Когато се събират заедно топли хора за прекрасна кауза, то и резултатът е още по-прекрасен. Един увлекателен разказвач на вълшебни приказки и един талантлив художник от света на Тишината, които ще зарадват наистина много дечица за Коледа. Защото ще им поднесат най-хубавия подарък – една книжка, в която притчовото слово разказва истории за доброта и човечност. Написана и изрисувана с мисъл да бъде изворче, от което децата да черпят мъдрост и поуки. „Ема и жълтото коте” не е просто книжка. Тя е истински дар, препълнен с обич, за който авторът Владимир Кабрански и илюстраторът Радослав Генев не са пестили нито от времето си, нито от вниманието си към детайла. И като всеки истински подарък, той не се продава. Защото това е, което прави заедността – създава чудеса, които стоплят.

 

Владо Кабрански. Той наистина умее да разказва истории. Но преди е всичко човек с еееей такова сърце. Боли го за природата и за поголовното унищожаване на дърветата в родния му Самоков. И за онези ценности, които се загубват някъде, тръгвайки си от хората, които не ги пазят. Това състрадание се е изливало неведнъж, в немалкото съвременни истории в притчов стил в блога му „Нямам идея”. Или тетрадката за упражнения, както си го нарича. Там често разказва на своята племенница, Принцесата, увлекателни приказки, които са любими и на отдавна пораснали деца. Харесваме ги и ние, неговите съблогъри, които вече почти 10 години следим как химикът със страст и към снимането на птици и природа се превръща в автор на 5 книжки. „Страната на фантазиите”, „Разказани приказки или приказни разкази”, „Кланица”, „Старецът и песента” и „Ема и жълтото коте”. Със сигурност не са и последните му.

За Радослав Генев сме ви разказвали неведнъж. Един творец от света на Тишината, трето поколение художник, който направи изложба и в Париж. Последната му, седма самостоятелна експозиция с 50 картини бе открита в Самоков на 20 септември и в продължение на месец радваше ценители, приятели и гости в самоковската художествена галерия „Проф. Васил Захариев”. Картините на Ради приличат на магическа машина на времето, с която за миг можеш от пасторалната идиличност на самоковските пейзажи да се озовеш в тихо полюшващи се сини лодки на венециански докове, и от холандски цветни полета да кацнеш на голите клони от роден пейзаж или в тучни тоскански лозя. Оставаш очарован и преситен от багри, места, впечатления. А разстоянията се измерват в крачки между платната. Затова не е изненадващо, че на последната изложба на наследника на творческата фамилия Геневи залата е била пре-пъл-не-на.

И ето ги сега заедно, за да изваят от слово и рисунки подаръкът за децата, който още преди Деня на народните будители се е озовал в детските ръце. Едва ли има по-мила картинка от гледката на момиченце, което прегръща книжката, залепва ú целувка и се завърта около себе си в кръг. „Струваше си всичко, което направих и това, което ми предстои да направя!”, споделя Владо по повод трогателната, спонтанна детската реакция. Те, подаръците, така действат. Особено тези, за които не са пестени време и внимание.

„Ема и жълтото коте” се появяват след среща на автора с първокласници в самоковско училище. Всяка среща с деца вдъхновява. „Никога не съм мислил, че текстовете, които пиша са подходящи за деца и още мисля така. Затова бях изненадан от интереса и радостта на децата. Бях развълнуван не по-малко от тях и реших, че трябва и мога да направя нещо специално за тях. Шаблонно е, когато казваме, че децата са бъдещето на света. Шаблонно е, когато казваме, че ние възрастните сме им длъжници. Шаблонно е, но е вярно. Реших, че искам и мога да направя нещо специално за децата, обсъдих го с приятели и се захванах за работа. Исках да създам хубава детска книжка, която да е подарък за колкото се може повече деца в родния ми град.” – разказва за началото Влади.

С илюстрациите се заема Радо. Безвъзмездно, разбира се. Не би и могло да бъде другояче, когато влагаш Душа в сътвореното от теб, за да усмихваш още много Души. Толкова красиви са илюстрациите, пълни с игривост, нежност и живот! Графитните им силуети са толкова наситени с движение, че спокойно можеш да ги видиш анимирани, затичани след увлекателните слова на едно премъдро жълто коте. Нали знаете, че котките не са това, което са? Загледайте се в рисунките и ще разберете защо децата прегръщат книги, които им говорят с реч и цвят.

А знаете ли, че редактор на книжката е друг талантлив разказвач? Да, Гергана Пожарски, чийто великолепен сборник с разкази „Чекмедже за единични неща” аз самата получих като подарък за рожден ден от обична приятелка преди няколко години. А когато се съберат толкова творци, обединени в името на децата, резултатът е очевиден. „Ема и Жълтото Коте“ ще бъде Коледен подарък за деца от 2-ри, 3-ти и 4-ти клас във всички училища в Самоков. И не само там, защото от страничката на Влади във Фейсбук научихме, че жълтото коте и Ема ще търкулнат кълбото на историята и към други градове. До още много деца. И не, книжката не се продава! Тя се подарява, с искрените благодарности на автора към партньорите му в заедността.

Защото така се случва тя. И нека е повече!

Христина Чопарова

Снимки и илюстрации: Ема и жълтото коте,

личен архив на Владимир Кабрански и Радослав Генев

„България... Има ли някъде по-красива земя, събрала в себе си ниви, в които слънцето слиза да си почине; езера като детски сълзи; планини, чиито върхове пробиват небето и сякаш крещят: „Български сме во веки веков!”? До кокичето стои дъб, до светилището – морски бряг, до кръста – люлка. Не прилича ли България на една красива, везана с шевици риза? Който и да я облече, всекиму е по мярка. Не е ли тя и песен? Тъжна, изстрадана, тежка песен, литнала към Космоса, за да разкаже за Делю Хайдутин. Не е ли тя и роза дамасцена, чиито листенца благоухаят и редят приказки за славни тракийски царе? България е държава на духа, чийто напредък се дължи и на българския език, писменост и култура. Гордея се, че съм родена в нея и че съм част от силен народ, който пази традициите и обичаите си. Кукерството, сурвакарството, нестинарството, леденото мъжко хоро, мартениците, боядисването на яйца, лазаруването – това са нашето минало, настояще и бъдеще.”

