Зададе ли се пролет, във въздуха се носят ухания на вълшебства. И цветове, които закачливо привличат взора към себе си - защото са врата към свят, в който да полетиш над делничната монотонност на крилете на очарователно безгрижие. Какво по-удачно време София да разкрие непокорния си и цветен дух, уловен в майсторските кадри на двама талантливи фотографи - Йордан Симеонов и Асен Великов? И то по хубав повод – рожденият ден на издателство City Info Guides, чиито пътеводители вече 25 години показват страната ни като прекрасна туристическа дестинация за чуждестранните посетители на градовете София, Пловдив, Варна и Бургас. На 16 април 2018 г. Клубът на фоторепортера бе домакин на съвместната фотоизложба, разкрила столичната цветна магия.

Пролетен дъжд рехаво барабани по стъкления свод над античния комплекс „Сердика”. Стъпките по каменната настилка създават усещането, че вървиш по кълдъръм към императорския дворец на Константин. Историята наднича иззад античните руини, сред които е сгушен и Клубът на фоторепортера. Само преди година в двете галерии на същия този клуб се бях озовала някъде между миналото и съвремието в Различната България на Асен Великов, красива и светеща. Сега ми предстоеше разходка из нейната столица, едновременно позната и непозната.

В полутъмното фоайе от огромните фотоси на Асен светят с особена светлина децата на България – с онази чистота и невинност, която всякога трогва. Живи икони, смутено усмихнати, очарователни в носийките си и с пълния с надежда взор, който не оставя и място за съмнение, че именно това е, което трябва да съдържат всички очи. Докато свети надеждата в тях, и бъдещето е някак по-ясно различимо.

                           

Едва 18.30 е, публиката още е рехава, но фотографите са вече там и посрещат гостите, а малката галерия чака да разкрие градските легенди. И ето я София, и древна, и млада – в сериозната утихналост на катедралния храм „Св. Ал. Невски”, в чиито позлатени  кубета се оглеждат небесата; в очарователната безпосочност на велосипеди по бул. Витоша, над които се гъне сутрешната омара, нереално прегърнала и Черни връх; усмивки догонват дървено-зелената снага на ретротрамвай 501; после внезапно между вълшебните пръски на фонтан изплуват други усмивки, изплетени от любовта. И гълъби, разчертали в синьото неизследвани маршрути.

Потъвам в ефимерността на огромен сапунен балон, който буквално изтрива от възрастта ми първата цифра. В него се носи очарован детски смях, и приказки за пораснали, и сянката на време, останало завинаги на три. После поемам по улици и улички, които всеки час на деня е оцветявал със свои светлини. Смеещи се хора в следобедната нега на слънчев парк. Жизнерадостни лапи в бяг, птичи силуети и онзи неуморен дух, развял кордели от старо и ново над покривите на града. Толкова позната София, с още толкова много непознати места, където можеш да се изгубиш из дирите на близкото минало, да усещаш под пръстите си пирографираната от времето мазилка на старите сгради и да вдишваш онзи живот, наситен с мирис на горещ асфалт и приключения. Никъде другаде не е такъв, освен по софийските улици.

                             

Толкова много цветове... Слънце, Земя, Вода и Въздух. И Любовта, без която не може. Всеки кадър е като покана за изгубване в магията на градския шум, и скоро звукът от стъпките, бягащи в цветността от сивотата на делника, отеква с гумен плясък. Прекрасен звук, след който ми се иска да си събуя обувките и да скоча от ръба на гигантската емоция, образуваща еееей такива усмивки.

Фотографиите преливат от мигове с уловен Дух. Точно този, чийто пръст предизвикателно те примамва да се вглеждаш във всеки детайл, да разпознаваш, да откриваш и да чуваш разноцветния тембър на неостаряващата София.

                               

Миг по-късно из вече пълната зала към гостите полетяха милите приветствия на Людмила Младенова, мениджър на издателство City Info Guides. Тя представи накратко дейността му чрез илюстрованите джобни справочници на английски, руски (отскоро и на български език), всяко от които има карта на града и график на обществения транспорт. За 25 години луксозните пътеводители са се превърнали в чудесен ориентир за всеки, който има интерес да опознава България не само като туристическа дестинация, но и по отношение на културата, празниците и традициите ú.

