Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, тематиката за жестовия език и за неговото бъдеще винаги е актуална в средите на ползвателите му. След като наскоро Парламентът отхвърли внесения законопроект за българския жестов език като недостатъчно обоснован и с множество липси, остана неясния въпрос „А сега накъде?”

Българската общност на хората без слух безспорно заслужава държавна подкрепа за правото да ползва, да се обучава и да развива комуникационното си средство за общуване, каквото е жестовият език. Към днешна дата законовия статус на този език е под въпрос, което лишава за момента България от възможността да се нареди сред държавите-членки на Европейския съюз, законово регламентирали езика на знаците за своите граждани със специфични слухови потребности.

Във връзка с тези неясноти и в търсене на отговори по въпросите на жестовия език, Асоциацията на гражданите с увреден слух в България (АГУСБ) инициира Форум за обсъждане на тема „Български жестов език”. Форумът ще се проведе на 20 юни 2017 (вторник), от 15.00 ч в залата на АГУСБ на адрес: София, бул. „Александър Стамболийски” 159-163.

Целта на организаторите на тази инициатива е да даде възможност на участниците в дискусията да представят свои становища за мерките и действията, необходими за официалното признаване на българския жестов език. Форумът е покана за публична дискусия по наболялата тематика, за която всяка организация на хора със специфични слухови потребности има свое виждане.

В по-широк аспект, тази инициатива би могла да се разглежда и като покана за съвместна дейност в духа на европейските принципи за заедност и обговаряне в името на добри каузи.

    

Христина Чопарова

Изображение: дактилна азбука

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, на 17 май т.г., в Народното събрание бе внесен за разглеждане от парламентарната група на БСП проект на Закон за жестомимичния език. На 7 юни бе обявено, че Парламентът е отхвърлил законопроекта на първо четене. Документът е публичен и достъпен за сваляне от сайта на Народното събрание на Република България, а в отхвърлянето му всъщност има основателен резон.

Настоящата публикация е част от анализ върху проектозакона, направен много преди да бъде съобщено парламентарното решение за отхвърлянето му. От пръв прочит, в този му вид проектозаконът има наистина големи пропуски, съдържа изнесени хипотетични (и непотвърдени) данни, буди и откровено недоумение в мотивната част и аргументиране от страна на съставителите. Мотивната част съдържа както излишни повторения, така и остаряла информация, която в никакъв случай не аргументира по адекватен начин какво е жестовият език, на кого е нужен и защо наистина бе необходимо неговото признаване. Накратко, проектозаконът за жестовия език в този му вид не би могъл да защити правата на засегнатите страни, заради които се целеше неговото приемане.

Отлагането на узаконяването наистина засега лишава България от възможността да се нареди сред европейските държави, официално уредили законовия статут на жестовия език като комуникационно средство на хората без слух. Но едно такова официално признаване на жестовия език следва да се основава на аргументирани и проверени тези, на направени проучвания и обобщени резултати, които не подлежат на никакво съмнение. И не на последно място, нужно е да има синхрон с последните постижения на европейското законодателство по отношение на жестовия език и професионалният жестов превод.

Ние многократно сме информирали във времето читателите си по теми, свързани с проблематиката на жестовия език: кому е нужен този език, важността на преводаческата компетентност и последните новости относно законодателните аспекти, засягащи жестовия език по света.

И все пак, какво е жестовият език?

Не съществува универсален език на знаците, и всеки един от жестовите езици по света притежава свои собствени граматика и синтаксис, независими от говоримите езици. Но когато говорим за граматика, нямаме предвид писмен еквивалент. Жестомимиката, както е прието да се нарича тази система, бидейки визуална, е около 80% лицева мимика и устна артикулация и 20 % движения на ръцете (дактилни знаци с пръсти и жестове с две ръце). Поради тази причина неговата цел е да изобразява смисъла на изговаряните думи и като такова средство се явява подпомагащо комуникацията средство. Жестовият език е "основен" само по смисъла на предпочитание за използването му пред други средства за комуникация.

Широко е застъпен в европейски и световен мащаб така нареченият билингвизъм (двуезичие), т.е., използването на устната артикулация, придружена с говор, заедно с жест. Принципите на билингвизма са застъпени и в редица нормативи, уреждащи професионалните преводачески услуги като необходимо и задължително условие за преводачите от и на жестов език по света. България е член на ЕС от 2007 г., и в контекста на това българският език е един от официалните езици в голямото семейство на Евросъюза. Би било прекрасно България да стане една от държавите, признали официално жестовия език, чрез понятието „Български жестов език” (БЖЕ), по примерна на съществуващите в Европа жестови езици, чиято абревиатура на английски би била Bulgarian Sign Language (BSL).