Тези силни слова прегърнаха смълчаната зала в столичното читалище „Добри Чинтулов”, където на 5 март 2018 г. (понеделник) любимата поетеса на поколения българи Ивелина Радионова представи новата си книга „България навеки”. За гостите, които нямаха възможност да чуят тези слова, се погрижи чрез много артистичния си превод професионалният преводач от и на жестов език Силвия Осиковска, която за втори път жестира литературно събитие на поетесата. „Ние ви чуваме” изказва специални благодарности и към двете дами за възможността за докосване до българското.

                                                                

„България навеки” съдържа поезия и проза - безценни истории, разказани увлекателно, както само Ива умее. С онзи богат литературен език, познат от „Алтъна”, който при цялото си богатство сякаш не успява да побере цялата сладост и красота, извиращи от самата му същина. Човек се чувства с няколко стъпки по-висок, докато слуша истинската история на Нико Коджабашията от с. Райково, Смолянско. През 1836 година той успява да получи от султана ферман за строеж на 8 църкви по особено находчив начин – като привлече вниманието на османския владетел чрез огъня, който запалил в мангал и сложил на главата си. За да имат хората домове за тихо общуване с Бога. Смелостта винаги впечатлява, особено когато целта си струва всяко неудобство по пътя към нея, всяка възможна беда или риск.

                               

Тук са и историите на бежанците от с. Кутруджа, принудени да го напуснат заради обединените в жестокостта си турци и гърци; и покъртителните разкази за старозагорци, и стихове, чиято сила удря като плесник. Защото са разговор с Левски, и диалог с балканджи Йово, писма до Йовков, писма от Сливница.... Съкровени и напомнящи за оставените следи от миналото. Следи, които личат и в растящата по самотните зидове на стари къщи коприва, и нощния звук на оронена мазилка от съборени дувари, и в чакащите завръщане прозорци на бащини къщи. Една България като конец, срязан на преди и сега.

И Ива е тук, за да държи нишките на конеца. Да напомня, че целостта ще се случи само когато има кой да го завърже на възел. Следите на миналото не са повод за тъга, те само чертаят посоката на пукнатини, втъкали в себе си целия опит и мъдрост, останал като белег за разчитане в бъдното. Знак, който пази в себе си възможността за едно изстрадано завръщане, за градеж, за обнова. За връщане на крилата при корените.

„България навеки” е повик. Тихичък, но мощен. Към всеки, който помни и не забравя. За да стори нужното и да се случи онова възраждане, което да върне живота сред истинските стойности, където всякога ще му бъде обгрижено, защитено, мило и родно. На онзи език, който знае как да говори. Защото „На този свят само с хляб човек не може, потребна му е и песен, и мъдра приказка. Майчиният език винаги потича ведно с млякото. Благозвучен, чист, богат. Нужен, колкото и млякото. А дете, което се учи да чете, прилича на разпукало се яйце, миг преди да се излюпи пиленце. Словото е рождено право на всеки. То прави хората свободни и силни. Затова е крепостна твърдина и заклинание свещено. И меч с две остриета – дава и отнема живот, радва и наранява”.

                                     

Едва ли има по-уместно време от националния празник на България, за да се появи такова слово, изразено в „България навеки”, което умее да разказва приказки, да напомня и не само да съживява минало, но и да вдъхва надежда за бъдеще. Едно бъдеще, което в никакъв случай не е имагинерно, но и не може да се опира единствено на националната гордост. Нищо не е забравено, нито би могло. Но за да има смисъл всичко изстрадано, то следва да бъде мост – солиден мост, завещан ни от хора с дух, по който уверено да вървим в заедност и да случваме точно тези бъднини, които искаме. Тук и сега, в България. С традиция, слово... но преди всичко с обич. Същата, която съзира в кризата възможност.

Утихналата зала поглъща всяка дума. Не се чува дори шум от скърцащи столове, всеки дъх е притаен. В тази съботна вечер се случва вълшебство, което една дребничка руса изящност създава пред очите на всички със силните си слова. Пропити с любов към тази България, която често забравяме, че е дом, в който е време да секнат сълзите и да изгреят усмивките. Защото, нека ви каже Ива:

Ние в този живот правим, каквото можем, пък в следващия после. Пепелта всичко заравнява и е важно какво остава след нас. Нека продължим хилядолетната приказка на своя народ, да пазим и облагородяваме земята си за тия, които ще дойдат след нас. Защото България започва от майчината ласка, от прага на родния дом, от първия урок по история, от буквите, с които изписваме нейното име, и завършва с последния удар на сърцето. И нека роденият последен помни!”

Внезапно тишината се прокъса и над залата, сред разкошните цветя, натрупани върху пианото в ъгъла, се разнесе музика. Кадри от прекрасни кътчета на България запечатаха за вечността много трогващите стихове, които ознаменуваха края на вълнуващата творческа среща с Ивелина Радионова – жена, що приказки разказва, от светулки блян извайва и всякога носи България отляво:

 

О, Боже, опази от зло България,

от робски мрак и майчини сълзи,

от земетръс, порои и пожари,

от блясък на предателски ками!

 

Пази на Рила езерата, Боже,

на Добруджата златна песента,

на Казанлъка розовото ложе,

в Родопи – на Орфея любовта!

 

Със устни, Боже, Тракия целувай,

камбаните и наш’те писмена,

а после синята мечта на Дунав

и шипченските орлови гнезда!