                                    

Людмила Младенова представи авторите на съвместната изложба и изрази с радост благодарността си към всички, дошли да споделят юбилейния празник. Йордан Симеонов е фоторепортер от в. „24 часа”, с множество участия в изложби и първа самостоятелна през 2013 г., в Клуб на фоторепортера. „Надявам се любовта ми към София да е намерила визуално изражение и в снимките от града”, казва Йордан, който обича преподаването и фотографията. 

За Асен Великов това е 29-та поредна изложба (27 самостоятелни и 2 съвместни - с колегията на Асоциацията на професионалните фотографи, и „Разноцветна София”). Както сподели той самият: „Това е повече, отколкото изобщо съм мечтал!”. Асен е фолклорен фотограф, чиито снимки печелят обичта на публиката не само у нас, но и в чужбина. Снима фолклорни и градски фестивали, мото събори и събития, а снимките му популяризират богатството и красотата на българското нематериално наследство.

                                                

„Разноцветна София” ще радва желаещите да се разходят из градската магия до 9 май 2018 г. Струва си да я посетите, да уловите столичния Дух и да си образувате еееей такива усмивки!

Бел. ред.: Снимки –  в Галерията на сайта ни.

Христина Чопарова

 

Дали се гони страшното и лошото със страховита визия? Един вид, да си премерим страхотията и по-страшният да надделее. Страшен само отвън, но не и отвътре, под маската... Нужни ли са обаче маски и не е ли по-добре да се довериш на силата на това, което е вътре и което всичко побеждава? Случва ли се онова доверие, в което единственото оръжие е Любовта, защото е способна да целуне всеки озъбен страх и да го превърне в илюзия? Може би именно предрешената Любов е в състояние да опазва по-добре това, което ú принадлежи...

Някога древните са вярвали, че злото, разпознало зло, не му вреди, защото е от същия отбор. За да го залъжат, се маскирали като него. Все пак, гарван гарвану око не вади. И зададе ли се Сурва, из краищата български плъзват кукери, бабугери и всякакви страшилища – маскираните воини на Зурван срещу злото. Една традиция за изгонване и викане на плодородието, тръгнала от бога на безкрайния космос. С чанове и хлопки, танци и ритуали, чиято мистичност и смисъл очарова и до днес.

                                      

2018. Алеите на парк „Васил Коларов” са превърнати в безкраен низ от димящи скари, захарен памук, балони, понички, вино в изобилие, царевица и сувенири. Въпреки хапещия студ, доброто настроение е заразително, усмивките са навсякъде. Ямбол отново за няколко дни се е превърнал в Кукерград, където се вихри колоритната магия, наречена Кукерландия. За 19-ти път Страната на кукерите се намята с цветните одежди на страшно-смешното, за да съживи традициите и ритуалите чрез изпълнения на български и чуждестранни маскарадни групи – цели 77 тази година.

В двата дни – 24 и 25 февруари – в Парада на маскираните си премериха страшнотията кукери от Румъния, Молдова, Македония, Турция и Гърция. Феерична балканиада,  водещ на която този път бе актьорът с 50-те гласа Звезделин Минков. Парковите алеи бяха залети от звуци на разнокалибрени звънци и хлопки, смях и многоезичие, рогати и зъбати маски, левенти в твърде много козина, дяволици, пъстроцветни мъниста, кипри девойки, ритуални трапези и невръстни кукерчета.

На откритата сцена сеячи приканваха ритуално плодородието - изораваха бразди и щедро ръсеха зърно, посрещаха попски благословии, бесеха и възкресяваха обредни лица, развеждаха мечки, танцуваха от душа. Раздадоха се максимално, за да прогонят зимата, злите духове и орисници, и да измолят от лятото обилни реколти. Мъжествени „булки” раздаваха бонбони от кошници, а девойки в носии държаха здраво знамената и мило сияеха пред камерите на журналисти и фотографи. Най-малките гости на фестивала рисуваха в детски кътове пред зала „Диана” кукери и маски. И с безкрайно детско любопитство попиваха магията около себе си.

                                            

Публиката се наслади на витиевати танци, скечове и забавни ритуали. Тук бяха и спешно повиканият д-р Кожодеров, и Българският зачервен кръст, и дервишите. Изтървани „мечки” боричкаха случайни минувачи или си грабваха по някоя миловидна гражданка. Мяркаха се и почернените лица на караконджовци, които с охота оставяха черни отпечатъци от пръсти по лицата на нарочени за късметлии. Зад маски на козли, овни и бикове надничаха кротките очи на смеещи се участници, които гордо позираха пред обективите и гонеха студа с мощните звуци на чановете по себе си.