Вместо „жестомимичен”, у нас по-често се използва по-краткия израз „жестов език”. В средите на хората с тотална слухова загуба (пренатална, т.е., родени глухи), предавана наследствено поколения наред,  жестомимичният език често се нарича „майчин”. Този израз се ползва по смисъла на усвояван в семейството от много ранна възраст език. Фактологически обаче, той е първият език, чрез който едно дете без слух опознава света, но не може да се нарече „майчин език”, тъй като майчин е българският.

Жестовият език в този случай не е „естествено средство” (според чл. 3 (1) от проектозакона), защото не идва спонтанно, а е овладяван, усвояван, макар и в домашни условия. В този смисъл за родените без слух, както и за оглушелите впоследствие по някаква причина, жестовият език е помощно средство за общуване, особено в ситуациите, в които слухопротезирани лица са направили избор да не разчитат на техниката (слухови апарати или кохлеари), а ползват жестов език за комуникация. Но и за тях той е изучаван и овладяван впоследствие, за да подпомага общуването.

                             

По липсата на писмени изражения, жестовият език не може да бъде „....пълноценен начин за общуване наравно с говоримия и писмения български език.”(чл. 3 (2) от проектозакона). За да бъде „наравно с...”, той следва да е самостоятелна езикова система, но всъщност е помощен вариант на вече съществуващия език, специално пригоден за комуникационните нужди на хората без слух.                                 

Освен това, изразът „Българският жестов език е традиционно и масово използвана [...] езикова система (т.5., Допълнителна разпоредба, стр. 4 от проектозакона), налага асоциации за широка употреба, каквато не се наблюдава извън средите на хората без слух, и в този контекст цели да внуши мащабност, каквато реално няма.

Кои са потребителите на жестовия език и на кого е от полза той?

По света държавите, приели жестовия език официално в своите законодателства, са го приели с презумпцията, че този език въплъщава културата на глухите като отличителна комуникативна особеност на тяхната общност. Както вече бе споменато, не съществува универсален език на знаците, и всеки един от жестовите езици по света притежава свои собствени граматика и синтаксис, независими от говоримите езици. Хората, родени без слух, идентифицират себе си като глухи. В англоговорящите общности, главната буква в думата „глух” (Deaf) обозначава представител на тихата общност, роден изцяло без слух. С малка буква (deaf) се обозначават тези, които са придобили слухова загуба впоследствие, на някакъв етап от живота си. Разбира се, не всички споделят тази приета обозначителност, поради което има и организации на тежкочуващи хора, сляпо-глухи и др., съобразно техните специфични слухови потребности. Това е и причината да бъде неуместно подвеждането под общ знаменател на толкова разнообразни таргети. У нас е приет подобен общознаменателен израз „хора с увреден слух”, който по същността си освен, че е некоректен, уронва и  човешкото достойнство, тъй като не всяка липса означава непременно и увреденост. Думата „увреден” създава предпоставки за отхвърляне и противоречи на принципите на интеграцията.

По отношение на слуховите дефицити, когато слухът липсва по рождение, това не може да се нарече увреждане. В текста на проектозакона почти навсякъде са употребени изразите „хора с увреден слух”, „деца с увреден слух”, и изобщо, думата „увреден”, която няма място в един закон, утвърждавайки по този начин погрешни схващания и стереотипи за хората със слухови затруднения. Един законопроект следва да бъде съвременен прочит на адекватното състояние и реалности, а не просто повторение на остарели и погрешни схващания, които са освен всичко останало и в противоречие с европейските принципи на интеграция и социално включване, да не говорим, че са и уронващи човешкото достойнство по смисъла си.

Хората със специфични слухови потребности не могат да се обозначават и с общото название „глухи” (въпреки обществената заявка за присъединяване към голямото семейство на тихата общност), тъй като много от тях нито са глухи, нито се самоопределят като такива. Съществуват различни степени на слухова загуба, според които нечуващите лица биват глухи, тежкочуващи, слабочуващи, и др. Тези дефиниции идват да подскажат, че при някои от хората слухът или липсва напълно, или е недостатъчен, компенсиран с техническо средство. Без техническите средства обаче е налице нечуваемост. Това не е причина обаче лицата да бъдат етикирани като "хора  с увреден слух” или „глухи”. Отговарящият на фактологията израз е по-скоро „нечуващи хора” и/или „хора без слух”.

Класификатор на ползвателите на жестов език у нас няма, поради което се приема, че жестовият език се употребява от всички „хора с увреден слух”. Това противоречи на реалността. В проектозакона (Допълнителна разпоредба, стр.4, т. 1-7) са дадени като цяло хаотични определения, които би следвало да се съобразяват не със загуба на слух по децибели, а с процентната загуба нарушена трудоспособност на лицата по ТЕЛК – това е и официалният документ, удостоверяващ слуховия им статус.