 

Със сила и блага дари народа,

платил с кръвта си святата земя,

България да стигне пак възхода

и да застане гордо пред света!

 

Сигурна съм, че тази среща ще се помни много време. Не само защото в рамките на час всеки от присъстващите на премиерата успя да улови нишките на миналото и бъдещето, за да усети едновременно и страданието, и надеждата. Но и заради осъзнаването, че всеки е сам по себе си мост, по който да предава нататък – колкото и както може, за да утвърждава завещаното... и да го надгражда.

                                          

Защото, по моему, единственото оръжие на истински свободните е онзи запален фенер, чиято светлина не задължава. Те са обещание за свят, в който реалността е изтъкана от любов, хармония и умиротворение. Всяко освобождение е резултат от любов. Затова съм спокойна за България. И за следващото утре.

 

Снимки и колажи: Христина Чопарова

 

Бел.авт.: Снимки от събитието – в галерията на сайта ни.

Всички реки текат. И техните прекрасни води, очевидно,  притежават особена магия. Едновременно отмивайки тревогите и вливайки  спокойствие – като ритъм на дишане, в който човек и река са едно и също. В „Сидхарта” Херман Хесе описва принц Гаутама, седящ в покой край бреговете на река в Урувела, където получава прозрение, превръщайки се в Буда;  край река Пиедра Пилар и нейния спътник на Паулу Коелю преживяват душевен катарзис чрез откритието на необикновеното, което се случва непрекъснато около нас. Водите на Дунав мият бреговете на Свищов, където съзерцателната натура на Оля Недкова води скрит, почти интимен диалог с винаги променливите, и в същото време до болка познати вълни.

В стари времена на речния бряг се е издигал свещоподобен маяк, който да ориентира нощем плаващите по Дунав кораби и гемии. Избродените брегове на „свещния” град пазят стъпките на хилядите въпросителни, крият сенките на разпилени настроения и ехото от извикани спомени. Реката крие много тайни, които не са скрити за онзи, който умее да я усеща и да я слуша. Тишината предоставя прекрасна възможност за това – за съзерцание, в което поглъщаш спокойствието на бавни глътки, докато споделяш вълненията на белите дунавски води.

Тези ежедневни диалози, в които речния пясък поскърцва под стъпките, а Дунав разказва мидени истории, са събрани като съкровение в бутилка, изхвърлена на брега. Тъничката книжка на Оля Недкова, от чиито корици сякаш всеки момент ще прелеят няколко позлатени от залеза вълни, е точно това. Бутилка с емоции, от която излита поетичен Дух, готов в студените зимни вечери да ти разказва за лято и вълнуващи срещи с водата. Стъпките отвеждат съвсем близо до брега, плътно до речните милувки. И ако не се страхуваш да се намокриш, ако си достатъчно смел да потопиш стъпалата си в студените води, пред теб ще зашептят диалози, откровения и признания. Можеш да усетиш силната връзка между Оля и реката в града на Щастливеца. Свищовлийката с увреден слух е като тънка струна, която издава прекрасни мелодии при всеки променлив порив на непредвидимия Дунав.

„Ритъмът на живота отнема свободата.

Край брега откривам широтата на реката и

стремителното извисяване на брега.

Пейзажът е мост към чувствата!

Задавам си въпроси, търся отговори и намирам

успокоение на духа ми.

С кого разговарям – със себе си, с реката, с времето, с

бреговете?

Бреговете на познанието, бреговете на реката,

времето, на посоките на света. Бряг и безбрежност.

Граница и безграничност.”

Книжката с пясъчни корици, която прилича на подвързана тетрадка за спомени, е една от последните две книги, които Оля Недкова отпечатва през лятото. На На 29 септември в къщата-музей на Алеко Константинов, в рамките на традиционните есенни празници на Свищов, Оля Недкова представя „Стъпки по Дунава” – едно интимно пътешествие, в което метафорите като красиви водни кончета шарят страниците с емоции.

Събитието е било уважено от писателя Георги Данаилов, поетите Ваньо Вълков, Георги Драмбозов и Божидар Богданов, издатели, критици и почетни граждани на град Свищов. Авторката на „Стъпки по Дунава”  получава поздравления от кмета на града, след което е имала честта да бъде представена от поетесата Стефания Цанкова. Ден по късно, на 30-ти септември, Оля Недкова е била удостоена с наградата „Златно дунавско перо” за цялостен принос към културата на град Свищов. В първото българско читалище – „Еленка и Кирил Аврамови” – е било много тържествено. Читалището (изградено с дарения още по турско време, където Тайното общество на Раковски обсъжда идеята за трите цвята на българското знаме), става подходяща сцена за обявяване на заслужили свищовски творци, наградени с „Достоен за Свищов”.

Оля Недкова е автор на множество публикации и стихове, отличени в конкурси у нас и в чужбина.  Нейни хайку стихове са преведени на френски, английски и румънски. Заедно със „Стъпки по Дунава” през лятото на 2012 година издава и книжката „Загадайки – отгадайки”.  Тя е намигване към всички малки и непораснали деца, които имат прекрасна възможност да изживеят уютни и топли семейни вечери, като познават отговорите на забавните, стихоплетни гатанки, и едновременно с това оцветяват картинките към тях. Рисунките в книжката са дело на малки палавници от разградското Детско арт студио „Дъга”, които са на възраст от 10 до 14 години. Картинките са подредени в няколко категории – животни и птички, в гадината, на двора, у дома.

