Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, тематиката за жестовия език и за неговото бъдеще винаги е актуална в средите на ползвателите му. След като наскоро Парламентът отхвърли внесения законопроект за българския жестов език като недостатъчно обоснован и с множество липси, остана неясния въпрос „А сега накъде?”

Българската общност на хората без слух безспорно заслужава държавна подкрепа за правото да ползва, да се обучава и да развива комуникационното си средство за общуване, каквото е жестовият език. Към днешна дата законовия статус на този език е под въпрос, което лишава за момента България от възможността да се нареди сред държавите-членки на Европейския съюз, законово регламентирали езика на знаците за своите граждани със специфични слухови потребности.

Във връзка с тези неясноти и в търсене на отговори по въпросите на жестовия език, Асоциацията на гражданите с увреден слух в България (АГУСБ) инициира Форум за обсъждане на тема „Български жестов език”. Форумът ще се проведе на 20 юни 2017 (вторник), от 15.00 ч в залата на АГУСБ на адрес: София, бул. „Александър Стамболийски” 159-163.

Целта на организаторите на тази инициатива е да даде възможност на участниците в дискусията да представят свои становища за мерките и действията, необходими за официалното признаване на българския жестов език. Форумът е покана за публична дискусия по наболялата тематика, за която всяка организация на хора със специфични слухови потребности има свое виждане.

В по-широк аспект, тази инициатива би могла да се разглежда и като покана за съвместна дейност в духа на европейските принципи за заедност и обговаряне в името на добри каузи.

    

Христина Чопарова

Изображение: дактилна азбука

Популярен морски курорт, остров Мартас Винярд (Martha’s Vineyard) край щата Масачузетс в САЩ често е споменаван във филмови продукции или световните таблоиди. Еманация на лукса заради изключително високия стандарт на живот, островът е предпочитана дестинация за отмора или постоянно живеене от светски личности.

Но малцина може би знаят, че от 18 век докъм 1952 година Мартас Винярд е бил „остров на глухите хора”, където всеки втори е общувал с жестов език, поради което съществува и „жестов език на Мартас Винярд” (Martha's Vineyard Sign Language  - MVSL). Езикът е бил използван както от глухите хора на острова, така и от чуващите в общността, и глухотата в никакъв случай не е била пречка за социалната комуникация и за наличието на един нормален обществен живот.

Жестовият език на Мартас Винярд възниква именно поради необичайно високия процент на островитяни без слух, при които глухотата е рецесивна, т.е., предава се по наследство и това означава, че на острова почти всеки е имал глухи братя или сестри. През 1854 година в Мартас Винярд има най-висока концентрация на глухите, съсредоточена в градчето Чилмарк (Chilmark), където броят на нечуващите е 5728 души.

Чуващите хора са ползвали жестовия език дори тогава, когато не е имало глухи хора край тях, децата са си говорели с жестове зад гърба на учителката, възрастните са общували така един с друг по време на църковните проповеди, фермерите на полето обяснявали на децата си с жестове какво е нужно, а за моряците в лодките жестовият език е бил възможно най-приемливия вариант на общуване в условия, в които думите и без това са излишни от разстояние.

Днес почти не са останали владеещи жестовия език хора на острова. Последният глух човек, отгледан в традиционната жестова култура на глухите в Мартас Винярд, Ева Уест (Eva West), е починала през 1950 година. Въпреки това, когато през 1980 г. изследователи на жестовия език провеждат разследване, на острова все още има няколко възрастни хора, които са в състояние да си спомнят за жестовия език на Мартас Винярд.

Този любопитен факт ни препраща към историята за Лоран, градът на тишината, който е Обетованата земя за Марвин Милър – американец без слух, който през 2005 г. мечтаеше да построи цял град, където да се общува изцяло с жестов език.

Христина Чопарова

Изображение: интернет

”През 1951 г., една млада семейна двойка – моите родители,  заедно с тримата си синове,  караха през улиците на  Чери Блосъм, осеяни с дървета, към неделен излет в Мериленд. Баща ми обичаше да пуска вицове. Най-големият ми брат, Джим, тогава на 8, и аз (на 4-годишна възраст), седяхме на задната седалка и се състезавахме да поднасяме на акъла на “стареца”. Джери, по-близкия по възраст до мен – на 6 години, седеше между родителите ми и наблюдаваше усмивките им, но показваше малко реакции. Бидейки глух, той не чуваше абсолютно нищо.

