Деветнадесети юни. Топлата вечер ухае на липи и щедро разлива упойващия аромат над човешкия поток, преливащите от цвят алпинеуми и бронзовата замисленост на Христо и Евлоги Георгиеви.

Наближава шест. В шест вечерта се случват или чудеса, или апокалипсиси. Стъпките ми се изгубват в многолюдието на Софийския университет и съвсем се залутват из прохладата на Аула Магна в Ректората. На бели триножници кротко почиват фотографии. Чувствам се като търсач на изгубени съкровища, а всъщност търся едно съвсем конкретно чудо – изложбата на Ния Якимова. Чудото е на път да се превърне в апокалипсис, защото изложбата съвсем не е там, където съм. Всъщност е в галерия „Алма Матер”, където за пръв път самостоятелно се открояват 13 от невероятните платна на Ния, наситени с магически сюрреализъм.

Пристигам почти навреме, за да уловя откриването на изложбата от Александър Кьосев, директор на Културния център на Софийския университет. След неговите думи приветствените слова на Вихрони Попнеделев, професор по живопис от Националната художествена академия, вдъхновено полетяха към студентите от специалност „Текстил – изкуство и дизайн” към НХА, чиито платна красят двете зали на галерията. Изложбата „Задачи по живопис” на първокурсниците бе вдясно, а вляво - картините на Ния, в чийто свят гостите нямаха търпение да се потопят.

Думите на живописците достигаха до младата художничка благодарение на прекрасния артистичен превод на Силвия Осиковска, преводач на жестов език. Тук бяха и родителите на Ния, долетелият от Франция специално за изложбата неин братовчед, баба ú – насърчителят на творческите пориви на художничката без слух, гости, приятели на талантливата третокурсничка, преподаватели.

        

Снимки, цветя. Ния се вълнува както никога. Все пак е първата ú самостоятелна изложба. Всички картини от експозицията е рисувала у дома. Платната са впечатляващи – и като техника, и като послание, и като цветове. Грабват те и те запращат там, където нищо не е такова, каквото изглежда. В свят отвъд реалността, която познаваш. В космос от самота, в който има толкова много сила, и толкова послания, колкото можеш да чуеш. Човек се научава да цени самотата като единствения оазис, където има безкрайни възможности да слуша себе си, да се опознава и в уединението да осмисля духовното си богатство. Преди да може да го сподели с другите чрез цветове, форми, образи, трябва първо да го срещне там, където пребивава тишината.

                            

                            

                            

Докосването до всичко това е наелектризиращо. Не свалям поглед от картините. В галерията се разминавам със също толкова възхитени млади хора и преподаватели. Всички искат снимки с Ния.

                             

Дълго стоят пред платната, от които всеки миг ще препуснат нанякъде в уплах коне без копита, летящи сред виолетови поля, развели гриви от облаци. Не са коне, не са. Това е времето, чиито стъпки потракват по крехкия плот на бълбукащия живот. Обезглавено време, на което не е нужен разум, само чувство и въображение, ефирно като стелещ се дим. „И ние се топим”, нарича се картината. Топящи се минути и секунди в лилав полуздрач. Бягащо време, което добива формата на онова, с което го запълваш. Винаги ново и винаги различно, и все пак съвсем същото.

                                          

Отминавам нататък... и усещам как се влюбвам непоправимо. В едно спиращо дъха лице, счупено на части. С крехкост на яйчена черупка, но излъчващо сила, заради онзи порив, който не е насилие отвън, а рождение отвътре. Живот, осъзнал себе си като липсваща личност, за да заяви просто „СЪМ”. Нищото, което е всичко. Без маски, без грим, само по Себе Си. Боже мой, каква среща! От платното ме гледа лицето на Ния, това е автопортрет. Но може да бъде и твоят. „Нелечима страст”. Страст, която наднича от трето око. Взорът на съзнание, доброволно избрало да рисува само своите реалности. Четката му трепери в лека хватка на нервната нишка, по която тече вдъхновение. Любовта, бе казал Ромен Гари, е вероятно най-добрата форма на диалог, измислена от човека, за да говори на себе си. Любовта в мен огледално съзря любовта от платното... и ме позна.