„Животът ми е пъстра книга, но ме натъжава, че хората се опитват да драскат и цапат по нея. Повече от тридесет години се опитвам да  съм наравно с другите. Когато издадох след инсулта книгата си “Пачуърк”, в която героите ми са от “различните” хора, двете ми колежки заявиха, че така ще направят, че никой да не присъства на представянето й. Затова то беше в Свищов.  На 3 декември ни предстои традиционната /10-та/ среща в Клуба на дейците на културата, по повод Международния ден на хората с увреждания. Инициативата бе моя. Ще участват главно хора без увреждания, но с отношение към проблемите на хората със специфични потребности. Правим изложба и литературно четене на авторски творби с участие на творци със и без увреждания. Винаги се завързва диалог, а накрая всеки си тръгва с китка здравец, за да я занесе на някого, който не е могъл да дойде.”

Като продуктивен автор с усет за красота и хармония, Оля Недкова и за в бъдеще ще изненадва с поетични просветления, от които се усмихва Духът й на творец. Доказателство, че в Тишината някои неща се чуват най-добре.

/на снимката от ляво на дясно: д-р Динков – краевед, Оля Недкова, зад нея - поетесата Стефания Цанкова и Маргарита Черкезова – почетен гражданин на Свищов/

Христина Чопарова

 

 

Когато сърцата са си далечни, за да се чуят, е нужно да крещят. На едно сърце разстояние диалогът е без думи. А с нейните заедността се превръща във вълшебство. Тя, дето все пише до Любовта. Ивелина Никова. Не е вярно, че не праща писмата – в мразовитата вечер на 11 март те пристигнаха, където бяха пратени. И отговорите не закъсняха – птици от усмивки и лъчи от взаимна радост. Всички говорят на един език, когато са само на сърце разстояние.

Тя подреждаше изданията на „Все ти пиша, Любов”, когато пристигнахме в столичното читалище „Добри Чинтулов” – самото изящество в малка черна рокля, светещи коси и усмивка до ушите. Радостта да се видим отново след премиерата на повестта ú „Алтъна” беше неподправена и взаимно стопляща. И бликна като детски смях при вида на сините горски цветя, така любими и на двете ни. Сега красят дома ú в Провадия, ароматно припомняйки всеки миг от поетичната вечер.

Вълнуваше се заради интервюто за „Ние ви чуваме”, заради радостта в очите на гостите си, заради предвкусваното удоволствие да говори на езика на обичта чрез стиховете си, нежни като самата нея. И когато в малката заличка на читалището се изля човешкия поток, във въздуха се понесоха птиците от усмивки и засветиха лъчите на взаимната радост. Като екзалтиран фокусник, Пролетта бе създала най-красивите си творения, чиято свежест и аромат извикваха още радост у Ива, и още усмивки у тези, които заедно с цветята ú подаряваха сърцата си.

     

        

Малката зала после се насити с топлите слова на Пламен Глогов, организатор на културната дейност на читалището, с които той откри литературната среща, а после микрофонът в ръцете на Ива разля благодарности – към невероятния жестов преводач Силвия Осиковска и към гостите. И писмата до Любовта излетяха от кориците на стихосбирката, понесоха се над притихналите в благоговение лица и погалиха зажаднелите за красота души. Гласът на Ива редеше филигранните слова, посветени на сина ú, на Любовта, на хората в тишина, а изящния, артистичен и много емоционален жестов превод чудесно ги допълваше с рисунък. Силвия Осиковска даде всичко от себе си, за да направи стиховете на Ива Никова по-достъпни за гостите без слух.

И магията се случваше пред взора ми. Можех да усетя красивите нишки на взаимния обмен, които превръщаха автор и читатели в едно цяло, говорещи на един език, разтопени в омаята на словото. Чувстващи Души, които си говореха без думи, защото бяха на сърце разстояние и единствената реалност за тях бе Любовта – не само в шестия вечерен час на 11 март, не само в малката читалищна зала, а в един свят, много отвъд стените на зримото. За тези, за които думите не стигаха по обичайния начин, жестът срути бариерите на звука, за да ги приближи до красотата на слово, изрисувано във въздуха. Почти като магия, която увлича в танц, и искаш още, и още...

          

      

         

Тази вечер Ива бе в стихията си – прекрасна и смела, споделяше опитността както от радостта, така и от болката. Морзовият ú код почука на всяко сърце и внесе надежда, пресипа от нейната смелост, покани за честност и помоли за отключване на вратите. Посланието до всички бе да чуят Любовта и чрез болките да осъзнаят, че Любовта е отвъд егото, отвъд всички капани на винаги рационалния ум, отвъд страховете.

Omnia vincit amor. Любовта наистина побеждава всичко. И на душата става и леко, и ведро, и оптимистично, каквото следва да бъде, защото този живот е прекрасен заради хилядите, на практика безкрайни възможности да го изживееш по начини, които сам избираш - с ясното съзнание, че няма грешен избор, защото всеки те отвежда до нужна за теб опитност. Трябва само да си позволиш да се отпуснеш в доверието на всичкостта, където няма място за страхове, защото всичко е пътуване, движение, живот. И любов, без която не бихме били това, което сме.

             

                

Винаги сме на едно сърце разстояние. Понякога го забравяме, а е толкова лесно да се припомни – нужни са няколко вълшебни слова и време, което да подариш на другите. Човешкия поток отнесе със себе си птиците на радостта, подписани книжки за спомен от Ива и бълбукаща благодарност за осмисления ден и заедност. Елена, Цветислав, Тино и Дамян, които уважиха литературната среща, не спестиха възхитата и сърдечността си в края на премиерата. Всеки от тях лично благодари на Ива за възможността да се озове чрез преводача в нейния свят, където всичко е добро, светещо, пълно с надежда. И да си вземат от нея.

           

Мразовитият вятър по улиците не успя да откачи усмивките. Нито да помрачи топлината, безразлична към прегръдките му.

Защото когато отвътре е топло, няма значение какво е отвън.

Повече снимки може да разгледате в галерията на сайта ни.

