През 1887 година в колежа „Уилямс” в щата Масачузетс (САЩ), се дипломира с математическа степен Робърт Грант Айтен (Robert Grant Aitken). Като дете той боледувал много и получил инфекция на средното ухо. През 1870 година, обаче, медицината не е разполагала с особено големи възможности за лечение на подобен род инфекции. С всяка следваща година Робърт Айтен чува все по-малко. Толкова често е боледувал, че не е ходел на училище преди да навърши девет години. Със слухов апарат на едното ухо и четейки по устните, Айтен постъпва в колежа "Уилямс" с първоначалното намерение да става проповедник, но решава, че повече го влече математиката. Тя го отвежда на преподавателската катедра в колежа "Ливърмор", но там пък астрономията успява да стане негова нова страст.

Толкова завладяваща, че докато работи като помощник в калифорнийската обсерватория "Лик", открива близо 3030 двоични звезди чрез 36-инчов рефрактор и пише две книги за изследванията си върху техните орбити. Паралелно се интересува от спътниците, обикалящи около Марс, Уран и Нептун, които са много трудни за заснемане поради близостта им до планетите. Създава огромен каталог на всичките си открития, които през 1899г. излизат в бюлетина на обсерваторията. През 1908 г. се наблюдава затъмнение от о. Флинт в централната част на Тихия океан. Робърт Айтен, разбира се, не пропуска шанса да се включи в експедицията. Заедно с колегата си У. Хъси започва мащабно наблюдение на небето над Северния полюс в търсене на нова ярка двоична звезда от 9-та величина, която откриват през 1915 г. 

Хората го харесвали заради спокойствието, което излъчвал и опитността му да запалва към науката младите студенти по астрономия. През 1930 г. заслужено заема директорския пост на обсерватория "Лик", а две години по-късно изнася лекция пред Кралското астрономическо дружество, на което е почетен член. На негово име също има наречен астероид.

Шарл Жул Анри Никол (Charles Nicolle) произхожда от френско семейство, в което всички се интересуват от наука. Не е странно в такъв случай, че роденият през септември 1866 година в Руан бъдещ директор на института „Пастьор”, отрано започва да се интересува от биология, запален от баща си, Йожен, лекар в руанска болница.

На 18-годишна възраст, след прекарано вирусно заболяване, младият Шарл Никол губи слуха си, но може прекрасно да чете по устните. Това, разбира се, не му пречи да получи блестящо образование в лицея „Пиер Корней” в Руан, а през 1893 г. да получи и магистърската си степен по бактериология.

Още като студент Шарл Никол прави предположението, че въшките са преносител на петнистия тиф, докато работи усилено върху разработката на ваксина срещу дифтерит. По-късно, вече като директор на института „Пастьор” през 1903 г., той излага наблюдението си, че въшките не само са преносител на тиф, но могат да предизвикат епидемия в и извън болницата, когато пациентите не вземат вана и не сменят дрехите си. През юни 1909 г. Никол тества теорията си чрез заразяване на здраво шимпанзе с тиф, извлечен от въшки на заразено шимпанзе. В рамките на 10 дни второто шимпанзе развива тиф, и след този експеримент Шарл Никол вече бил сигурен, че въшките са причинител. По-нататъшните му изследвания обаче показали, че основният метод за предаване не е ухапването. Заразени с тиф въшки стават червени и умират след няколко седмици, но в същото време те отделят голям брой микроби. Попаднали в кожата или очите, те предизвикват инфекция. Това откритие има особена важност по време на Първата световна война, когато много хора са били спасени благодарение на него. Никол предположил, че хората може да носят болестта в себе си през целия си живот, без да знаят, че са нейни носители. Допуснал, че може да се направи проста ваксина чрез смесване с кръвен серум от здрави пациенти, той направил някои експерименти върху себе си. След като останал здрав, приложил ваксината и на няколко деца (поради по-добрата им имунна система), болни от  тиф, които са се възстановили.

Постиженията на бактериолога с увреден слух не се простират само до това откритие, за което получава Нобелова награда за физиология и медицина през 1928 година. Шарл Никол въвежда също ваксинация за малтийска треска, открива метода за предаване на треска от кърлежи. Правил е изследвания върху рака, скарлатината, чумата по говедата, морбили, грип, туберкулоза и трахома. Пише и книги по бактериология, трудейки се неуморно почти до смъртта си през 1936 година.