В България има:

-   нечуващи лица с трайна слухова загуба и придружаващи заболявания (също трайни). По ТЕЛК това са хората с I група инвалидност с пожизнено решение, които се нуждаят от непрекъсната асистентска помощ.

- глухи хора (родени без слух, при които загубата е традиционно предавана поколенчески). Наричат се още хора с предречева (пренатална) слухова загуба; притежават говор, но недостатъчно развит или рехабилитиран, рядко артикулират речта и ползват жестов език. По ТЕЛК това са хората с II и/или III група инвалидност и също пожизнени решения.

- тежкочуващи хора (родени със слух, но оглушели в много ранна детска възраст поради заболяване). Те разчитат писмен текст и субтитри, а голяма част от ранно оглушелите са и ползватели на жестовия език. По ТЕЛК това са хората с III група инвалидност и пожизнени решения.

- тежкочуващи са също и хората, които в някакъв по-късен етап от живота си придобиват слухова загуба поради излагане на шум; от травма; поради заболяване; поради механизми, отключващи наследствени причини в по-късна възраст; при неправилно лечение с медикаменти и др. Тези хора са без говорни смущения, могат да притежават някакъв минимален процент остатъчен слух, но без техническо средство (слухов апарат или кохлеарен имплант) са практически глухи. Повечето от тях не владеят жестовия език, но го усвояват впоследствие като помощно средство за комуникация. По ТЕЛК – III група със или без пожизнени решения.

- слабочуващи или трудночуващи лица са хора с намален слух и смущения в слуха (поради старост, някакви немедицински причини). Говорят високо и могат да са слухопротезирани с апарати, но не ползват жестов език или субтитри. При тях има тенденция към утежняване на загубата на слух, но не в резултат на увреждане. По ТЕЛК могат да притежават III група инвалидност, обикновено без пожизнено решение.

- сляпо-глухи са лицата без слух и зрение, които са ползватели на жестовия език и брайловата писменост. По ТЕЛК са хора с I или II група инвалидност с пожизнени решения.

Видно от изложеното, ползватели на жестовия език са само глухите, тежкочуващите и сляпо-глухите хора. Както вече споменахме, билингвизмът е онази важна особеност, която позволява на чуващите хора да участват в комуникацията с нечуващи, а на тежкочуващите хора – да разчитат устната артикулация. Жестовият език може да бъде нужен като средство за общуване и на хора с някои видове двигателни или говорни затруднения, които нямат слухова загуба. Това е необходимо да бъде посочено като още едно предимство на жестовия език в контекста на неговото официално приемане и узаконяване като помощно средство.

Класификаторът на ползвателите на жестов език би дал представа на широката общественост не само за разликата между отделните видове слухова загуба, но и за правилния вид комуникация с нечуващите и хората без слух. Подобна информираност би улеснила интеграцията и социалното включване, и не на последно място, изяснява кога, за кого и при какви обстоятелства е необходим жестовият език и услугите, свързани с ползването му.

Редно е да бъдат защитени и правата на ползвателите на субтитри, които са и ползватели на жестов език, бидейки хора със слухова загуба. Такъв член в проектозакона изобщо липсва, както и аргументация за нуждата от прецизиране на понятието „достъп” в законовите нормативи, по смисъла на „начин на възприемане”.

За преводачите и тълкувателите 

Внесеният документ следваше да се нарича не „Закон за българския жестомимичен език”, а „Закон за българския жестов език и професионалния жестов превод”. Допълнението „...и професионалния жестов превод” следва да подсказва, че официализирането на българския жестов език е свързано с използването му за професионални нужди – преводи от и на жестов език, обучения и др., още повече, че този закон е трябвало да урежда и обучението на преводачи (чл. 2 (2), стр. 2 от проектозакона), както създаването на Национален регистър на преводачите от и на жестов език (чл. 5 и 6, стр. 3).

На 28 септември 2016 г. в Европейския парламент в Брюксел, по време на международната конференция „Многоезичие и равни права в ЕС: ролята на жестовите езици”, всички депутати подписаха Резолюция за жестовия език и професионалния жестов превод, която бе внесена за разглеждане от евродепутат Хелга Стивънс и приета на 23 ноември 2016 със 661 гласа ЗА, 6 против и 23 въздържали се. С приемането на Резолюция B8-1230/2016, очакванията са за ползотворна работа на Общностите на хората със слухова недостатъчност с техните правителства относно жестовия език и професионалния жестов превод. Тези данни никъде не фигурират в мотивната част от текста на закона. Буди недоумение откъде са взети и изложените в мотивната част спорни твърдения на съставителите за официалното признаване на жестовите езици по света.