Текст, снимки и колажи: Христина Чопарова

 

Холокост. На гръцки означава „пълно изгаряне” при животинско жертвоприношение. Звучи грозно и предизвиква погнуса. Никое въображение не е достатъчно, за да си представи ужаса в онези лагери на смъртта, в които напълно изгаря всичко човешко. И все пак оцелели има. Те са заклеймените от националсоциалистическия режим на Германия през Втората световна война, само защото не съответстват на антисемитските идеали на Хитлер. Оцелелите се завръщат от ада, за да разказват. Да се чете това е трудно и непреглъщаемо.

Когато си само на десет и не чуваш нищо около теб, целия свят изглежда враждебен и плашещ. А когато си и набелязан за унищожение, само защото пребиваваш в тишина, основната ти цел в живота не е да разбереш защо, а да оцелееш. Това се случва на Израил Закария Дойч, роден глух, който по-късно ще смени името си на Хари Дунай и ще разкаже на света какво е Да оцелееш в тишина: едно глухо момче през Холокоста” (Surviving In Silence: А Deaf Boy in Holocaust, The Story of Harry Imre Dunai). 

Когато се появява на бял свят на 15 март 1934 година, той е деветото дете (и единственото глухо) от десет в еврейско семейство от тогавашна Чехословакия, което води пасторален живот във ферма без вътрешен водопровод. „Около къщата растеше червено и бяло грозде, което ядохме, смачкано на сок или ферментирало като вино, което ние пазехме в бъчви в мазето. Имахме достатъчно плодни дървета, сливи и ябълки, за да има плодове за нашето семейство и плодове, които да се продават в нашия магазин. Имахме обработваема земя и сеехме различни култури – царевица, картофи, тиква, ечемик, люцерна, пшеница и захарно цвекло. И много слънчогледи, които засадихме около къщата, както за храна, така и да ни пазят от чужди погледи.

Семейството има малък смесен магазин, отделен от жилището им само с една стена, в който продават месото от заклани животни и успяват да закърпват някак двата края. Във фермата е тясно, Хари дели леглото с по-малките си братя и сестри, и нощем се терзае за изпосталялата бременна кобила, с която родителите му обработват нивите. Тези малки неудобства обаче ще му се сторят по-късно рай, когато бива принуден да спи направо на бетонния под, да изнемогва от глад и да се бие до кръв за парче скъсано одеало. „Нямам представа дали съм роден сутринта, по обед, или вечерта. Аз знам, че съм се родил в нашия фермерски дом, разположен в село Велки Комята, разположено в района на Карпатите между окръзите Берег и Угоска. Майка ми, Илона Мермелщайн, имаше тъмна коса и кафяви очи. Тя идва от богато семейство, грижи се за домакинството ни, работи във фермата и в управлението на нашия домашен бизнес. Тя е строга, но много любяща и грижовна майка, и правеше най-доброто сладко от сливи в града! Баща ми, Мордекай Дойч, или Мор, както го наричаха близките и приятелите му, имаше руса коса и сиво-сини очи. Той беше висок и тънък, с широки рамене, учен човек и нежен по своему. Беше образован равин, получил магистърска степен да бъде съдия, наречен „дайан”. Той нямаше свое паство, но беше лидер на местната еврейска общност. В рамките на нашия дом, баща ми практикуваше всички закони на юдаизма.” Такива е запомнил малкият родителите си, които няма късмета да види след края на войната, макар че ги чака до последно след освобождението – те и двама от братята му са убити от нацистите.

Когато Закария е съвсем малък и семейството му открива, че той не може да чува, измислят елементарна система от знаци и жестове, за да могат да общуват с него. Но колкото и да е идиличен животът във фермата, баща му смята, че един такъв живот не може да бъде спокоен без образование. През 1938 година политическата обстановка драматично се изменя – немските войски навлизат в Австрия, а Хитлер, вече пълноправен фашистки диктатор, отнема от всички словаци, цигани, евреи и хора с увреждания правото да се наричат човеци. В Унгария неговия двойник, Ференц Салаши, създава „Партията на кръстосаните стрели”, в която на почит е същата ксенофобска доктрина, наречена „хунгаризъм” – смесица от нацизъм и унгарски национализъм. В такива непредсказуеми условия, да си евреин, и освен това да си глух, е двойна заплаха. И нейните симптоми вече се проявяват. „Някои от децата в селото, знаейки, че съм глух, ми се подиграваха с ръчни сигнали, дразнеха ме или се опитваха да ме наранят. Често се оплаквах на Шандор, който винаги намираше виновника или виновниците, и ги биеше. Шандор беше за мен най-добрият брат и мой защитник. Вярвам, че моите родители прекрасно знаеха, че ще страдат от дискриминация заради моята глухота. Вероятно те са знаели или са чували слуховете за стерилизации в нацистка Германия.”

По онова време в град Унгвар (днес наречен Ужгород), на около 60 мили северно от селото на Закария, има правителствено училище за глухи, в което е записано друго глухо момче от селото им, син на пощальона. „Никога не съм разбирал защо човекът от пощата е винаги толкова мил с мен, но години по-късно брат ми Салго ми каза, че е имал глух син. В крайна сметка, майка ми и баща ми решиха да не ме изпращат в правителственото училище, защото бяха убедени, че правителството и цялата политика са антисемитски, а и самото училище не спазваше юдейските закони. Затова избраха еврейското училище в Будапеща”. Така Закария, едва шестгодишен, се озовава в отдалечения на 350 мили интернат за глухи деца.

Този интернат не е уникален. С финансовата подкрепа на филантропи, още през 1877 г. еврейската общност създава в Будапеща първото училище за глухи и такова за незрящи през 1908 г., които малко след Първата световна война се сливат в едно. В последната част на 19 век еврейските общности по света създават и спонсорират четири интерната за глухи еврейчета в Берлин, Будапеща, Лондон и Виена. В началото на 20 век в Унгария е имало работещи 16 такива училища. По времето, когато през 1933-та Хитлер идва на власт, тези четири училища са притежавали отлична репутация като прогресивни центрове за образование на глухи деца по оралния метод. Интернатът в Лондон оцелява до средата на 1960, а всички останали по време на войната претърпяват различни поражения. След края на войната интернатът в Будапеща е затворен, а берлинското и виенското училище никога повече не отварят врати. Днес няма такива училища за еврейски деца с увреден слух.