Откъсвам се почти насила, за да скоча в следващата реалност. Неуморно работещи ключове, затворили скрити вълшебства в подземни дълбини. Жълти като пясъците на времето и като сиянието на онези надежди, които задвижват вечното търсене. „Злато ли?”. Не. Безценното, което няма име. За всеки то е онова, с което го нарече.

                            

Съзерцанието ми се прекъсва от блясъка на светкавицата и доволните усмивки на тези, които уважиха изложбата. Ния сияе. Тя почти не говори, но няма и нужда. Платната около нас говорят достатъчно високо. И показват пътища към безкрая, чиито завои зависят единствено от личния избор. Толкова е трудно да избереш понякога, изкушен от змийски раздвоения език на многопосочността. „Три възможности”. Да, не и може би. Въпросът не е дали и по кой да поемеш. А да не губиш желанието за пътуване, което прави пътя цветен. Лишените от цвят възможности са бреме.

А времето е музикант. „Многофункционален”. Копитата му са длани, вечно любопитни да уловят, да задържат, да изпробват устойчивостта на онова, което са намерили. И когато го открият, екват фанфарите на доволството. И на онази радост - единственото богатство, което отнасяме със себе си отвъд, в другите реалности. Времето може да бъде и „Душа в клещи” – един вечен търсач, неуверен в посоката, но с достатъчно ръце, за да улови всичко намерено по пясъците на живота. А „Теразния” –та? Те са само маркер за онези места по пътя, които по-ясно показват посоката. Трябва да изгориш, за да можеш да светиш.

Не ми стигат 13 платна. Фатално недостатъчно са за ненаситния ми взор, който трудно се връща в настоящето. Не искам да правя сравнения нито със Салвадор Дали, нито с Фрида, нито с Виан. Това е просто Ния. Несравнима. Откровена и истинска.

Благодаря ти за щастието да се озова там, където нищо не е такова, каквото изглежда!

За тези, които са изкушени да се озоват в сюрреалистичните светове, изложбата на Ния Якимова в галерия „Алма Матер” на СУ "Св. Климент Охридски" ще продължи до 7 юли 2017. Горещо ви препоръчвам да се изгубите там! :)  

А повече снимки можете да видите в галерията на сайта ни.

Текст, снимки и колажи: Христина Чопарова

 

Тишината е мястото, където се раждат вълшебства. Мястото, където се срещат всички светове, където се говори един единствен език – този на нежността и красотата. Езикът на любовта, който казва всичко. Езикът, на който говори Мирела Венциславова чрез картините си.

                 

За онези, които го слушат със сърцето си и общуват чрез душите си, той не се нуждае от превод. Облечен в цвят и въплътен във форми, разказва за богата душевност, която затрогва. Разходете се с мен из платната на Мирела. Слънчеви момичета, девойки със сини коси, елени, побрали в рогата си света, залези, водопади и мистериозни гори. Коне, подводен свят и цветя. Това бе само част от невероятния калейдоскоп на вълшебствата, сътворени от Тишината. „Сътворени от тишината”. Всъщност, надали има по-удачно название за изложбата на младата русенска художничка, самата тя пребиваваща в един свят без звуци, от който изпраща послания с любов. Така и подписва всичките си картини: „С Любов, от Мирела”.

А на 11 май тя раздаде от нея на всички без остатък. В уюта на русенската библиотека „Любен Каравелов”, населен с рисувани вълшебства, презентационния екран открехваше вратата към живота на момичето от Тетово, носителка на сребърен медал и грамоти – все заслужени отличия от участия в национални изложби в последните две години. Героините на Дисни са първите ú вдъхновения, графиката я грабва в Националното училище по изкуства „Проф. Веселин Стоянов”, а покрай рисуването с графичен таблет анимацията се превръща в лелеяна мечта.