Въпреки, че беше блестящ,  Джери не знаеше нито жестов език, нито английски. А интелигентност без възможност да се получава информация или да се изрази чувство се равнява на неудовлетвореност.

Съдбата на Джери беше предрешена 71 години по-рано – в Милано, Италия. 164-ма възпитатели на глухи от цял свят се срещнаха, за да обявят жестовия език като неефективна, примитивна форма на комуникация, която трябва да бъде забранена в училищата за  глухи в целия свят. 163-ма от тези преподаватели бяха чуващи хора. Един глух е представлявал тогава  милиони свои  връстници, но играта е била вече загубена.

Джери нямаше свой език, но той бе интелигентен, буден и очарован от таблото на колата. Когато се завръщахме от неделното пътуване,  той забеляза, че иглата на горивния резервоар сочи буквата “E.” Джери не знаеше какво означава “E”, но предполагам от предишния му опит, че го е  свързал с пътуване до една бензиностанция. Той потупа мама по рамото и посочи към таблото. Тя и баща ми проведоха кратка дискусия и тъй като бяхме близо до дома, баща ми реши да изчака до следващата сутрин. На път за работа на следващия ден баща ми завъртял ключа в стартера и видял иглата на резервоара за гориво да се придвижва от “E ” на “F”. Зашеметен, той се опитал да си даде логично обяснение. Накрая слязъл от колата и видял капака на резервоара за газ. Капачката била отворена и на тревата лежал градински маркуч. Джери интуитивно бе решил да помогне на баща ни да напълни резервоара.

Брат ми прекара осем години в частното училище в Сейнт Луис, опитвайки се да  учи по устния метод. След всичкото това време той имаше разговорен речник от около 500 думи може би, повечето от които слабо разбираеми. Ако той бе изучавал и езика на знаците, вероятно щеше да е в състояние да общува и да разбира около 10 000 – плюс понятията. Училището го бе обявило за “устен провал”. Каква възхитителна фраза за едно блестящо 14-годишно момче. След това той беше изпратен в Държавно училище на Вашингтон за глухи, институция с изучаване на знаков език.

Джери имаше висок коефицент на интелигентност и способност да усвоява академични познания. Въпреки това той никога не се възстанови от 14-те години на забавено социално и емоционално развитие.

Майка ми се опита най-трудното – да се научи езика на глухонемите. Баща ми, брат ми Джим и аз се научихме на пръстовата азбука, но накрая те загубиха интерес. В моите юношески години, погълнат от себе си, не забелязвах, че Джери едва общува със собственото си семейство. Бях на около 36 години, когато след поредица от безсмислени работни места получих магистърска степен за обучение на глухи хора. Чувствах се добре, лично и професионално. През 1986-та, след сериозно изучаване на жестов език в продължение на две години, брат ми и аз седнахме в хола на родителите ни и започнахме разговор с езика на знаците. Моите умения се бяха подобрили до такава степен, че можехме комфортно да си говорим непринудено. На 38-годишна възраст аз имах първия си истински, спокоен разговор с брат ми.

Като учител на глухи хора, за 25 години имах както провали, така и успехи, но едно нещо остана приоритет. Нито един от моите ученици някога се е чувствал неуважаван или нещо “по-малко от…”. Когато уроците им ставаха трудни или губеха интерес, те винаги получаваха насърчение и подкрепа.

През един дъждовен следобед  младо глухо момиче ме попита с езика на знаците: „Г-н Уолш, можете ли да чуете дъжда?”. „Това е добър въпрос – отговорих по същия начин. – Да, скъпа, мога да чуя дъжда. Звучи като пръсти,  потропващи по масата или ноктите на малко кученце,  драскащи на пода в кухнята”. Тя се усмихна и попита с жестове: „ А чувате ли дъгата?”.

Това е още един добър въпрос”.

Джон Питър Уолш пред „Денвър Поуст”, Колорадо, 2012

———————————————-

*(Г-н Уолш преподава на глухи и тежкочуващи деца в Държавни училища „Аврора”. Трогателната му изповед изразява неговата гледна точка за значението на жестовия език в емоционалното и социално развитие на децата с увреден слух)./по повод тази статия, във в. „Гардиън” през същата година излиза и материал, посветен на важността на британския знаков език в комуникацията на чуващи родители с техните лишени от слух дечица. 

Христина Чопарова

изображение: The Guardian

Скъпи читатели,

днес, в свръхтехнологичното ни време, няма нищо по-лесно от това да заснемеш видеоклип от две минути. Но през 1913 година, в суровите условия на задаващата се Първа световна война – една от най-унищожителните в човешката история, киното тъкмо е в разгара си и конкуренцията на братя Люмиер е огромна.