 Христина Чопарова

Изображения: Wikipedia

 

1747 година. Франция. Време на изгубени войни, безкрайни сблъсъци между съд и праламент, религиозни вражди. И върлуваща едра шарка, която щедро отнема животи. Силно отрицателната репутация на „вечния юноша” Луи XV тегне над отслабената и дискредитирана монархия, в която 15 години по-късно ще избухне революция.

В такива условия в региона на Турен се ражда Пиер Делож, първоприходецът в образованието на хора без слух и говор. Когато е на седем години, шарката не подминава и него, затова пък е по-милостива – пощадява му живота, но в продължение на две години му отнема и слуха, и говора. „Устните ми станаха толкова твърди, че можех да ги затворя само с големи усилия или с помощта на ръката си. Загубих всичките си зъби. Това са двете причини за немотата ми. Когато се опитвах да говоря, въздухът бягаше и звукът се оформяше само в зародиш. Можех да изкажа дълги думи с големи трудности, като постоянно трябваше да вдишвам нов въздух, който отново бягаше в същия момент и правеше произношението ми неразбираемо за непознатите. Можете да възпроизведете речта ми доста точно, ако се опитате да говорите с отворена уста, без да затваряте устните или зъбите си.”, ще сподели много по-късно Пиер Делож, усвоил езика на знаците.

Той е само на 19, когато успява да избяга в Париж, където започва да вади прехраната си като книговезец и тапицер. Монархията е в най-плачевното си състояние в политически, финансов и морален аспект, заради дебаркирането на краля от религиозните обязаности, прехвърлянето на държавните дела в ръцете на некадърни министри и затъването му в ловни подвизи и женкарство. Много от хората живеят по улиците. Пиер подвързва книги и преживява някак. Не чува и с двете уши, но все пак е способен да усеща вибрации и да различава отделните шумове. „Ако поставя ръцете си на метър от цигулка или флейта, ще мога да ги усетя, дори със завързани очи, макар и малко объркано. Лесно мога да разгранича звука на цигулката от този на флейтата, но не мога да чуя абсолютно нищо, ако ръцете ми не са близо до предмета или върху него”.

А с хората? За да ги чува, на Пиер му е нужно да постави ръцете си на гърлото или на тила на говорещия. Или, ако държи празна картонена кутия. Но разбира се, не всяка ситуация е удобна да хващаш хората така или да ги караш да държат кутии. За Пиер все още е лесно да отграничава човешките гласове от останалите звуци, но загубата на слух го ориентира да търси начини да чува – чрез докосване, като използва вибрациите на звука.

В Париж още през 1760 г. вече има зараждаща се общност на глухи хора. Глухите хора редовно се свързват помежду си, и всеки от тях е имал възможността да развие своя езикова способност да общува с други глухи хора. Тези, които са знаели по-голям брой жестове, са ги натрупали от постоянното взаимодействие вътре в това общество. По този начин, цялата общност продължава да се развива в езиково отношение, като естествения език на знаците става все по-сложен. Социалния кръг на Пиер Делож е тъкмо тази зараждаща се класа на глухи хора. Много от приятелите му са били родени глухи и не са знаели как да четат или пишат на френски. Те формират едно различно общество – от глухи хора, които постепенно подобряват живота си и се образоват. Чрез естествения език на знаците, тези глухи хора са били в състояние да научат достатъчно за каноните на католическата вяра, за да получават тайнствата на Светото Причастие и да се женят в църква. Както самият Пиер ще отбележи по-късно, „ние изразявахме себе си със същата точност и яснота така, както ако бяхме в състояние да говорим и да чуваме”.

1774 е повратна година. Луи XV умира, повален от едра шарка, а сърцето му е извадено и поставено в специална ракла. Поради риск от зарази, тялото на краля е сложено в негасена вар. Тъй като синът му е покосен от шарката девет години по-рано, на трона се възкачва внукът му, конвенционалният и лишен от въображение Луи XVI. По това време Пиер Делож е на 27-годишна възраст, и животът го среща с един необразован италианец, също без слух и говор, актьор в италианска комедийна трупа и прислужник при принца на Насау. Благодарение на него Пиер Делож се запознава с жестовия език, и буквално за него това е и възрастта, на която за пръв път се научава да говори и да се изразява.