                                

                                

Творенията на природата и ефимерните предмети от човешкия свят изпод пръстите на Мирела говорят за сакрален смисъл извън зримото. И ако се вгледаш в нежността, която струи от лицата на нейните неземни момичета, окичени с цветя; в тихото спокойствие на луната и шепота на совите, разбираш, че там, в света на Мирела, обитават добротата и истината. И този лишен от лъжа и изкуственост свят призовава доброто у другите, извиква го за вслушване и обмен. След такава среща се чувстваш осмислен и завършен, каквото е чувството при разговор на универсалния език на любовта.

                                 

Очарователна в стилна черна рокля, художничката плени гостите на изложбата със скромността, естествеността и лъчезарната си усмивка. Цветята и хубавите думи изразиха цялата топлота и готовност на хората за синхронизиране със света на Тишината. Емил Георгиев, куратор на изложбата и председател на Сдружение „Дунавско сияние” изрази радостта си да види толкова препълнена зала и видни гости.

                        

Тук бяха представители на Областната управа в Русе (Емил Кирилов, зам. областен управител, Мяна Досева от името на народния представител Крум Зарков), признати художници (Валентин Георгиев, председател на СБХ-Русе, преподавателката на Мирела от Националното училище по изкуства Златка Стойкова), Стоян Стоянов, зам. директор на ДГ „Слънце”, представители на тихата общност (членове на Районна организация на глухите в Русе), представители на регионални медии (Дарик радио, в. Бряг) и разбира се, като специален гост на изложбата - „Ние ви чуваме”.

                          

Организаторите от „Дунавско сияние” бяха подготвили няколко уникални изненади за чаровната художничка, които последваха поздравителните адреси на гостите. Следващата изложба на Мирела, със съдействието на няколко фирми, ще бъде организирана в София. Директорът на ДГ „Слънце” Стоян Стоянов поднесе втората изненада, като обяви, че списанието за графична култура „К.И.К”(комикси, илюстрации, карикатури) ще предостави на Мирела възможност да се изявява творчески на страниците му. СБХ-Русе пък бяха отпечатали картички с графики на Мирела, средствата от които ще подпомогнат художничката с нужните и материали за бъдещи вълшебства от света на Тишината.

                           

Лъчезарната графичка имаше още един повод за усмивки – нейният двадесети рожден ден бе само ден преди изложбата, на 10 май, и по повод юбилея ú „Дунавско сияние” я зарадваха и със скромен подарък. Мирела е автор и на графиките в Алманаха с проза и поезия „Още са живи крилатите хора”, издание на  Съюза на свободните писатели в Русе. Премиерата на сборника бе на 4 май.

Вълненията от всички тези събития се отразиха на нежната художничка, която по време на представянето на „Сътворени от Тишината” получи лек пристъп на замайване. За щастие той бързо премина, а хубавите думи и пожелания продължиха да се леят като амброзия. Артистичен поздрав към Мирела поднесоха от Районната организация на глухите под формата на кратичък рецитал на стихотворение, преведено с жестов език.

А дълго след това талантливата владетелка на молива и туша раздаваше усмивки, подписваше картички „С Любов...” и с удоволствие се снимаше с гостите. Въпреки трудностите в общуването, нейната комуникативност бе просто заразителна. Обикновено в общуването с другите помага майка и Емилия, която е неин преводач. Очите ú се наливат с влага, докато ми разказва за дъщеря си и поглежда с обич към нея. Светът на Тишината е различен, но много богат. И понякога пребиваващите в него са там именно, за да бъдат негови посланици и да изливат в другия свят красотата, нужна за спасението му.

За да общувате с Мирела, ви трябват лист и писалка, но за приятна изненада, художничката овладява и по мъничко жестовия език от учебник у дома. Тя ще продължи да вае вълшебства от Тишината, които – по думите на баща ú Венцислав Атанасов, - сътворява за ден-два. Както сподели и Мирела пред „Ние ви чуваме”, тя много иска да се научи как се правят анимации и... да вземе шофьорска книжка.