На парад като на парад. Със спазени ритуали, нощни огньове, халва и забавления. Всяка година ямболската Кукерландия става все по-пъстра, по-многолюдна, по-обменна на традиции и ритуали, фотографски и художествени изложби. В градската художествена галерия „Жорж Папазов” изложбата „Кукерска магия” бе побрала творби на художници от Ямбол и региона, а на открито пред Безистена фолклорни танцови състави се надиграваха под кротко валящия сняг. И колко усмивки, колко светещи лица!

                                             

                                             

 

С дружни усилия и сплотеност може еднакво да се прогонва нежеланото и да се привлича необходимото.

Защото традициите са преди всичко заедност.

Текст, снимки и колажи: Христина Чопарова

Бел. ред.: Снимки от събитието - в Галерията на сайта.

 

 

В мразовития вторник уютът на книжарница „Сиела” – Ректората привлича доста посетители. 14 ноември е, Световният ден за борба с диабета*. Слизам по стълбите и се озовавам в прегръдките на Доротея Луканова, чиято усмивка достойно съперничи на щедрото осветление. Днес е финалното представяне на сборника с разкази „Детство”, в който преди година и половина, 34-ма автори се бяхме разровили из сандъчетата си с лични детски спомени, за да напълним синята книжка, средствата от която да бъдат в подкрепа на деца с диабет в отделението по диабет на клиниката по ендокринология на столичната Специализирана болница за активно лечение по детски болести.

               

И ето ни сега, в очакване на останалите автори и гости, край полукръг от сини детски спомени, си припомняхме началото. Дороти беше в сценична треска, запечатвахме моменти, посрещахме новодошлите. Доротея е майка на седемгодишният Денис, с когото добре познават диабета и вече отдавна са се научили да го приемат като учител, който има полезни послания за предаване. И ако се вслушаш добре в тях, нищо не е толкова страшно, а и винаги има какво полезно да се извлече от всяка ситуация.

Всъщност диабетът си е сериозно заболяване, от което страдат половин милион българи, по данни на СЗО от миналата година. А има и толкова много хора, които дори не знаят, че го имат! Тревожна тенденция, която показва, че това е буквално всеки десети човек у нас. И все пак... диабетът не е присъда, а начин на живот. Освен това, децата с диабет са като всички останали деца, които просто се налага да пораснат малко по-бързо. И техният живот е пълноценен, когато на диабета не се гледа със страх. Най-важното обаче е, че диабетът е учител за важните житейски неща.

                    

Това искат да кажат на всички Доротея и Денис, а уроците, които двамата са научили, са протегната ръка към онези, които тепърва се озовават на този път. Поуките бяха разпечатани на принтерна хартия, синя като лятно небе, и всеки можеше да си вземе по нещо, което да го връща към усмивките в моменти на трудности. Посланието, отправено чрез сборника с разкази пък е, че диабетът не може да отнеме на никое дете сладостта на лудориите и всичко, което може да се преживее и опита в най-вълшебните и шантави годинки.

                     

Дороти прочете детския спомен на Таня Жоакимсман, отговаряше и на въпроси с чувство за хумор, а накрая срещата завърши с автографи и пожелания от автори на сборника, уважили заключителното му представяне - Юлия Атанасова, Тео Буковски, Кръстю Мушкаров. За финал, хубавите новини са две. Едната е, че през ноември предстои да бъде направено първото дарение на медицинските изделия за отделението по диабет, „за да облекчим доколкото можем болката и да подобрим контрола на кръвната захар на дечицата по време на престоя им там”, по думите на Доротея Луканова. Другата хубава новина е, че ще има продължение на сборника, този път с детски приказки, които ще се събират до Коледа. Всеотдайната майка на Денис пак събира сладкодумници за добра кауза, този път - за „Диабет без страх”. След детския спомен, за новия проект се включих с история за лукчета, за която ме вдъхнови една малка злояда госпожица. Та напролет, живот и здраве, с новата книжка, която още си няма име, ще се зарадват още дечица!