Преводач и тълкувател са различни понятия в рамките на жестовия език. Преводачът е лице, което превежда дословно. Тълкувателят е лице, което обяснява и в хода на тълкуванието разполага със свободата да интерпретира, без да изменя смисъла на казаното. Тъй като жестовият език в България има нужда от обогатяване на фонда си с нови жестове, адекватни на езиковото богатство на българския език, при превод от и на жестов език (в завивимост от ситуацията и сложността на терминологията – правна, медицинска и др.), е необходима преценка дали е нужен преводач или тълкувател. Необходимо е да има точни дефиниции, тъй като при обучението и степените на квалификация те ще определят и сферата на покритие на жестовата услуга. 

Определянето на регламент за правото да се извършват преводи от и на жестов език и би попречило възникването на спорове за легитимация и би уредил реда и отношенията при преводачески услуги на местно, регионално, национално и международно ниво – чрез Национален регистър на преводачите и тълкувателите на български жестов език (чл. 6 (1), стр. 3). Буди недоумение обаче претенцията за воденето на регистъра, вписванията и отписванията от него, както и издаването на квалитетни документи за професионален жестов превод (чл.6 (3) и чл. 6 (6)). Законът за жестовия език е държавен акт и като такъв следва да бъде урегулиран от държавна институция, която водейки регистъра – отговаря и за реда на вписванията и правилата по воденето му, както и за всички процедури, свързани с издаването на легитимни документи за правоспособни преводачи от и на жестов език. Още повече, че по смисъла на проектозакона, обучението на преводачите е нужна стъпка към изравняване с европейските стандарти по отношение на професионалния жестов превод.

Според европейските практики, международните преводи с квалифицирани преводачи са двупосочни, т.е., от нечуващ към чуващи с помощта на преводач от жестов език, и от чуващи към хора без слух на жестов език. Това е необходимо, за  да уточнява за каква комуникационна ситуация се налага професионалната жестова преводаческа услуга. Пример за приет стандарт при международни преводи: интервю с евродепутат Хелга Стивънс преди международната конференция „Многоезичие и равни права в ЕС: ролята на жестовите езици”, състояла се в Европейския праламент в Брюксел (Белгия) на 28 септември 2016 г. В кадър е единствено преводачът НА жестов език, а преводачът ОТ жестов език превежда от жестов език на говорим английски.

За европейските практики и реалността у нас

Една лъжа, повторена хиляда пъти (или поне достатъчно често), се превръща в истина. Но буди недоумение обстоятелството, че в публичното пространство се тиражират откровено заблуждаващи статистики, зад които не стоят факти, а хипотези. Ето пример за такава: „В България живеят над 120 000 лица с различна степен на увреждане на слуха. По данни на Европейския съюз на глухите броят на ползващите българския жестомимичен език е 50 000.”(Мотиви към законопроекта, стр. 6).

                                  

Изнесените в този абзац данни категорично не отговарят на истината! Не съществува точна статистика за броя на хората у нас, които имат различна степен на слухова загуба. Нито може да се каже кога един човек от такъв с естествен слух става лице със слухови потребности, тъй като у нас не съществува база данни на хората, които имат слухови дефицити. Изнесените цифри са някакъв предполагаем брой, включващ вероятно слухопротезираните лица (потребители на слухови апарати или кохлеарни имплантни системи), но в никакъв случай не могат да визират общия брой лица на територията на страната, които имат слухова загуба. Всяка година в България се раждат и деца без слух, липсата на който се открива в доста по-късна детска възраст. На фона на липсващата точна статистика у нас, е пресилено да се твърди, че Европейският съюз на глухите разполага с такива статистически данни, още повече, че в Мотивите на проектозакона никъде не е приложена справка към тази институция за проверка на изнесените данни.

Всъщност, по последни изнесени данни от Европейския съюз на глухите, в Европа потребителите на жестов език са около 1 милион души, а тежкочуващите европейци наброяват близо 51 милиона. Спрямо тях, жестовите преводачи в ЕС са едва 6 500, което означава, че на 160 души се пада едва по 1 преводач. Това заяви Марку Йокинен, президент на Европейския съюз на глухите, в доклада си по време на Международната конференция „Многоезичие и равни права в ЕС: ролята на жестовите езици” на 28 септември 2016 г. в Европейския парламент в Брюксел (Белгия). Президентът на ЕСГ изтъкна тогава и колко е важно признаването да бъде постигнато посредством единно законодателство за жестовия език, като бъдат направени съответните законови промени, за да стане навсякъде по света конституционно признат езикът на знаците. Без единна законова рамка, все още в много държави по света ползвателите на жестовия език няма да могат да ползват правото си на равнопоставеност.