Пет години по-късно, през 1779 г., Пиер Делож извежда доста интересни съждения за френския жестов език, които далеч предхождат създаването на известното училище за глухи в Париж. Той написва първата книга, публикувана от глух човек, в която се застъпва за използването на езика на знаците в началното образование на хора без слух. Нещо повече, изследването, наречено „Наблюденията на един глух и ням върху курсове за основно образование на глухи” (Observations d’un sourd et muèt sur un cours élémentaire d’éducation des sourds), се приема за първото по рода си изследване по старофренски жестов език, което доказва, че езикът на знаците е изобретение на хората без слух и говор, далеч преди да бъде въведен като образователно средство.

Редактор на книжката е абат де Л’епе, капелан на църквата в Орлеан през същата тази 1779 г. Поради това абатът често е спряган за изобретателят на френския жестов език, но това е неправилно. В изследването си Пиер Делож разказва за атрофиралите си способности да говори и защитава жестовия език като „естествения език” на глухите работници. За известно време Пиер е приет от парижката интелигенция, която му се възхищава като на облагороден дивак, който формира идеите си изключително по пътя на емпиричните наблюдения и строгата логика.

През 1789 г. бунтовни щурмове на Бастилията поставят началото на Френската революция. Пиер Делож става неин поддръжник и пише няколко добре приети политически книги. Дори публикува анонимно писмо „от един глух и ням френски гражданин” до избирателите на Париж във възхвала на патриотичното поведение на френските гвардейци. В ръкописа на едно писмо с дата 25 август 1790 г., адресирано до пазителя на държавния печат, Пиер се подписва „Делож, глух и ням”, и описва как „много жестоки обстоятелства” са го принудили да живее с такива щети, и поради това е уверен, че са нужни училище и хоспис за хора без слух и говор. В резултат на неговите усилия, са му отпуснати околко 300 ливри.

През 1793 г. той публикува „Алманах на причините” (Almanach de la raison), посветена на якобинците, които са водели смела война срещу предразсъдъците и суеверията.

Не са ясни причините и времето, по което Пиер Делож се сбогува с живота. Предполагаемата година е 1799. Наполеоновото време.

 

Свободна интерпретация от френски и английски: Христина Чопарова

Източници: Rodama, Gallaudet University Press

Какъв ли магнетизъм са притежавали огромните звезди над Ижевское, сред които е политал детския взор в хладните руски нощи? Можем само да предполагаме, че е бил достатъчно мощен, за да запали и подклажда доживотния блян за космически полети,  междупланетни станции и топли отношения с другопланетен разум във Вселената.

За едно болно от скарлатина 9-годишно момче всичко това изглежда напълно възможно и близко. И макар че болестта ще му отнеме възможността да чува дори шума от ракетен двигател, животът ще му отреди почетното място на „баща на ракетостроенето и космонавтиката”. Но пътят до реализацията на идеите, който ще трябва да извърви Константин Циолковски, прилича на космическа мисия с непредвидим развой.

Бащата, Едуард, е поляк. Докато обикаля горите с нерадостни мисли за бъдещето на сина си, жена му – Мария – търпеливо учи малкия Константин да чете и да пише. Слухозагубата на детето е причината да не бъде допуснато до началните училища, но домашната библиотека е достатъчно огромна, за да задоволява естественото детско любопитство на бъдещия философ и брат му. Известно време Константин Циолковски посещава малко училище във Вятка, град на брега на едноименната руска река (днешен Киров), но смъртта на майка му слага край на тези бледи образователни пориви. За 13-годишния младеж интересът към Космоса съвсем не е пресекнал, но идеите за летяща машина не стигат по-далече от опитите да закрепва бръмбарчета към хвърчила и да си води дневник за всяка хрумка.

Крайната бедност принуждава младия Циолковски да си намери работа, и тъй като учените отдавна са впечатлени от познанията му по математика и физика, успява да си осигури преподавателско място. Денем пише формули и теореми, а нощем дълго размишлява за гравитацията и сънува как хората ще живеят на други планети. Срещата му в московската библиотека със защитника на космизма Николай Фьодоров затвърждава убедеността му, че колонизирането на  космическото пространство ще доведе до съвършенство на човешката раса, безсмъртие и безгрижно съществуване.