                               

Пожелахме ú го от сърце. И да запази в себе си този уникален език, чрез който ни говори и с който облича сътвореното в тишина. Пишейки, още веднъж преживявам всички прекрасни емоции от това невероятно събитие, на което имахме изключителното удоволствие да присъстваме. Изказвам още веднъж сърдечна благодарност към Мирела за невероятната красота, до която се докосна взора ни, към организаторите на изложбата за много затрогващата и неочаквана изненада, подготвена с обич за нас. И към чудесните родители на Мирела, които са плътно до нея по пътя на мечтите ú.

Когато виждаш толкова много съпричастност от хора на изкуството, общественици, приятели; и такава готовност да правиш за някого света по-хубаво място, в толкова обогатяващ обмен -  в такива моменти изпитвам най-чиста и искрена благодарност, че съм точно там, където трябва да бъда и правя точно онова, което трябва да бъде направено. И ако Тишината е мястото, където се раждат вълшебствата, то Заедността е ключето, което отключва чудеса.

 

Текст и колажи: Христина Чопарова

Снимки: Борис Димитров, Христина Чопарова

 

 

Днес всичко ново носи белезите на припомненото старо, възродено за нов живот, осъзнато, осмислено. Изтънелите нишки на забравената мъдрост криволичат през илиците на времето, за да съшият отново онова, което не бива да остава прекъснато. Времето и ветровете носят други истории, други култури, други реалности. Понякога е нужно да забравиш, за да усетиш сладостта на припомнянето, на завръщането. Няма значение колко или какво е онова, под чиято тежест нишките на традициите са чакали време да звъннат отново като струни.

Днес са повече от всякога онези, които смело повдигат тежестите, за да припомнят звука на звънтящите нишки. Хора, за които „българка” и „България” са със знак за равенство, защото обединяват мъдростта на изконното женско начало, чрез което се сбъдва Животът... Мъдрост, която пази тихо своите тайни и ги предава на поколенията, за да бъде Животът им наречен с най-благото. Същата мъдрост, която знае силата на думите и ги е втъкавала като красни шевици над гозбите, над детските люлки, над ниви и живини, галейки ги и наричайки за здраве. За да отметне с тях надвисналия мрак, да го изтрие като гальовна длан и да повика мелодията на здравето и благоденствието. Мелодия, която се връща като ехо, за да обгърне, да се запази и да стане покров. И всичко това е толкова красиво, че трябва целият свят да го види. И особено българския свят, за да си спомни. И да помни. Да... светът бавно осъзнава отново каква сила има словото, започва да си спомня смисъла на обичаи и обреди. Поели много отдавна по пътя на израстването си, хората на България се завръщат там, откъдето са тръгнали. И в цикъла на повтарящи се уроци, ветрове и бури, след изстрадана вяра и надежди за бъдното, днес са пред прага на точно тази реалност, отвъд която е време да прекрачат. Без товара на миналото и с лекотата на осъзнатото.

И докато фотографиите на Асен Великов напомнят това, други – като Пеньо Иванов и Мариета Недкова - възраждат българските художествени занаяти. Занаяти, да. В текстилни работилници Мариета учи деца с увреден слух да правят предмети от плъст и кожа; насърчава ги да рисуват, да творят. Може да ви убеди нагледно, че сръчните български ръце умеят да сътворяват невероятна магия от красота и практичност. В онази, другата реалност отвъд затиснатите нишки, поколенията пазеха в себе си умението да могат всичко – да тъкат, да везат, да плетат, да бродират, да създават красота от тесто, глина, желязо, вълна. Да правят от нищо нещо. И все повече стават хората, които искат да ги чуят, да ги видят, да се докоснат до съхраненото минало. При това не само от носталгия.

       

Занаятите са живи. В това може да се убеди всеки, който пожелае, за да изпита вълнението от допира с българското си начало. Почти екзотично вълнение, на фона на новите реалности, в които събудените си спомнят кои са, какво могат, какво имат. Има и кой да им покаже как се сътворява художество, съчетало красота и практичност, минало и бъдеще. Плетените кукли, играчките от плат, кенарените ризи, бижута от плъст и кожа скоро ще настанят топлината в българските домове, за да изместят фалша на пластмасите и найлоните, да изтрият студенината на цялата индустриална синтетика. И да припомнят на българите, че е време заедно да оплетат нишките на бъдещето си, като започнат сега.