Изтъкването на статистика, с каквато започва мотивната част на законовия текст, както и повторението им от медиите впоследствие цели да покаже мащаби, които не отговарят на реалността в България. Действително, ползвателите на жестов език у нас са много, но е необходимо статистическите данни в цифри да имат и посочен адекватен и достоверен източник.

Защо е нужно да се приеме Закон за жестовия език и професионалния жестов превод?

Отправната точка, от която следва да започне промяната, е начинът на мислене и оборване на стереотипите спрямо хората със специфични слухови потребности. Те не са увредени, нито са с увреден слух, затова е нужно ползването на изрази, които са фактологически коректни и не нарушават личното им достойнство, същевременно не ги поставят в категорията на негодни за труд и социализация хора. С признаването на жестовия език за тяхно комуникационно средство, те получават възможността за достъп чрез това средство навсякъде и във всички сфери на обществения живот, където това е възможно.

Приемането на Закон за жестовия език и професионалния жестов превод би имал няколко основни предимства:

- би поставил България в числото на европейските държави, уредили със закон приемането на жестовия език за комуникационно средство на граждани със специфични слухови потребности.

- би уредил регламент за професионалния жестов превод съобразно европейските практики за обучение и използване на жестовите услуги на местно, регионално,национално и международно ниво.

- би позволил по-широкото навлизане на жестовия език в обществения живот – като образователно средство, в сферата на социалните услуги, заетостта, здравеопазването, транспорта, обществените услуги, телекомуникациите, медийните услуги и др., респ. и до изменения или допълнения в норматива на съответните закони.

- би поставил общността на хората без слух на равна нога с останалите граждани на страната, и би гарантирал тяхната равнопоставеност и участия без бариери във всички сфери на обществения живот, равни условия на заетост и социално включване.

Както вече ви информирахме в наша публикация, на 25 юни Министерския съвет у нас прие План за действие на РБългария за периода 2015-2020 за въвеждане на Конвенцията за правата на хората с увреждания, в който т.1. се отнася за жестовия език. Също и План за действие на Националния съвет за интеграция на хора с увреждания (НСИХУ), приет на 8 май 2015 г. в Правец, в който жестовият език е застъпен в по-широки сфери. Тази информация липсва в текста на законопроекта, а именно в Оперативните цели на този План за действие са включени важни за узаконяването и употребата на жестовия език положения и препоръки. На фона на последните събития в европейски план – Международната конференция, приемането на Резолюцията за жестовия език и професионалния жестов превод, както и според приетите Планове за действие от Министерския съвет у нас, узаконяването на българския жестов език е акт, чието отлагане във времето има плюсовете за това, че макар и на един по-късен етап, ще може да предложи пълнокръвна картина на ситуацията и проблематиката, с възможни решения и внимателно прецизиране с оглед коректността спрямо тези, заради чиито права се приема Законът.

Предпочитаният начин за признаване си остава конституционният. Спешно е нужно да се признаят националните жестови езици и в останалите държави от ЕС, според Марку Йокинен, президент на Европейския съюз на глухите, тъй като липсата на признаване представлява значителна бариера за глухите хора. Не бива обаче да се разчита, че с приемането му законът ще уреди неуредени с години локални въпроси и липса на единно мнение по много от аспектите в жестовия език (стр. 7, Мотиви). Докато съществуват спорове относно практиките в съвременната специална педагогика при обучението на нечуващи деца, не може да се разчита на Закона да уреди тези спорове или да слага точка. Системата на обучение е непрекъснато развиваща се и се обогатява с нови практики. Законът следва да позволи единствено по-широката употреба и изучаване на жестовия език за нуждите на нечуващите деца, ученици и студенти, с цел да подпомага тяхното разбиране на околния свят.

Изтъкнат бе речникът на Съюза на глухите в България (Мотиви, стр. 7). 5 000 думи са твърде недостатъчни, и в тази връзка следва да се работи в посока насърчаване обогатяването на жестовия език с повече знаци, еквивалентни на богатството на книжовния български език, за да може обучението на нечуващите деца да бъде адекватно на това, което получават чуващите им връстници. Но за съвместната работа между неправителствените организации и тяхното желание за постигане на резултати с общи усилия и заедност надали е нужно да ги задължава закон.