Вдъхновен от Жул Верн, Циолковски теоретизира много аспекти на космическите пътешествия и начините за задвижване на ракети. През 1880-та пише първия си научен труд върху теорията на газовете и го представя пред физико-химичната общност, но тъй като откритията, които прави, са известни на науката вече от четвърт век, в общността на учените успява да влезе едва с втория си труд върху механиката на животинския организъм. Когато Густав Айфел построява знаменитата си кула в Париж през 1889 г., буйното въображение на Константин Едуардович  веднага си представя един бъдещ космически асансьор. Но идеите са много, а средствата – почти никакви. Познанията по физика на 19-годишният Циолковски се увеличават пропорционално на неговото претоварване и гладуване, което принуждава баща му да предприеме крути мерки и да го върне у дома, притеснен за физическото му оцеляване.

Следващата отсечка от житейския път среща Циолковски със съпругата му Варвара Соколовая. Макар и отдалечен от големите центрове на науката, „Костя” се приближава все повече до осъществяване на космическите си блянове.

В следващите няколко години той се занимава с дизайна на ракети, кораби, самолети и въздушни възглавници. Писателската му продуктивност набира скорост, а той става все по-саможив и странен в очите на съгражданите си. По това време двамата с Варвара живеят в дървена къща в малкото градче Калуга, на около 200 км от Москва. Там Циолковски продължава да прави експерименти, превръща част от къщата в аеролаборатория, като за целта отделя от собствените си средства и проучва колко време е нужно на една ракета да излети в космоса. Особено внимание отделя на опита да изгради дирижабъл изцяло от метал, който може да разширява или свива размерите си. Потопен в механическите тайни на полетите, когато думата „дирижабъл” дори още не е съществувала, на Циолковски са му нужни още средства за проектирането. Публикува научна и техническа обосновка за металния балон, но финансирането е проблем, понеже му отказват безвъзмездна помощ, за да изгради модела. Следва обжалване пред генщаба на руската армия, но без успех.

Принуден да изостави този проект, Циолковски се заема със следващия – за самолет с метална рамка. През 1894 публикува материал с чертежи на моноплан, който много напомня днешните самолети. Подобен дизайн ще се появи чак след 20 години, но за представителите на руската наука, които му отказват финансова и морална подкрепа, очевидно убягва факта колко изпреварили времето си са тези идеи. След множество опити, които му костват немалко безсънни нощи и почти библейски вид, Циолковски най-после успява да построи първият въздушен тунел с отворена секция за изпитване. Годината е 1897.

Първите две десетилетия на 20-ти век носят клеймото на две лични драми. През 1902 г. синът му – Игнатий, посяга на живота си, а шест години по-късно ужасно наводнение унищожава голяма част от документите и записките на учения. През 1903 г. излиза статията „Изследване на външните уреди на космическата ракета”, в която за първи път той доказва, че ракета може да изпълнява космически полет. Когато през 1911 г. младата Любов Константиновна е арестувана за революционна дейност, това е нов шамар за Циолкосвки, който не може да си позволи да загуби и дъщеря си. Като компенсация за личната драма, през същата година е публикувана втората част от работата му по изучаването на външни устройства на ракетите. В нея е оценено преодоляването на силата на гравитацията, определена е скоростта, за да излезе устройството в Слънчевата система, и времето на полета. Този път статията му прави сензация в света на науката, а самият той печели много приятели от тези среди.

В Санкт Петербург, на конгрес на аеронавтиката през 1914-та, ученият има възможност да покаже моделите на всички дирижабли, но реакцията към тях е по-скоро хладна. Първата световна война се задава на хоризонта, и Циолковски е принуден временно да прекъсне научните си занимания с идеи, много от които маршал Жуков се опитва да използва. Откъснат от науката, запълва времето си с опити да разреши проблемите за намаляване на бедността. През 1918 г. е избран за член на Социалистическата академия, а след края на войната работи като учител по математика до пенсионирането си през 1920 г. Година по-късно получава доживотна пенсия, която му позволява да издава на собствени разноски трудовете си. Циолковски продължава да подкрепя идеята за многообразието от форми на живот във Вселената, и е първият теоретик и защитник на човешкото изследване на космоса.