„Ние ви чуваме” пожелава на каузата още повече чуваемост, посланията ú да стигнат до повече хора и заедно да случваме чудеса!

 

Христина Чопарова

--------

* Световен ден за борба с диабета. Отбелязва се всяка година на тази дата. На 14 ноември е роден канадският физиолог и нобелов лауреат Фредерик Грант Бантинг, откривател на инсулина. В негова чест датата е приета и за официален празник на ООН с Резолюция 61/225, касаеща мерките за контрол на диабета. Логото на Световния ден е кръгът като символ на живота, в небесносин цвят – понеже небето е над всички нации, обединени в каузата на страдащите от захарна болест.

Бел.ред.: Повече снимки - скоро в Галерията на сайта.

Слънцето бавно обхожда със сънен поглед голите хълмове над с. Златуша, по които пъпли индийска нишка от ранобудни ентусиасти. Тук са, за да посаждат живот. Докъдето поглед стига, се синеят върховете на Люлин планина. Въздухът жужи от лек мраз, думи, кучешки лай и детски кикот. Огромен лабрадор възрадвано измерва човешката редица, за радост на най-малките залесители – Елиза (11) и Ники (7). Дребният не спира възторжено да уведомява, че е погалил дружелюбното кученце. Радостта дебне отвсякъде – в усмивките на непознатите, събрани от общата кауза, в размаханите опашки на четириногите и в онова лятносиньо, ширнало се над всички...

Погледът ми се плъзва по изгорялата трева, прескача рехави храстчета, сгърчени зиморничаво, и се зарейва някъде отвъд билата на югозапад, където зеленеят борови върхари. Внезапно край мен оживяха сенките на мощни дъбове, сред чиито клони се разнасят птичи концерти. И ощастливени детски ръчици, здраво стискащи намерените в шумата жълъди. Гората, която ще бъде. Най-смислената причина да правиш нещо е, защото виждаш резултатите му в бъдещето.

                

До спрелия джип със сечива и торбите с жълъди организаторите надуват балони, опъват тентата на националната залесителна кампания и скоро вятърът се заигра с копринения трибагреник. Последното за годината залесяване започна с кратка, но вдъхновяваща реч от Никола Рахнев, инициаторът на каузата, в чието сърце има много, много гора. Той припомни, че няма нищо по-хубаво от това в живота си човек да сътворява добро и че не е нужно да се чака някой нещо да направи, когато можем да го направим сами. После обясни как се посяват жълъдите, показа нагледно как се прави първата копка, на какво разстояние. Дори едничко да се хване от три, все ще е нещо. Животът сам избира пътищата и начините си, чрез които да се прояви, от нас се иска мъничко да ги подготвим, за да го посрещнем.

С настръхващия национален химн и дружно право хорце, сподиряно от подскачащите наоколо четириноги.

                       

Скоро след това хълмът се напълни със сеячи на бъдеще. И пристигаха нови. С деца, с кучета и с огромно желание да бъдат част от утрешната гора и от онова утре, където други ще се радват на наследството, посято днес. С благодарност за сянката, за грапавата кора, на която да се облегнеш и възможността да виждаш наоколо не пустинни пейзажи, а живот, преливащ от зелено и от цветност.

Усещах по джобовете си приятната тежест на жълъдите. Кафявата пръст ги поглъщаше благоговейно като нафора, сухите треви съскаха и отстъпваха място на бъдещите дървета. Уникално преживяване е, когато животът живот създава. С лекота и благослов да бъде. Да устоява и да оцелява.

До мен „тихия” отбор на семейството без слух – Елена и Цветислав - дружно отмерваше по лопата разстояние между засявките, а децата им ентусиазирано летяха да маркират със спрей, да полагат в почвата бъдещи дъбчета, да носят в торбички още, а накрая книжките, които получиха от Никола Рахнев, изкушиха Елиза и Ники да се заловят веднага с четенето. Някак мило бе да виждаш в далечината как братче и сестриче са се гушнали насред бъдещата гора и четат ли, четат на глас. Когато умората ни присъедини към тях за почивчица, ситнежите захласнато следяха любовта между Красавицата и Звяра. Любовта, която движи този свят. И която прегръща живота, за да го опази.