С оглед по-широкото приложение на жестовия език във всички сфери на обществения живот, не само е възможно, но и очаквано, да се наложат промени, изискващи определянето на бюджет за тяхната реализация, свързани с архитектурната среда и новите технологии. С това се опровергават твърденията в проектозакона (стр. 10-11, Анализ на разходи и ползи, Административна тежест и структурни промени). Съществуват нововъведения, които биха били от полза за българските граждани без слух, и които отдавна съществуват в другите държави, узаконили жестовия език. Въведения от технически порядък, каквито са, например, поставянето на публични места на светлинни сигнални системи за нечуващи хора; билбордове с жестирана и субтитрирана информация, поставени на автогари, гари, автобусни спирки, университети и т.н.; пос-терминални устройства (банкомати, автомати за билети) с аватари на жестов език, обясняващи какво е необходимо да направят граждани без слух; Екрани в киносалони и театрални зали, на които да бъде инсталирана индивидуална техника за приемане на субтитри специално за граждани без слух. Възможностите са необятни и с приемането на този Закон те стават реално постижими за хората без слух. 

Никъде в проектозакона обаче не са допуснати или разгледани подобни развития, което оставя впечатлението за незавършеност и насочва концентрацията на вниманието в признаването на езика като държавен акт, с оглед единствено на образователните ползи и утвърждаването на заявените в законопроекта претенции. Официалното признаване на жестовия език е нужно да се разглежда в много по-широк диапазон.

Безспорно, с признаването на жестовия език за помощно комуникационно средство на българските граждани без слух, държавата ще заяви напредък и равенство с останалите европейски държави, които са уредили отношенията в законов аспект за своите нечуващи. Но нека това става с мисъл за тях, което да е видно от всяка дума в текста на закона.

Все пак силата на една нация си личи в отношението ú към по-слабите и в неравностойно положение нейни граждани.

Христина Чопарова

Изображения: от проекта на закона



 

 


 



.

 

      

     





     

 

 

Скъпи читатели,

днес, в свръхтехнологичното ни време, няма нищо по-лесно от това да заснемеш видеоклип от две минути. Но през 1913 година, в суровите условия на задаващата се Първа световна война – една от най-унищожителните в човешката история, киното тъкмо е в разгара си и конкуренцията на братя Люмиер е огромна.

Използвайки възможностите на бързо развиващата се филмова индустрия, през същата тази 1913 г. един човек заснема двеминутен ням филм, воден от една-единствена максима: „Докато има глухи хора на земята, ще имаме и знаци. И докато ние имаме нашите филми, можем да се запазим знаците  в тяхната старинна чистота. Това е моята надежда, че всички ние ще обичаме и пазим нашия красив език на знаците като най-благородния дар от Бог за хората без слух”.

Джордж Уилям Ведиц (George William Veditz), дами и господа. Той е един от първите, които правят филмови записи на американския знаков език. А споменатият филм е „Запазване на езика на знаците” (1913), в който Ведиц прави ентусиазирана защита на правото на хората без слух да ползват езика на знаците, говорейки за красотата му и стойността му за обществото. Проектът всъщност е започнал още през 1910 г., с цел майсторски да се заснеме употребата на жестовия език. Един от първите записани в бил тогавашния директор на университета Галаудет – Едуард Майнър Галаудет (Edward Miner Gallaudet), оглавявал престижното учебно заведение цели 46 години (1864-1910). В двеминутната лента „Запазване на езика на знаците”, която е без субтитри, Ведиц защитава правото на ползване на жестовия език от глухите хора, вместо набиращия популярност по онова време орален метод за вербализиране на комуникацията им. Като се старае да изразява ясно жестовете пред камера, Ведиц си служи с ярки библейски цитати, за да придаде на речта си емоционално въздействие. В някои от филмите си по-късно Ведиц използва дактилология, което прави лесно превеждането на жестовете му от преводачи, присъстващи на място. От името на Националната асоциация на глухите (NAD), която оглавява, Ведиц заснема „Запазване на езика на знаците” специално за поколенията в момент, в който защитниците на устното четене и речта (наричани оралисти), налагат оралния метод в образованието на глухите хора. През 2010 г. филмът на Джордж Ведиц е избран за включване в архива на Националния филмов регистър на Библиотеката на Конгреса.

Подозирам, че ще искате да научите повече, затова, нека ви представя Джордж Ведиц. 