През нощта на 9 срещу 10 ноември 1938 г. армиите на Хитлер започват масов погром над еврейски синагоги, магазини и домове. Тази нощ ще остане в историята като Кристалната нощ, в която 30 000 евреи поемат насила към лагерите на смъртта. През тази нощ началникът на берлинското училище за глухи деца Алекс Рейч поема с малка група немски глухи деца към Лондон, където да изчакат изхода на войната, но не всички успяват да стигнат дотам. Тези, които остават в интерната в Берлин, са транспортирани до лагерите. Същият път предстои да извърви и Закария, когато през 1944-та немците окупират Унгария и изискват от училищата в Будапеща да предат сградите си.

Септември 1940. За Закария е вълнуващо да пътува с влак за Будапеща, стиснал между коленцата си малък куфар, в който майка му грижовно е скътала ризки и панталонки. Но не можейки да говори, ограничен с езика на тялото, малкият нито разбира защо с мама пътуват нататък, нито може да задава въпроси. Той е развълнуван от пътуването и интернатът го интригува. „Сградата от червени тухли се открояваше в празното поле. Д-р Канишчай беше там, за да ни поздрави, като влязохме в сградата през тежките входни врати. Веднага започнахме пълна обиколка. Стените в сградата са много дебели. Всички етажи са направени от бетон и са доста гладки. Всяка стая си има нагреватели и двойнокрили, френски стил прозорци без завеси. До 1942 г., тези прозорци щяха да се покриват всяка нощ с черна хартия, за да се изпълнят изискванията по време на войната. В сутерена на института имаше бомбоубежище и място за съхранение на дърва и въглища. На приземния етаж имаше  трапезария, огромен коридор и фитнес зала. Първият етаж имаше офиси, класни стаи и „социалната” стая. Бях изненадан да видя пиано в нея. Имаше и петима слепи студенти (три момчета и две момичета), които също присъстваха там. Въпреки това, социалната стая се използва предимно за почивка и игри на шах. На втория етаж имаше повече класни стаи, там беше девическото общежитие, както и жилището на д-р Канишчай в края на коридора. В предната част в общежитието на момичетата имаше стая на сестрата и една стая за съветниците. Третият етаж бе общежитие на момчетата и пералното помещение. След обиколката, майка ми и д-р Канишчай влязоха в кабинета му”.

Закария ги вижда да разговарят оживено, а после майка му излиза. Прави му знак с потъркване на корема си, че отива до тоалетната, и тръгва по коридора, за да не се върне никога повече. Закария чака и не реагира на любезните опити на учителя да го покани да влезе в стаята, където има други деца. Търпеливо чака майка си да се върне и отказва настойчивите приканвания да се смеси с децата. Вкарват го насила, а писъците и плача му кънтят из дебелите стени на интерната. В продължение на два дни Закария се чувства изоставен, не може да спи и не се храни. Адаптацията към новото място е твърде болезнена, но в крайна сметка, мъдра и примирителна: „Знаех, че ще трябва да остана в училище с другите деца. Завиждах на онези, които можеха да се прибират вкъщи и да бъдат с техните семейства. За първи път разбрах смисъла на това да си беден. Разбрах, че съм по-беден от всички деца, дори прекалено беден. Преглътнах гордостта си и си напомних, че лятото е точно зад ъгъла и че скоро ще получа шанс да се върна у дома”.

В интерната се получават вестници. Съветниците обсъждат пресата, нацистките инвазии, а Закария дори не разбира какво значат плановете за унищожение и извозване на евреите навсякъде по света до газовите камери в Полша. Не знае, че евтаназията вече се е превърнала в част от рутината на всяка болница, в която се събира на всичко от жертвите, включително дрехите, бижутата им, златните пломби, косата и кожата им. „Знаех само, че всички бяха срещу евреите. Въпреки това, макар антисемитизмът да растеше, животът ми продължи както обикновено. Не бях в състояние да усвоявам пълноценно мрака и гибелта, които моите съветници обсъждаха всекидневно. Дори ако те се бяха опитали да ми помогнат да ги разбера, не вярвам, че това можеше да повлияе на живота ми тогава. Аз бях просто дете. Моята глухота и невежеството ми позволяваха да гледам позитивно към бъдещето”.

Пролетните месеци сякаш текат със скоростта на охлюв. Закария трябва да носи униформа, дарена от еврейската общност. Сигурен е, че другите деца го гледат като лошо момче. Той със сигурност се чувства беден, но го приема в мълчание, въпреки че е наранен и се чувства зле. Особено в онези моменти, в които много родители носят подаръци за децата си. Той не получава нищо, защото неговите родители живеят твърде далеч. И страшно много завижда на онези от децата, които се прибират у дома за Ханука (Еврейската Коледа). Все пак се намират родители, които носят достатъчно шоколад за всички, за да има парче и за него. Когато идва мечтаното лято, Закария тръгва към дома си, но не успява да се качи на влака. Влаковете са препълнени с хора. Все пак случаят ще му предостави възможност да види семейството си за последен път, точно преди Ханука, когато в интерната се получава писмо от майка му с молба за спешно завръщане. Разтревожени от близостта с полската граница и опасността малкият да се окаже в Аушвиц, родителите настояват Закария да се прибере. Но интернатът няма как да уведоми семейството кога точно ще бъде това, за да има кой да го посрещне. И ето го на път, през нощта, с кибрит в джобовете, за да отблъсква нападения от вълци, развълнуван, че се прибира, но и треперещ от страх. На гарата го чакат баща му и сестра му Йолан. Пътуват до фермата в непрогледен мрак, бавно придвижвайки се със снегоходки, при минус двадесет по Целзий. Майка му го посреща така, както никога преди, развълнувана и със сълзи в очите. Това е последната им Kоледа.