Използвайки възможностите на бързо развиващата се филмова индустрия, през същата тази 1913 г. един човек заснема двеминутен ням филм, воден от една-единствена максима: „Докато има глухи хора на земята, ще имаме и знаци. И докато ние имаме нашите филми, можем да се запазим знаците  в тяхната старинна чистота. Това е моята надежда, че всички ние ще обичаме и пазим нашия красив език на знаците като най-благородния дар от Бог за хората без слух”.

Джордж Уилям Ведиц (George William Veditz), дами и господа. Той е един от първите, които правят филмови записи на американския знаков език. А споменатият филм е „Запазване на езика на знаците” (1913), в който Ведиц прави ентусиазирана защита на правото на хората без слух да ползват езика на знаците, говорейки за красотата му и стойността му за обществото. Проектът всъщност е започнал още през 1910 г., с цел майсторски да се заснеме употребата на жестовия език. Един от първите записани в бил тогавашния директор на университета Галаудет – Едуард Майнър Галаудет (Edward Miner Gallaudet), оглавявал престижното учебно заведение цели 46 години (1864-1910). В двеминутната лента „Запазване на езика на знаците”, която е без субтитри, Ведиц защитава правото на ползване на жестовия език от глухите хора, вместо набиращия популярност по онова време орален метод за вербализиране на комуникацията им. Като се старае да изразява ясно жестовете пред камера, Ведиц си служи с ярки библейски цитати, за да придаде на речта си емоционално въздействие. В някои от филмите си по-късно Ведиц използва дактилология, което прави лесно превеждането на жестовете му от преводачи, присъстващи на място. От името на Националната асоциация на глухите (NAD), която оглавява, Ведиц заснема „Запазване на езика на знаците” специално за поколенията в момент, в който защитниците на устното четене и речта (наричани оралисти), налагат оралния метод в образованието на глухите хора. През 2010 г. филмът на Джордж Ведиц е избран за включване в архива на Националния филмов регистър на Библиотеката на Конгреса.

Подозирам, че ще искате да научите повече, затова, нека ви представя Джордж Ведиц. 

Името му е добре известно сред образователните среди и възпитатели на глухи хора. Той идва от семейство на немски имигранти. Когато е на пет години, го записват в частно двуезиково училище, което му позволява в рамките на три години да овладее добре френски и английски език, преди скарлатината да го запрати в света на Тишината, когато е само на осем. Две години след като губи слуха си, малкият Джордж се обучава с частен учител, преди да постъпи в училището за глухи в Мериленд през 1875 г. Пет години се обучава там, като в по-голямата част от тях е личен секретар на директора и завежда печатния отдел на училището в продължение на две години. През 1880 постъпва в колежа Галаудет, като взема наведнъж първите курсове, тъй като е твърде напреднал с материала. След дипломирането си с отличие през 1884 г., веднага го назначават за учител в неговата Алма матер, но в Мериленд Ведиц се задържа само четири години. Като учител неговата задълбоченост и усърдие печелят уважението и доверието на студентите му в необичайна степен. След Мериленд преподавателската кариера на Джордж Ведиц продължава в училището за глухи в Колорадо, където се установява. Тогава то е известно като „Национален колеж за глухонеми”, който през 1883 г. се преименува на колеж Галаудет, днес университет.

Докато преподава в Колорадо, Джордж Ведиц не спира да поддържа връзките си с Мерилендското училище за глухи и спомага за основаването на сдружение, което по-късно ще се превърне в Мерилендска асоциация на глухите.

Десет години по-късно, през 1894 г., като запален любител на шаха, Джордж Ведиц при една партия печели годеницата си, Мери Елизабет Биглър, правнучка на първия губернатор на Калифорния. 

През 1904 г. Ведиц бива избран за президент на Националната асоциация на глухите в САЩ (NAD), а три години след това го преизбират за този пост. Негова най-голяма грижа е опазването на езика на знаците, за които той вижда заплаха в лицето на привъжениците на оралния метод.През 1913 г. начело на нацията на САЩ вече е Томас Удроу Уилсън, двадесет и осмият президент. През август той държи реч, която Ведиц превежда на езика на знаците, като я чете от саморъчно написаната бележка от президента, предадена му лично. Би могло да се каже, че това е най-ранното официално преводачество от жестов език, за което има някакви сведения. 