Името му е добре известно сред образователните среди и възпитатели на глухи хора. Той идва от семейство на немски имигранти. Когато е на пет години, го записват в частно двуезиково училище, което му позволява в рамките на три години да овладее добре френски и английски език, преди скарлатината да го запрати в света на Тишината, когато е само на осем. Две години след като губи слуха си, малкият Джордж се обучава с частен учител, преди да постъпи в училището за глухи в Мериленд през 1875 г. Пет години се обучава там, като в по-голямата част от тях е личен секретар на директора и завежда печатния отдел на училището в продължение на две години. През 1880 постъпва в колежа Галаудет, като взема наведнъж първите курсове, тъй като е твърде напреднал с материала. След дипломирането си с отличие през 1884 г., веднага го назначават за учител в неговата Алма матер, но в Мериленд Ведиц се задържа само четири години. Като учител неговата задълбоченост и усърдие печелят уважението и доверието на студентите му в необичайна степен. След Мериленд преподавателската кариера на Джордж Ведиц продължава в училището за глухи в Колорадо, където се установява. Тогава то е известно като „Национален колеж за глухонеми”, който през 1883 г. се преименува на колеж Галаудет, днес университет.

Докато преподава в Колорадо, Джордж Ведиц не спира да поддържа връзките си с Мерилендското училище за глухи и спомага за основаването на сдружение, което по-късно ще се превърне в Мерилендска асоциация на глухите.

Десет години по-късно, през 1894 г., като запален любител на шаха, Джордж Ведиц при една партия печели годеницата си, Мери Елизабет Биглър, правнучка на първия губернатор на Калифорния. 

През 1904 г. Ведиц бива избран за президент на Националната асоциация на глухите в САЩ (NAD), а три години след това го преизбират за този пост. Негова най-голяма грижа е опазването на езика на знаците, за които той вижда заплаха в лицето на привъжениците на оралния метод.През 1913 г. начело на нацията на САЩ вече е Томас Удроу Уилсън, двадесет и осмият президент. През август той държи реч, която Ведиц превежда на езика на знаците, като я чете от саморъчно написаната бележка от президента, предадена му лично. Би могло да се каже, че това е най-ранното официално преводачество от жестов език, за което има някакви сведения. 

Дълги години от живота си Ведиц посвещава на образованието на глухите, подпомага ги в техните цели. Умира през 1937 година, на 75-годишна възраст. В негова памет през 1997 година е учреден фестивалът на американския жестов език „Джордж Ведиц”, посветен на богатството на знаковия език, изразявано чрез литература, поезия и разказвачество.

Христина Чопарова

Изображения: Уикипедия

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Популярен морски курорт, остров Мартас Винярд (Martha’s Vineyard) край щата Масачузетс в САЩ често е споменаван във филмови продукции или световните таблоиди. Еманация на лукса заради изключително високия стандарт на живот, островът е предпочитана дестинация за отмора или постоянно живеене от светски личности.

Но малцина може би знаят, че от 18 век докъм 1952 година Мартас Винярд е бил „остров на глухите хора”, където всеки втори е общувал с жестов език, поради което съществува и „жестов език на Мартас Винярд” (Martha's Vineyard Sign Language  - MVSL). Езикът е бил използван както от глухите хора на острова, така и от чуващите в общността, и глухотата в никакъв случай не е била пречка за социалната комуникация и за наличието на един нормален обществен живот.

Жестовият език на Мартас Винярд възниква именно поради необичайно високия процент на островитяни без слух, при които глухотата е рецесивна, т.е., предава се по наследство и това означава, че на острова почти всеки е имал глухи братя или сестри. През 1854 година в Мартас Винярд има най-висока концентрация на глухите, съсредоточена в градчето Чилмарк (Chilmark), където броят на нечуващите е 5728 души.

Чуващите хора са ползвали жестовия език дори тогава, когато не е имало глухи хора край тях, децата са си говорели с жестове зад гърба на учителката, възрастните са общували така един с друг по време на църковните проповеди, фермерите на полето обяснявали на децата си с жестове какво е нужно, а за моряците в лодките жестовият език е бил възможно най-приемливия вариант на общуване в условия, в които думите и без това са излишни от разстояние.

Днес почти не са останали владеещи жестовия език хора на острова. Последният глух човек, отгледан в традиционната жестова култура на глухите в Мартас Винярд, Ева Уест (Eva West), е починала през 1950 година. Въпреки това, когато през 1980 г. изследователи на жестовия език провеждат разследване, на острова все още има няколко възрастни хора, които са в състояние да си спомнят за жестовия език на Мартас Винярд.

Този любопитен факт ни препраща към историята за Лоран, градът на тишината, който е Обетованата земя за Марвин Милър – американец без слух, който през 2005 г. мечтаеше да построи цял град, където да се общува изцяло с жестов език.

Христина Чопарова

Изображение: интернет

”През 1951 г., една млада семейна двойка – моите родители,  заедно с тримата си синове,  караха през улиците на  Чери Блосъм, осеяни с дървета, към неделен излет в Мериленд. Баща ми обичаше да пуска вицове. Най-големият ми брат, Джим, тогава на 8, и аз (на 4-годишна възраст), седяхме на задната седалка и се състезавахме да поднасяме на акъла на “стареца”. Джери, по-близкия по възраст до мен – на 6 години, седеше между родителите ми и наблюдаваше усмивките им, но показваше малко реакции. Бидейки глух, той не чуваше абсолютно нищо.