Жълтите звезди на Давид, вечерни полицейски часове, хвърлени бутилки и обиди. Това са само част от нещата, които Закария ще преживее при връщането си в интерната. Той има много въпроси, но никой няма силите и желанието да му обяснява какво се случва. Напрежението е толкова голямо, че избухват конфликти и между двете училища за глухи – правителственото и интернатът на Закария. „Децата от правителственото училище, които бяха в седми клас, бяха принудени да се конкурират академично срещу петокласниците от нашия еврейски институт. Нашият институт спечели всички предизвикателства срещу правителственото училище. Бяхме щастливи, но нямахме представа какво ще последва от това, че победихме. Скоро след състезанието нашия институт беше затворен. Много хора подозираха, че Калман Фюзес е подбудител на затварянето. Той беше учител, участвал в състезанието и прие изключително горчиво загубата. Но беше също и член на „Кръстосаните стрели” и симпатизираше на фашисткия режим. След като нашия институт беше затворен, той се превърна в отдел на градската полиция. Всички деца бяхме временно разделени. Тези, които си имаха живи родители и все още бяха в контакт с тях, си бяха изпратени у дома. Останалата част от нас изпратиха в еврейско сиропиталище, което се намираше на улица „Кралица Вилма” в Будапеща. Нямах представа какво ще се случи с мен. Нямаше как да знам дали моите родители бяха още живи, защото не бях получавал никаква кореспонденция. Дори и ако семейството ми бе живо, границите по района на Карпатите бяха затворени, и нямаше никакъв шанс да се събера с тях. Моят приятел Питър замина вкъщи при майка си,  за да бъде на по-безопасно у дома с нея. За мен Питър беше късметлия и аз му завидях дълбоко. Въпреки, че не знаех, че след като се е прибрал при нея, е било за кратко. Двамата са били откарани в гето с 900 други евреи с влака за Аушвиц…”

Много е тъжно да четеш такива неща. Кратък миг на надежда, възложена на адмирал Хорти, който иска да изтегли Унгария от войната и праща пратеник в Москва. Докато новината за надеждата обикаля интерната и плачещите от радост ученици късат жълтите си звезди, за да ги изгорят, е време за сълзи на отчаяние. Хитлеристите са отвлекли сина на адмирала, а примирието е провалено. Будапеща е в ръцете на нацистите и унгарските им симпатизанти, армията на „Кръстосаните стрели”. Адмиралът е в двореца под домашен арест, заедно със сина си, а Ференц Салаши продължава да подпомага пътуването на евреите към лагерите на смъртта. Интернатът на Закария е под защита на Червения кръст, но това не спира хунгарианците да нахлуят там и да изкарат всички навън. „Без да знам какво се случва, последвах всички, правейки това, което прави всеки друг. Бързо опаковах вещите си, скрих парите си в бельото и излязох от сградата. След като всички бяхме навън, бойците от „Кръстосаните стрели” ни наредиха да се подредим. Всички бяха парализирани от страх, бяхме зашеметени. Аз нито можех да жестикулирам, нито да говоря. Дори и чуващите сред нас не можеха да говорят. Всички бяхме безмълвни. В известен смисъл, нашето мълчание беше добре, защото ако бяхме говорили, най-вероятно щяха да ни застрелят”.

Всички от интерната са изпратени в централно гето, наречено Зона 7, днес град-призрак. Нека оставим Закария да разказва: „Това беше оградена зона, изцяло запълнена с изоставени жилищни сгради. Част от апартаментите бяха повредени от бомбардировките, докато други все още стояха непокътнати. Видяхме, че няма хора. Д-р Канишчай ни инструктира да се опитаме да останем заедно като група, и отиде да търси апартамент за нас децата, да има къде да спим през нощта. Това беше непосилна задача. Всички апартаменти бяха напълно лишени от мебели, печки, нямаше абсолютно нищо. Аз трябваше да спя на бетонния под. Баните бяха разположени извън сградата. Вонята на гетото беше брутална. Най-лошото от всичко беше, че нямахме храна или вода. Бях гладен, уморен, и ми беше много студено. Тази нощ почти замръзнах до смърт. До следващия ден – и от глад. Всеки ден минаваше в търсене на храна. Всяка нощ изглеждаше по-студено от всякога. През нощта тялото ми тръпнеше и стомахът ми ръмжеше. Д-р Канишчай продължаваше да търси храна. На третия ден забелязах, че някакви работници са дошли в нашия район и бяха поставили маса. Партията на „Кръстосаните стрели” все пак бяха избрали да ни предоставят нещичко. Всички се втурнаха към масата, бутаха се един друг, за да отидат там първи. Д-р Канишчай ни нареди всички да образуваме една линия. Така получих първата си чаша изключително горчиво черно кафе. Кафето беше направено от ечемик, не от кафе на зърна. Но това нямаше значение, защото топлината от кафето затопли ръцете и вътрешностите ми. Кафето ме засити, а после д-р Канишчай ни каза, че вече не можем да останем в сградата. Все повече хора се очакваше да влязат в гетото, и отново потърсихме подслон в друга изоставена сграда с апартаменти. Все още нямахме одеала, чаршафи или нагреватели. Търсих из сградата, за каквото можех да намеря. Изведнъж Янкси, ученик в пети клас, и аз попаднахме на едно одеало. Той е по-голям от мен, но се борих с него за одеялото. Въпреки че бях едва в трети клас, бях много силен от земеделската работа. Спечелих си одеялото с цената на много порязвания и натъртвания. Щях да го споделя, ако не беше толкова малко. Същата нощ положих моята награда на студения бетон етаж, разположен на едната му половина и завит с другата част от него. Размишлявах върху битката ми с Янкси. Едва сега осъзнавах смисъла на оцеляването. Всички бяхме сами, и аз можеше да се наложи да се боря с други евреи, като бях направил за одеялото. Преминаха още няколко дни, в които бях отчаян за храна и топлина. Нервите ми бяха на края, стомахът ми ръмжеше, а кожата ми изгаряше от студ. Накрая д-р Канишчай ни намери постоянно място на кръстовището между две улици. Той все пак успя да получи малко храна, което бе наистина нищожно. Ние нямахме вода в жилището, а пребивавахме в цялата сграда на различни етажи и в различни стаи. Д-р Канишчай и друг съветник ми наредиха да започна почистването на втория етаж, стая по стая. Подът беше покрит с човешки изпражнения, а ние нямахме топла вода, с която да го почистим. Аз трябваше да използвам студена вода, която почистваше пода, но не можеше да премахне миризмата…”