Дълги години от живота си Ведиц посвещава на образованието на глухите, подпомага ги в техните цели. Умира през 1937 година, на 75-годишна възраст. В негова памет през 1997 година е учреден фестивалът на американския жестов език „Джордж Ведиц”, посветен на богатството на знаковия език, изразявано чрез литература, поезия и разказвачество.

Христина Чопарова

Изображения: Уикипедия

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, наскоро се присетих за много забавната комедия на режисьора Артър Хилър oт 1989 г. „Един не чул, друг не видял” (See No Evil, Hear No Evil), с Ричард Прайър (Уоли) и Джийн Уайлдър (Дейв). Там Уоли е сляп, а Дейв е глух. Двамата стават свидетели на убийство, но са възможно най-трагикомичните свидетели, тъй като Дейв е видял всичко, но не може да го разкаже, а Уоли е чул всичко, но не е видял нищо. От гледна точка на закона свидетелите са неспособни да докажат, че убийството въобще се е случило. Затова пък са особено комични опитите да го докажат – нищо, че на тях нито им вярват, нито ги разбират.

Подобна е ситуацията и с ползвателите на жестов език. Особено тези, които са посредници в общуването между глух и чуващ. Иначе казано, преводачите. Те са мостът, по който тече обменът на информация между двама души, които без такава помощ не биха могли да се разберат по конвенционалния начин. Това обстоятелство само по себе си подсказва колко е голяма отговорността на посредника и колко е важно той да познава добре езиковите системи и култура на тези, на които посредничи. За целта е необходимо да е овладял до съвършенство и двете езикови системи, за да може да осъществява максимално точен пренос на информация, в която не се губи никаква част.

В област като жестовия език, особено национални жестови езици, за да бъдат правилно и точно превеждани, е необходимо от своя страна да е наличие богатство на езика, изразяващо се в това за всяка дума да има релевантен жест, който да я обяснява. Единствено тогава е възможно постоянно увеличаващия се и обогатяващ с нови думи, чуждици и други езикови елементи говорим език да има своя аналог в жестовете. И единствено тогава посредникът, чиито познания следва да се развиват пропорционално на обогатяването на езиковите системи, ще може да извършва качествен професионален пренос на информация от говорим към жестов и от жестов към говорим език. 

Преносът на информация, обаче, все още не е превод. То е „предаване”. И в немалко случаи – „тълкуване”, тъй като при липса на определен жест за точно определена дума се подразбира, че е нужно веднага да бъде обяснена, заменена с аналогична – синоним или близка по значение. В противен случай цялата налична информация ще се пренася с много големи пропуски или съкращения, които застрашават вече самия контекст на съобщението. А не бива да се забравя, че има области на комуникация, в които самият език е специфичен, с определена терминология – например юридическата. За да бъде адекватен и точен един посредник между, да речем, ищец с увреден слух и съответните правни служители, е нужно посредникът да познава сложните термини, тяхното жестово изражение и да може да ги предава със същите темпове, с които борави и говорещият.

Употребявам израза „би следвало”, защото това е идеалният вариант. За съжаление, реалността е малко по-различна. Българският жестов език е беден на жестове. В момента съществуващия у нас „Български жестомимичен речник” (2006) съдържа 3 000 думи, обособени в 28 теми, а във втората част на речника, издадена през 2007 г. са добавени още 1500 нови. Това обаче е твърде недостатъчно, а и жестовият език, като всяка езикова система, търпи изменения и допълнения поради обстоятелството, че ползвателите му – глухите хора – сами измислят нови думи или заемат от другонационални жестови езици, „побългарявайки” ги. В резултат на всичко това, може да се каже, че за една дума има няколко, при това различаващи се жеста, употребявани от глухи хора в различна възраст. По-възрастните използват един вид жестов език, базиран на установени академични норми и считан за по-артистичен и по-смислово изразителен, докато по-младите представители на глухата общност у нас предпочитат „модерния жестов език”, който е комбинация от привнесено отвън, предадено поколенчески и измислено в движение.  Дори битува мнението, че младите хора без слух не желаят да се ограмотяват жестово от съществуващите речници. В резултат на всичко това, за един посредник между представители на глухите общности у нас, би представлявало особено предизвикателство да умее да разбира и да интерпретира жестовата комуникация така, че да бъде ясна и разбираема между всички комуникатори. В тази си роля той следва да се опира не са само на вече съществуващия жестов речников запас, но и на опита си в комуникацията с много и най-различни представители на глухите общности, за да усвоява и жестовете, създавани от ползвателите им.