Дори не мога да кажа с точност колко беше посято в ранната съботна сутрин на 25 ноември. По-важното бе, че за всички, които първоприходно се докоснахме до залесяването, останаха незабравимите, споделени емоции и надеждата за едно бъдеще, което ни се иска да видим как расте. Усмивките говорят достатъчно. А на Никола благодарим за възможността да бъдем част от онова утре, което със съмишлениците му бавно изграждат.

                          

Да обрече на живот едно дърво, е сред нещата, които тук и сега всеки може да стори. С обич, за да израстват от крехките фиданки децата на природата, красиви през всички сезони. И с благодарност за въздуха.

 Христина Чопарова

 

Бел. ред.: Още снимки – в галерията на сайта.

Различните са винаги будители. В своето време те са фаровете, които са се включили по-рано от необходимото за останалите, но не и по-рано, отколкото е изисквала мисията им. Будността е състояние на отвореност към всичко, което е. Способност да усещаш повеите на времето, да си в синхрон с реалността и да правиш действени стремежите си за по-добър свят и бъдеще. Днес повече от всякога са нужни нови стимули, които повдигат духа. Лично за мен е радващо и стоплящо да виждам колко много и все повече стават будителите у нас, които с личния си пример и човечност напомнят на света, че по-доброто бъдеще се случва в заедност. Те докосват скритите струни на духовността, скътана дълбоко у всеки, чрез силата на красотата и добротворчеството във всичките им форми. Напомнят, насърчават, посяват и оставят всекиму събуждането – в нужното време и с нужното темпо. Защото всяко събуждане започва първо отвътре.     

Мездра свети меко в топлината на късния октомври. Утрото примигва в синьо, белеят се сгради, вятърът дирижира разноцветни листа. Ето я и сградата на основното училище, наречено на двамата солунски братя. Слънцето и сенките се борят за надмощие над зелено-розовите стени и прозорци, отразили обратно играта им. Очакват ни. Широката усмивка на Цветана Александрова от ученическия „Говорящ вестник” е първото нещо, което ни посреща. Прегръдки, мили слова за посрещане и миг по-късно се озоваваме пред топлите школски обятия.

                   

И пред руси косици, пред грейнали очи над гордо разветите носийки. Децата крепят огромна погача, стръкове здравец и цветя, цветя... Дланите ми потъват в крепката десница на Галя Богданова, директорът на училището, чийто мил поглед над очилата е побрал цялата топлота и вълнение от очакването. Усещам как гласът ú потреперва, докато ме посреща с приветствени добрословия. Толкова трогателно е, че нито за миг не успявам да сваля усмивката си, докато удържам езерата зад стъклата на очилата си.

Шпалир от портрети в коридора в следващия миг приковава погледите ни – изключително реалистичните и одухотворени лица на революционери и радетели на словото и духа. Изложбата е на художничката Стела Цветкова, подредена за Деня на народните будители. Тук са и Левски, и Ботев, и Вазов... а пред тях в кутия за дарения малки и големи възпитаници на училището демонстрират нагледно как деца помагат на деца. По стените греят детски рисунки на красиви девойки в народни носии, в които веднагически се разпознават снимките на фотографа Асен Великов. И той не пропуска да заснеме сътвореното от толкова талантливите деца, докато Цвети гори от нетърпение да ме разведе из огрените от слънце коридори, пълни с детска гълчава, смях и шум.

Залата се пълни с малки и големи деца. Разпознавам някои от сладурите покрай милите им покани за приятелство, изпратени във Фейсбук – Лили, Габи... Трескаво се прелистват програми, заемат се места, из въздуха се усеща стаено вълнение и леко напрежение заради предстоящата среща. На огромен екран върху презентация с подбрани снимки свети в червено надписът „Заедно”. Днес наистина е ден за заедност, а у мен се разливат тихо спокойствие и увереност, че това са мигове, които ще се помнят до живот. Усмивки, искрени комплименти, детски ръчици смутено ми помахват. Мислено им пращам по джобчетата на сивите елечета вързопчета обич. Вече всички са тук и точно в един срещата може да започне.