Когато руските освободителни войски нахлуват в гетото, в първия момент всички си мислят, че това е краят им. В студения януарски ден Закария се събужда в пет сутринта, и забелязва, че наоколо е необичайно тихо и няма никакви следи от хунгарианците. Появата на руски войници с червени звезди на униформите е гледка, вещаеща краят на ужаса. Лагерът е опасан с бомби, определени да избухнат като последен опит за прикриване на геноцида. „18 януари 1945 година ще бъде датата на моята смърт и прераждане, това е ден, който никога няма да забравя. Д-р Канишчай, след като бе говорил с един руснак, ни събра всички заедно и каза, че се връщаме към института. Исках всичко да се случва по-бързо, но едва ходех. Хората около мен се мъчеха да напуснат, макар че някои от тях бяха твърде слаби, за да се движат и останаха там, където бяха. Пътуването обратно чувствах като цяла вечност. Краката ми бяха измръзнали и главата ми се въртеше. Пристигнахме в института и с облекчение видяхме, че сградата е непокътната. Големият проблем беше, че нямаше какво да се яде или пие. Д-р Канишчай пламенно започна да търси помощ – храна, вода, пари, или каквото и да е. Всеки продължаваше да излъсква контейнерите за боклук в търсене на остатъци. Намерих някаква храна, която трябваше да е била най-малко на три до четири месеца, и я изядох, но не беше достатъчно. Тялото ми беше изтощено, недохранено и измръзнало. В този момент, бях много гневен на руснаците. Хората в гетото ми бяха казали, че комунистите са добри, че те обичат децата и че ще ни подкрепят. Но въпреки че руснаците ми дадоха свободата ми, гладът беше по-лош от всякога. Бях започнал да вярвам, че бяхме по-добре с войските на „Кръстосаните стрели”, защото те поне ми бяха давали топъл бульон. Разбрах, че в този момент, храната е по-важна от свободата. Не бях свободен от физическите си нужди. Умът ми беше пълен с мъка. Вече не исках да се боря. Чувствах се така, сякаш бях в сън. Останах в сънливо състояние в продължение на дни, и се събуждах от време на време, за да намеря себе си, треперейки. Въшките бяха нападнали тялото ми, а дървениците ме атакуваха през нощта. Нямах никаква енергия, за да ги откъсвам, което им позволяваше да се наслаждават на моята плът и кръв. Многократно сънувах храна и си припомнях предишните ми дни на придирчиво хранене. Половината от мен искаше да умре, но другата половина се молеше за подобрение. Д-р Канишчай беше наясно с моето физическо и психическо състояние. Преминаха още няколко дни и той ми каза, че трябва да ставам от леглото, за да се опитам да възстановя силите си. Казах му, че искам да умра. Той продължава да ме притиска, докато не станах от леглото. Чувствах се като ходеща висулка.”

Благодарение на учителя си, Закария оживява. Но дълго време ще преживява спомените от концлагера. И кончината на близките си. Останалата час от семейството му е разпръсната по света. Принуден да остане в Будапеща, Закария завършва училище и става механик. Той избягва всяко участие в унгарското въстание през 1956 г., осигурява си виза и заминава за Швеция. От Швеция той пътува из цяла Европа и Израел, като използва невероятна мрежа от оцелели от Холокоста, роднини и глухи приятели, които улесняват пътуването му. Най-накрая се установява в Лос Анджелис, където се жени за глуха еврейка. И някъде по пътя, в опит да свали от себе си белезите на войната, Израил Закария Дойч се превръща в Хари Имре Дунай…

Да се появи неговата история, заслуга има дъщеря му – Елинор Дунай, която пише книгата от негово име, и на Дона Райън и Джон Шушман от университета Галодет, които чрез интервюта през 1997 г. правят достояние на читателите разказите на глухи хора, оцелели от нацистките концлагери. Те му препоръчват да се срещне с Хари, и по време на конференция през 1998 г., посветена на Холокоста, която е спонсорирана от университета Галодет и Мемориалния музей на САЩ, тази среща се осъществява. Следват обиколки със студенти, по време на които самият Хари пътува с групите из някогашните лагери, срещат се с други оцелели в продължение на три седмици и посещават много от местата, споменати в мемоарите му. Книгата * е на Галодетското университетско издателство, излиза през 2002 г, и е от 184 страници.

————-

* Dunai, Harry I. and Dunai, Eleanor C. and Schuchman, John S. Surviving in Silence: A Deaf Boy in the Holocaust, The Harry I. Dunai Story. Washington, DC: Gallaudet University Press, 2002. Project MUSE. Web. 5 Jul. 2014.

ПП. Към предишна наша публикация по темата – в  "Не ползвай знаци, ако ти е мил животът".

Свободен превод от английски: Христина Чопарова

Изображения: Gallaudet University Press