             

Красотата, твърдеше Достоевски, ще спаси света. Светът днес повече от всякога има нужда от спасение, което вече е започнало – накъдето и да се обърна, виждам възродени за нов живот изкуства, които напомнят същото, каквото и довяната от времето източна мъдрост – че красотата се създава, а когато в съзиданието влагаш цялото си сърце, то не може да бъде друго, освен красиво. Навсякъде са възродителите на българския дух – чрез фестивали и работилници (Асоциация за развитие на изкуствата и занаятите - А.Р.И.З.-.7 и Мариета Недкова), чрез приложности от плъст (младежка организация Българска история традиции изкуство и етнология - Б.И.Т.И.Е - с председател Веселина Недкова), чрез фотография (Асен Великов), с книги за българските обреди и художествена литература (Ивелина Радионова, „Алтъна”), чрез пътуващото читалище „Бащино огнище”, с художествени пана от естествени материали, взети направо от природата, рисунки... Не съм в състояние да изброя всичко онова, което ми връща вярата, че сме поели към една реалност, в която красотата наистина спасява и прави света това, което трябва да бъде. Виждам и млади хора, които се връщат да живеят в китни български селца, за да изградят един по-здрав, по-прост и осмислен живот близо до Земята, до природата и до хората. Близо до човешкото. Надали има нещо по-човешко от традиции и занаяти, които поставят хората в обмен на красота, топлина и уют. И ги поставят в заедност, където съревнованията не са акт на себеизтъкване, а мотивация за още по-смислен градеж.

За да се озовеш в такава реалност, е достатъчно просто да поискаш да си там. Днес много от младите хора не знаят кои са, не знаят какво им се прави, не знаят накъде. Нищо обаче не е толкова мрачно, колкото изглежда. Нишките отново ще звънят, за да изпредат нова история, съвместима със съвремието, оставили в миналото всичко, което не работи. Новата канава ще свети по-прекрасна отвсякога, защото е отърсила от себе си всякаква тъга, жестокост, болки и негативи от историята – те вече са научени уроци. И чиста, и бяла, ще разнесе нова песен – такава, каквато досега не е пята, събрала нова мъдрост, обживила традициите и наричаща благост.

Готови ли сме за такава реалност? Щом вече ни се случва, значи сме. Нека я приветстваме.

Защото „българи” не е само национална идентичност. Това е красотата в действие. 

Текст и колажи: Христина Чопарова

Снимки: с любезното съдействие на АРИЗ-7 и на Мариета Недкова

 

Тя е само на 20. И рисува прекрасно. Нейните графики красят Алманаха „Още са живи крилатите хора”, издание на Русенския филиал на Съюза на свободните писатели (2017). И в деня на славянските първоапостоли Св.Кирил и Методий, 11 май, ще направи първата си самостоятелна изложба. Мечтае за шофьорска книжка и... диплома за завършено средно образование. Странни мечти, бихте си помислили. Но не и когато си без слух.

                              

Мирела Венциславова е на около 3 години, когато установяват, че не чува. Вероятно като последица от антибиотиците и високата температура в бебешка възраст. Тя е едно от многото деца, озовали се в света на тишината в ранна детска възраст, които преминават през измъчените пътеки на опитите да чува. Слухови апарати, които не дават резултат. И кохлеарен имплант на лявото ухо, поставен ú в столичната Военно-медицинска академия, когато е на 8 години. Рехабилитации и логопедична терапия, които са задължителни. Уви, фактите са красноречиви – Мирела е с двустранна тотална глухота и неясен говор. Не владее и жестовия език – за да свиква с импланта и звуците. Но вече не го носи. Трудно общува с другите, обикновено чрез помощта на майка си. С удоволствие обаче и доста бързо комуникира в онлайн диалози. Реално, компютърът е единствената ú комуникативна връзка с останалия свят.