Въпреки, че беше блестящ,  Джери не знаеше нито жестов език, нито английски. А интелигентност без възможност да се получава информация или да се изрази чувство се равнява на неудовлетвореност.

Съдбата на Джери беше предрешена 71 години по-рано – в Милано, Италия. 164-ма възпитатели на глухи от цял свят се срещнаха, за да обявят жестовия език като неефективна, примитивна форма на комуникация, която трябва да бъде забранена в училищата за  глухи в целия свят. 163-ма от тези преподаватели бяха чуващи хора. Един глух е представлявал тогава  милиони свои  връстници, но играта е била вече загубена.

Джери нямаше свой език, но той бе интелигентен, буден и очарован от таблото на колата. Когато се завръщахме от неделното пътуване,  той забеляза, че иглата на горивния резервоар сочи буквата “E.” Джери не знаеше какво означава “E”, но предполагам от предишния му опит, че го е  свързал с пътуване до една бензиностанция. Той потупа мама по рамото и посочи към таблото. Тя и баща ми проведоха кратка дискусия и тъй като бяхме близо до дома, баща ми реши да изчака до следващата сутрин. На път за работа на следващия ден баща ми завъртял ключа в стартера и видял иглата на резервоара за гориво да се придвижва от “E ” на “F”. Зашеметен, той се опитал да си даде логично обяснение. Накрая слязъл от колата и видял капака на резервоара за газ. Капачката била отворена и на тревата лежал градински маркуч. Джери интуитивно бе решил да помогне на баща ни да напълни резервоара.

Брат ми прекара осем години в частното училище в Сейнт Луис, опитвайки се да  учи по устния метод. След всичкото това време той имаше разговорен речник от около 500 думи може би, повечето от които слабо разбираеми. Ако той бе изучавал и езика на знаците, вероятно щеше да е в състояние да общува и да разбира около 10 000 – плюс понятията. Училището го бе обявило за “устен провал”. Каква възхитителна фраза за едно блестящо 14-годишно момче. След това той беше изпратен в Държавно училище на Вашингтон за глухи, институция с изучаване на знаков език.

Джери имаше висок коефицент на интелигентност и способност да усвоява академични познания. Въпреки това той никога не се възстанови от 14-те години на забавено социално и емоционално развитие.

Майка ми се опита най-трудното – да се научи езика на глухонемите. Баща ми, брат ми Джим и аз се научихме на пръстовата азбука, но накрая те загубиха интерес. В моите юношески години, погълнат от себе си, не забелязвах, че Джери едва общува със собственото си семейство. Бях на около 36 години, когато след поредица от безсмислени работни места получих магистърска степен за обучение на глухи хора. Чувствах се добре, лично и професионално. През 1986-та, след сериозно изучаване на жестов език в продължение на две години, брат ми и аз седнахме в хола на родителите ни и започнахме разговор с езика на знаците. Моите умения се бяха подобрили до такава степен, че можехме комфортно да си говорим непринудено. На 38-годишна възраст аз имах първия си истински, спокоен разговор с брат ми.

Като учител на глухи хора, за 25 години имах както провали, така и успехи, но едно нещо остана приоритет. Нито един от моите ученици някога се е чувствал неуважаван или нещо “по-малко от…”. Когато уроците им ставаха трудни или губеха интерес, те винаги получаваха насърчение и подкрепа.

През един дъждовен следобед  младо глухо момиче ме попита с езика на знаците: „Г-н Уолш, можете ли да чуете дъжда?”. „Това е добър въпрос – отговорих по същия начин. – Да, скъпа, мога да чуя дъжда. Звучи като пръсти,  потропващи по масата или ноктите на малко кученце,  драскащи на пода в кухнята”. Тя се усмихна и попита с жестове: „ А чувате ли дъгата?”.

Това е още един добър въпрос”.

Джон Питър Уолш пред „Денвър Поуст”, Колорадо, 2012

———————————————-

*(Г-н Уолш преподава на глухи и тежкочуващи деца в Държавни училища „Аврора”. Трогателната му изповед изразява неговата гледна точка за значението на жестовия език в емоционалното и социално развитие на децата с увреден слух)./по повод тази статия, във в. „Гардиън” през същата година излиза и материал, посветен на важността на британския знаков език в комуникацията на чуващи родители с техните лишени от слух дечица. 

Христина Чопарова

изображение: The Guardian

Новини