Но времето не щади никого. На 63 години космическият мечтател все още пише научни и философски трудове, обемът на които вече надхвърля 500. В крайна сметка успява да докаже и теорията си, че крайната скорост на ракетата зависи от скоростта на газа, преминаващ в нея и от това колко пъти теглото на горивото надвишава празното тегло на ракетата. А проблемите със слуха изобщо не са попречили на учения да притежава добро разбиране за музиката, както личи и от  „Произход на музиката и нейната същност”. Като привъженик на евгениката Циолковски си навлича неприязънта на комунистическите власти, които дълго време отказват да публикуват откритията му под предлог, че „не били достатъчно марксистки”. Ирония или не, но точно съветската държава е наследник на обемните трудове на космическия мечтател, който ù ги завещава след смъртта си през септември 1935.

Университетът и Държавният музей на космонавтиката в Калуга днес носят неговото име, кратер на Луната също. Ликът му е върху печати, медали, статуи. Дървената къща е превърната в музей. А усилните трудове, над които са бродили кръглите очилца на  Циолковски, през 90-те години бавно и постепенно започват да излизат от забвение. Много от ракетните учени по света са повлияни от човека, който до последно е вярвал, че „невъзможното днес ще стане възможно утре”, защото „действителността почти винаги изпреварва въображението на пророците”.

Христина Чопарова 

изображения: тук и тук

Скъпи приятели и читатели на „Ние ви чуваме”, всяка година се обръщаме назад, за да измерим крачките, довели ни до следващата.

И си пожелаваме хубави неща, повечето от които остават само красиви думи, защото не успяват да докоснат сърцата по начин, който да провокира действие. Разбира се, когато откриваш нещо сам, това винаги е по-вълнуващо, отколкото ако друг ти го показва. Но блогът ни си постави за цел да служи за мост между обществото и хората с увреден слух, и се надяваме и занапред да останем верни на идеята му.

Иска ми се с новия пост за 2010 година  да ви разкажа за един забележителен дух, който е потвърждение за максимата, че който иска – може, а който не иска – намира оправдание. Вероятно повечето от вас са чували за Хелън Келър – сляпоглухата жена, която с двусензорно увреждане е единственият по рода си доктор на хуманитарните науки.  Тя се ражда в далечната 1880-та, и след прекарана треска губи зрението и слуха си. Била е  проблемно дете, и поради характера на двата вида увреждане, както и заради буйствата, са съветвали семейството ú да оставят детето в лудница.

Вместо това, те намират начин да осигурят на малката Хелън възпитателка, която също е имала проблеми със зрението. Освен, че научава детето да разбира брайловата азбука, езикът на знаците, а след това и смисъла на думите, Ан Съливан успява да научи Хелън и на елементарни обноски, които всички считат за даденост, но чийто модел сляпоглухото дете не е могло да усвои по естествен път.

През 1896 година тя влиза в Кеймбридж, където за късо време усвоява няколко чужди езика, и започва да пише историята на живота си. След дипломирането си през 1904 година започва обиколки из целия свят, за да събира пари за фондацията на слепите.

С книгите, лекциите си и живота си, Хелън Келър показва на света, че едно увреждане не означава край за онези, които вярват в собствените си възможности. И понеже Бог помага на хората чрез хора, винаги има някой, готов да подаде ръка за помощ, за да се изправиш. Може би на думи изглежда твърде лесно. Лесно е и ако повярваш, че можеш.

Вместо в лудницата, където са смятали, че е мястото ú, Хелън Келър се оказва активен член на обществото, демонстрирайки докъде се простират границите на човешките възможности.

Ще завърша с това, че ми се иска повече хора да вярват колко много са способни да постигнат, ако го поискат. Независимо дали са или не са физически ощетени. Поискайте го… и го направете.

Защото животът е последователност от уроци, които трябва да се изживеят, за да бъдат разбрани. 

Христина Чопарова

 

Знаете ли какво е партеногенеза? Накратко – размножаване без оплождане. А знаете ли на кого принадлежи откритието за този процес? На Шарл Боне (Charles Bonnet) – швейцарец с увреден слух, чиито детски опити с насекоми ще го превърнат в първия експериментиращ ентомолог.

Заради религиозни гонения през 16 в. семейство Боне се мести в Женева, Швейцария. На 13 март 1720 г. фамилията се сдобива с наследник – малкият Шарл, бъдещият откривател на партеногенезата, писател и философ. Преди това, обаче, животът ще постави пред хлапето няколко предизвикателства. Едно от тях е заболяване, в битката с което малкият излиза победител, но с една загуба – на слуха. В резултат на това в училище комуникацията е проблем за Шарл Боне, децата му се подиграват и баща му решава да му осигури домашно обучение. Наема учител, който учи детето на гръцки и латински, и покрай всичко останало му преподава и наука.