Тези жестове не винаги изглеждат логически или артистично и смислово изразителни. Но все пак са средство за комуникация, предпочетено за ползване по силата на навика или авторството. И моето лично мнение е, че тези жестове са част от езиковото многообразие в цялата жестова система, и не би следвало да бъдат пренебрегвани само поради съображението, че не отговарят на някакви естетически или академични критерии. Жестовият език в целостта си е уникален и не прилича на никой друг език, като от това не следва да повтаря точ в точ граматичните правила на говоримите езици, а единствено да притежава адекватно на говоримите богатство на ползваеми единици. Казано по-простичко, нужно е да има достатъчно жестове, съответстващи на думите, предлозите, съюзите и всички езикови елементи в говоримите езици. Това означава, че жестовият език е не само необходимо, но и належащо да се обогатява с нови жестове. И в тяхното измисляне би следвало да участват всички – както глухите хора като ползватели на жестов език, така и техните посредници в общуването.

Колкото до посредниците, трудно биха могли да се наричат „преводачи”. В английския език думата „превод” е translation. Означава още  и„предаване”. Но по света е приета по отношение на жестовия език английската дума „interpreter”, т.е., интерпретатор, тълкувател, обяснител. Човек, който тълкува, когато превежда от реч. Sign Language Interpreter в буквален превод от английски означава „Тълкувател на знаковия език”. И е законно призната професия със свой кодекс и регламенти. Когато си тълкувател, имаш правото да привнасяш от себе си, с цел да обясниш по-добре и по-достъпно с наличните ресурси, с които разполагаш. Но бидейки преводач, следва да предаваш точно – което, както вече опитах да обясня – не винаги е възможно, когато се предава устно от говорещ. С оглед гореизброените обстоятелства, жестовият език по-скоро се тълкува и обяснява, отколкото се превежда дословно и точно.

Преводачите от чужд език, писмен или говорим (в чуждоезиковата литература, като индивидуален посредник при интернационални срещи или масов посредник на събитие) следват различни регламенти и кодекс, съобразени със съответната област на превеждане. Превеждането е творчески акт, самата професия е творческа по смисъла на свободната интерпретация. И все пак е много важен въпросът докъде се простира тази свобода? Доколко е етично един преводач да създава имидж на този, на когото превежда, представяйки го в по-добра светлина?

Ясно е, че бидейки посредник, преводачът приближава две култури дотолкова, че да им помогне да се опознаят, да се срещнат и да се случи обмен между тях. А за посредниците с жестов език това е още по-отговорна роля, тъй като – бидейки преносители на масова информация – спомагат за окултуряването и образоването на самите глухи общности.

От всичко, което тематично разгледах дотук, се налагат и няколко извода:

 

  • всеки преводач, независимо от областта на превеждане, е необходимо да има много добро познаване на материята – респ. езика, терминологията.
  • преводач с диплом и курсове за допълнително обучение респектира, но определящо за професионализма му е обема на практиката му и интересът към езиковите детайли.
  • преводът е творческа професия, но колкото и творчески да подхожда един преводач, не може да замества автора (писмено) или да интерпретира твърде волно (устно).
  • устните преводачи не са само механични предаватели на информация, те създават комфорта и атмосферата на общуването.
  • всеки би могъл да нарече себе си преводач, но професионализмът се познава по наличието на скромност – преводачът е сътрудник, не основният играч.

 

Съществуват различни етични кодекси с правила за професионално държание, разработени от различни асоциации на преводачи на знакови езици. Световната асоциация на преводачите на знаков език (WASLI) са направили чудесен подбор на такива етични кодекси на национални асоциации, които англоговорящите от вас, скъпи читатели, могат да изтеглят от страницата на WASLI.

В заключение. За да не се стига до ситуация, в която един не чул, друг не разбрал, е нужно наистина професионалният жестов превод да покрива много високи критерии. Особено е нужен при събития на високо ниво, а в днешното забързано и динамично ежедневие на комуникация без граници, търсенето на добре подготвени и професионални жестови посредници е голямо. Не бива да забравяме и изнесените на конференцията в Брюксел факти: на 160 души с увреден слух се пада по един преводач. А глухите хора по света са около милион. Тежкочуващите – около 51 милиона.

Без тълкуватели повечето от тях са извън комуникационните бариери.

Христина Чопарова

Изображения: Езикови услуги и Wentworth Douglas Hospital

 

Новини