятел. А не да искаш невъзможното в този момент.

Винаги е по – лесно да искаме човек да надскача нещо, което не може, отколкото просто да го приемем такъв, какъвто е.

За съжаление можем да научим нови неща, само когато излезем от утъпканите коловози.

Албена Митева, Варна

Изображение:  IMDb