За родителите ú - Емилия и Венцислав Атанасови - не е лесно да приемат ситуацията, в която детето им е дефинирано със специални образователни потребности, защото се справя по-бавно от останалите деца. Но правят възможното, за да получи детето им образование. Семейството е от близкото до Русе село Тетово, и родителите решават да запишат дъщеря си в НУИ „Проф. Веселин Стоянов”, което налага на Мирела да пътува всеки ден по 32 км. „Учителите бяха решили, че тя няма да се справи и ме поканиха на среща. – споделя майката Емилия. – Заместник-директора, класната и психологът на училището присъстваха. Обясниха ми, че Мирела нямало да се справи с учебния процес.” Емилия се чувства несигурна в подобно твърдение и изразява намерението си да запише дъщеря си в друго училище. Тогава ú обяснили, че Мирела може да бъде приета по намалена учебна програма с ресурсни учители, като дали уверение, че диплома все пак ще получи, по думите на майката. Но Мирела иска да рисува и въпреки своите си съмнения, Емилия не премества дъщеря си в друго училище. След 4 години се оказва, че Мирела вместо Диплом за средно образование получава Удостоверение за завършен гимназиален етап, издаден от НУИ „Проф. Веселин Стоянов” – Русе. Този документ обаче не удостоверява завършено средно образование и не дава право на Мирела да продължи образованието си във висше училище (съгласно чл. 56, ал. 4 от Правилника за прилагане на Закона за народната просвета).

Емилия Атанасова се чувства подведена, както самата тя сподели. Бащата, Венцислав Атанасов, изпраща писмо до Областната управа в Русе, за да изложи проблема и да намери обяснение за ситуацията защо дъщеря му, приета след издържан изпит през 2011 в НУИ „Проф. Веселин Стоянов”, не може да получи диплом за завършено средно образование. Областната управа издава съответните разпореждания за проверки, които в общи линии се заключават в това, че Мирела Венциславова "се е обучавала в НУИ, като е завършила пълния курс на обучение по специалността „Графика” в дневна форма на обучение". Тъй като Мирела била със СОП, според ТЕЛК-овото решение на момичето, се посочва в становището на РИО – Русе, тя била обучавана по индивидуална образователна програма, съобразена със здравословното ú състояние и възможности за обучение. „Индивидуалната образователна програма не осигурява обучение в пълния обем на учебното съдържание по отделните учебни предмети”, съгласно държавните изисквания, се посочва още в становището. „Единствено по учебните предмети от задължителната професионална подготовка ученичката е постигнала държавното образователно изискване за учебните предмети, включени в този вид подготовка. По тези учебни предмети тя е получила оценки с качествен и количествен показател и е покрила хорариума съгласно училищния учебен план, като е получила и Свидетелство за професионална квалификация по професия „Художник”, специалност „Графика”. Този документ ú дава право да упражнява професията."

По-нататък в документа обаче се посочва, че предвид положеното обучение по индивидуална програма, по задължителни и задължителноизбираеми предмети като  български език и литература и английски език, Мирела „не е постигнала задължителните образователни изисквания за учебното съдържание и не може да бъде допусната до държавни зрелостни изпити за придобиване на средно образование. Не може да бъде издадена диплома за средно образование.” Поради тази причина и в съответствие с Правилника за прилагане на Закона за народната просвета (ППЗНП), чл.56, ал. 3 за деца и ученици със СОП, Мирела получава Удостоверение за завършен гимназиален етап, каквото ú е било издадено от НУИ „Проф. Веселин Стоянов”.

Мирела свикна с всички и нямаше проблеми – спомня си майката Емилия Атанасова. – Учителите бяха доволни от нея, а класната ú ми говори, че ще я пусне на матура. Мирела си купи справочник, но когато настъпиха матурите, ни казаха, че тя нямала право да се яви.” На Мирела ú предстои много сериозна подготовка, за да може да покрие образователните изисквания и да се яви на матура. Може да се яви, на приравнителен, макар че за майката Емилия това изглежда все по-невъзможно. „Мирела завърши с отличие и има свидетелство за професионален график, но все пак след 4 години... за какво?” – огорченият въпрос на майката увисва риторично.