Малкият Шарл е много впечатлителен и няма търпение да изпробва научното на практика. Заровен в храсти и градинки, той лови всякакви насекоми – пеперуди, гъсеници, мравки и ги наблюдава с типичното детско любопитство. То се запазва и тогава, когато Шарл вече далеч отвъд детската възраст, но ентомологията все още не може да прекрачи границата от хоби в професия, тъй като родителите му не желаели да стане учен. Удовлетворявайки амбициите им за по-престижна професия, младият Шарл учи за адвокат, но в свободното си време продължава да експериментира.

На 20 години младият естествоизпитател прави проучвания върху листните въшки и установява, че при тях може да се създаде поколение, без мъжкият да опложда женската. Това е изключително откритие, което обогатява съществуващите дотогава познания, защото партеногенезата доказва, че в света на насекомите съществуват хермафродитни индивиди – носители едновременно и на мъжки, и на женски полови органи, поради което за размножаването не е необходим партньор. Откритието на Шарл Боне отваря врати за проучвания и на други индивиди в животинския свят, и освен всичко друго, носи на младия учен и място в Академията на науките.

Животът му е бил спокоен, въпреки астматичните пристъпи, които го мъчат. Експериментите му с насекоми се превръщат в книги, но Шарл все така страни от хората, тъй като трудно общува с тях. Към 1740 г. води дълги кореспонденции с чичо си, провокирани от интереса към новооткритите от него регенеративни способности на хидрата, на които се дивят всички занимаващи се по онова време с естествени науки. От следващата година и Шарл Боне, по примера на чичо си, започва проучвания върху процеса на възстановяване на изгубени части от тялото на хидрите  и на други животни. Ботаниката също го увлича, особено магията на фотосинтезата. Покрай всички тези обсебващи времето му занимания изглежда, че младият учен няма време за личен живот. И все пак създава семейство с дама от известната фамилия Де Ла Рив, а липсата на деца госпожа Боне компенсира, като поема възпитанието на племенника на женевския аристократ и натуралист Хорас-Бенедикт дьо Сосюр.

След като прави открития и в ботаниката, въпреки прогресиращата слепота, Шарл Боне издава през 1754 г. нова книга, в която е описана газовата обмяна при растенията. Вече му е трудно да пише сам книгите си и наема хора, на които диктува.

През 1760 г. той описва състояние, което сега е известно като синдром на Боне – състояние, при което ярки, сложни зрителни халюцинации (фиктивно визуални възприятия) се срещат в психологически нормални хора. (Документирал е случая на 87-годишният си дядо, почти сляп от катаракта на двете очи, но можещ да възприема мъже, жени, птици, колички, сгради, гоблени и скеле-модели). Най-засегнатите хора са възрастните със зрителни увреждания, но това явление не се наблюдава само в напреднала възраст.

Шарл Боне вярва в катастрофичната теория. В една от книгите си той пише за изчезването на видовете. Вярвал е също, че събития като земетресения и наводнения изменят формата на Земята. Последната му важна работа е философски труд, в който се обясняват взаимовръзките между миналото и бъдещето на живите същества и се подкрепя идеята за оцеляването на всички животни, както и усъвършенстването на способностите им в бъдеще. В същия труд Боне изказва смелото за времето си твърдение, че жените носят в себе си всички бъдещи поколения в миниатюрна форма. Той вярвал, че тези миниатюрни същества, понякога наричани от него homonculi, ще бъдат в състояние да оцеляват при големи катаклизми, подобни на библейския потоп и прогнозира, че тези катастрофи могат да предизвикат еволюционни промени, в резултат на които след следващото бедствие хората ще станат ангели, а бозайниците ще получат интелигентност. Книгата е преведена на множество езици – италиански, немски, английски и холандски, и е едно от приятните произведения, в които с красноречив език Шарл Боне излага теориите си.

Последните двадесет и пет години от живота си Боне прекарва тихо в Гентуд, близо до Женева, където умира след дълго и мъчително боледуване на 20 май 1793 г. Много от тогавашните философи са повлияни от идеите на този забележителен учен, който почти не е напускал Швейцария. Но пък колко много светове е открил, въпреки изпитанията, с които го е сблъскал животът!

Превод от английски: Христина Чопарова

изображение: оттук