А Мирела? Въпреки, че се справя по-бавно от останалите, тя иска да продължи във висше учебно заведение и е твърдо решена да се подготви, за да се справи с предизвикателството „диплома”. Хареса ми упоритостта и позитивната ú нагласа, въпреки обстоятелствата. Чаровната художничка работи в Общината и много се радва, че има възможността да помага на хората да принтират документите си. Пролича си оправданото доволство, че се справя с поетите отговорности и чувството, че е полезна. А ето, че през май я чака и първата ú самостоятелна изложба, която се нарича „Сътворени от тишината”. Колко подходящо – рисунките ú се раждат в тишината, за да заживеят свой живот в звучния свят и да разказват вълшебни истории.

Изложбата ще се проведе в регионална библиотека „Любен Каравелов” в Русе на 11 май от 18.00 ч., а куратор е Сдружение „Дунавско сияние”, чийто председател Емил Геориев е един от авторите на стихове в Алманаха „Още са живи крилатите хора”, илюстриран от Мирела.

Аз виждам в нея желание да комуникира. Но човек, който е от другата страна, веднага се стъписва и обърква при среща, и вместо да говори с Мирела, започва да говори на родителите ú. Тогава Мирела се отдръпва и оставя другият да говори вместо нея. Може би само чрез рисуването се опитва да бъде себе си и така да общува с другите...”, казва за нея Емил Георгиев. За него е мисия да подпомогне талантливата млада художничка, в духа на идейните принципи на „Дунавско сияние”, което работи в насока за развитие и утвърждаване на духовните ценности и културата,  а също подпомага социалната интеграция и личностна реализация на талантливи млади хора.

„Ние ви чуваме” с удоволствие ще уважи поканата за изложбата на Мирела Венциславова, в чийто свят ще надникне на 11 май. 

 

Христина Чопарова

Снимки за колажа: личен архив на Мирела

„Рисуването е вид отражение. Отражение на нашите мисли и възприятия. Нанесени върху платното, тези наши възприятия отново се отразяват и отиват при другите хора. И се превръщат в нови, по-различни виждания...”/Моника Войкова/

Отраженията обикновено привличат погледите. Те са бляскави, внезапни, понякога бледи и съвсем неразличими – точно като менящи се настроения, като вечната цикличност на нещата, като самия живот.

Те са и темата на една много вдъхновяваща изложба на илюстратора Моника Войкова, чиито „Отражения” Софийската филхармония представи на 12 декември в столичната галерия „България” на концертен комплекс „България”. Изложбата, която е трета самостоятелна за художничката със слухов дефицит, бе много посетена и прочете в хармонично съвместителство с изложбата на друга художничка – Рени Върбанова. „Отражения” е посветена на майката на Моника, Теменуга Войкова. Преди да ви поканя да се разходим из отраженията, нека ви запозная с автора на възхитителната живопис и рисунки, пред които се застояваха развълнуваните гости.

        

Всички обичат книжките с детски приказки и вълшебния им свят, затворен между кориците. Но без илюстрации, които да подпомагат въображението на малки и големи, всички истории биха позагубили от очарованието си. Вещ помощник в тази задача е илюстраторът, който улавя магията на историята, втъкава я в цветове и форми и сътворява отражение на текста. Моника го умее това, умее го до съвършенство. Неслучайно илюстрира от стихове до приказки, а професионалният и път има много завои, откакто завършва ССХУ за изящни изкуства в София през 1990 г., а след това и Националната художествена академия през 2001 г.

Родената в гр. Дубна, Русия талантлива художничка прави илюстрациите към лиричните редове на глухи поети на страниците на в. „Тишина”, участва в многобройни общи изложби и прави две самостоятелни. Днес рисува за издателска къща „Темто”, оживявайки книги с приказки, поезия, какво ли не. В „Отражения” ще видите немалко приказни герои –  Дон Кихот, неуморният идалго, готов всеки миг да поеме към поредните мелници в цъфналата ръж. С любов, чийто символ грее на щита му, а брадата му потрепва в тон с нетърпението на Росинант. Свежият дон е пълен с увереност в своите каузи, които напук на всичко не би се отказал да спечели. Тук е и Дулсинея, неговият смисъл и неговото всичко – в центъра на достоен за възхита и обожание идеал. Неслучайно в картината тя не е цяла женска фигура, а постамент, от който в готовност тръгват рицар и оръженосец. И Пинокио е тук, оживелият дървен любопитко в човешкия свят, комуто предстои да научи цената на искреността и да я усети физически. Едно закачливо напомняне, че от лъжи няма нужда в този красив свят.

      

Моника обожава стъклени сгради, в които отраженията танцуват причудливо и оживотворяват интересни форми. Оттук идва и името на невероятната изложба, която прелива от меки пастелни тонове, и някак си излъчва уют, спокойствие, задушевност. Достатъчно е да спреш взор върху картината „Стари приятели”, в която има толкова много движение и диалог. В лятната какафония на „Трамвай No. 5”, където почти можеш да чуеш звънливия тътнеж на пристигащия трамвай по релсите, човешката реч и дори кучешки лай в късния следобед. Кучетата присъстват в много от платната на Моника – те подтичват нетърпеливо до стопаните си („Арчибалд”), вървят уверено („В крачка”) до тях, или са притихнали в стоплящия уют на детските ръце („Детство’). Безсловесните животинки като еманация на верността и предаността, отразени в топлия обмен между човек и куче.

         

       

Човешките отношения за Моника и връзката им със света около тях са важен обект за рисуване. Комуникация и мълчание – двете страни на една и съща монета, са изобразени тематично и в платната „Чадъри”, „Момичето с гълъбите”, „В очакване”, „Релакс”.  Толкова познати житейски ситуации, в които различното винаги изпъква – точно като отражение, което привлича погледа. Защото просто е друго, интересно, криещо загадки. И мъничко самота, поради свойствената му уникалност. Отраженията са винаги сами, докато не срещнат други отражения. Тогава тръпнат в очакване, общуват с гълъби или се  наслаждават на уютна почивка с чорапи върху масата. Независимо как изглежда отстрани, пък и това не е толкова важно, нали?

       

Ами отраженията във вътрешния свят? Бидейки цяла Вселена, просто е изумително какво има във всеки от нас, във всеки един такъв свят... за всеки артист вглеждането навътре е част от себепознанието му, което постига в самота. Може би най-емблематична е и картината, наречена така – „На ръба на усамотението”. На онзи ръб, отвъд който са границите на звучния свят, на хората, на целия шум. Нужно е да се прибереш за малко вътре, както охлювът се оттегля в неговия си черупчест храм. И в златното сечение на този храм красотата има цялата сила да изрази себе си, след като се е свила навътре. Да се роди още веднъж, съвършена и мъдра. И просто да бъде себе си.

Или като Йона в търбуха на кита да притихва и да плува неизвестно къде, в „Тиквено състояние”, осъзнавайки собствената си празнота и пълнота едновременно. Тишината е закрилница и пристан на всички души, които са поели по пътя на търсене на себе си, и им предоставя възможност едновременно за мълчание и за общуване. Който е пребивавал в нея, знае за какво говоря. В Тишината има твърде много звуци, твърде много музика, твърде много отговори. Всички отговори. И понякога търсенето на себе си те среща с другия ти Аз, с много други твои Аз, с които е добре да се запознаеш. Уникалното платно „Коса” илюстрира тази среща, след която вече нищо не е, каквото е било. Формата ли? Разбира се. В ябълката на всички начала са скрити милиони лица. Важно е в кое от тях ще разпознаеш своето...

      

Разходката ни приключи, но това далеч не са всички отражения. Всъщност, имаше още много – и пасторални сцени на овчари със стадата си, и рисунки – триптихи, шаржове... ако ви хареса, разходете се отново – този път до галерия „България” на ул. Бенковски 1. Намира се в пресечката срещу руската църква и природонаучния музей. Изложбата на разкошните „Отражения” ще продължи до 10 януари 2017 г.

А на Моника благодаря за личната покана и възможността да се разходя из приказния свят. На добър час! J

 

 

Текст, снимки и колажи: Христина Чопарова