              

Шест девойчета, по три в двата края на екрана, започват представянето. Личицата им пламтят, докато вдъхновено четат откъси от „полетите” на душата ми над всекидневните чудеса. Презентират се снимки в сполучливи колажи, а по дългата конферентна маса кротко почиват бръшлянови клонки. Вдясно от мен са Ния и Поля, водещите на срещата. Овладени, спокойни, с чудесна артикулация. Започват професионално с въпросите, първият от които бе дали наистина идваме тук с предварително избран от нас житейски сценарий, чрез който да научим важните за нас житейски уроци. И после си говорихме за събуждането, за будността, за собствените избори на житейски посоки, които винаги отвеждат там, където трябва да стигнеш. Говорихме си за Тишината, която винаги е приятел, защото ти дава възможност да се срещнеш със Себе си, да се опознаеш, за да можеш да опознаваш и другите, и света.

Сгряващ и много трогващ бе подаръкът от малкия Иван Желязков. Осемгодишният сладур, който кротко стоеше до мен отдясно, развълнувано изрецитира едно от любимите ми детски стихотворения -  на Джани Родари, „Надежда”. Защото небето е на всички, а надежда трябва да има винаги, където има и обич. Безценно! Благодаря ти, мило дете!

              

Говорехме си още и за книгите, които идват в точния момент, защото са отговор на търсени въпроси, а също и свят, от който можеш да почерпиш богатството на езика ни, да се докоснеш до истории, от които да научиш много. Четенето е общуване, а всеки разговор трябва да бъде взаимно приятен. И без оценки. Усмихна ме въпросът дали съм получавала двойка по някакъв предмет, който ме върна в студентските години в медицинския факултет. Бях получила двойка заради невъзможността да изработя в рамките на изпитното време поставените две задачи, оставяйки се да ме разконцентрират лични причини. Житейският урок от двойката за мен бе на науча, че когато правиш нещо, или го правиш перфектно, или изобщо не се заемаш с него. Особено когато е свързано с отговорности за човешкото здраве и за другите.

Децата слушаха в захлас. Толкова много и различни емоции изразяваха лицата им на тази среща, на която вероятно за пръв път се срещаха с жестовия език, и бяха любопитни да видят какво представлява, защо трябва законово да се признае и как се справят в живота си хората без слух. Как се чувства едно дете, което не може да чува гласовете на другите, в масови училища. Времето напредна, а ми се искаше да им разкажа още и за една любопитна практика в японската култура. Там счупеното е шанс за нов път. То бива залепвано така, че да са подчертани линиите на пукнатините. Защото всяка от тях символизира извървяното, а счупеният предмет е белязан с белега на опитността. Същият е, и все пак различен. Но красив по свой начин, обогатен чрез подчертаната спойка – сякаш взел от лечебната сплав на живота, за да продължи да съществува. Така е и с хората – всеки удар, който понасят, пръска познатия им свят на парчета, за да им подари един нов, многопосочен и различен. И те вече са нови, осенени от нови идеи, събудени. Само когато се срути старото, има поле за градеж на новото. И „дефектът” е предимство със своя красота, защото дава нови начини да гледаш на себе си и на всичко около теб.

                

Независимо какво се вижда отвън, отвътре всички сме направени от обич. Говорехме си много и за нея, валяха въпроси за първата любов, от колко души е моят свят, след като светът е за двама. И кого бих взела със себе си, ако ми предложат дестинацията „Обич”. Колко любов нося и дали бих я раздала, ако можех, на целия свят. Всички първи любови започват в детската градина, и оттам нататък всички те са огледалата, които те връщат на теб самия. Докато не останат уроци за научаване, след които си пристигнал там, където трябва. В дестинацията „Обич” аз съм от постоянно пребиваващите, а там всичко свое нося със себе си. Човек може да обича много, когато има у себе си, за да вади оттам, а след като и светът е направен от обич, то обменът се случва естествено и прекрасно.

                 

В края на срещата си я подарихме взаимно. Детските ръчици свиваха пръстчета, за да изобразяват сърца и жестовия знак за „обичам”. Това не е глагол, а всичкост. Денят преля от вълнения и емоции, от чистите детски желания за автограф на листи от тетрадка. И от запечатани мили моменти, за които се погрижиха както трябва фотографът Асен Великов и Ралица Трифонова. До портретите на будни завещатели на родолюбивата искра малки и големи получиха снимчица и прегръдка. Освен всичко останало, вече бях и „почетен ученик” на „Св. Св. Кирил и Методий”, където в "ученическа книжка" светеше гостолюбиво една голяма, червена шестица.

             

             

Червеното, определено, бе цветът на понеделника. И на трепетното очакване, на сияйните усмивки и на заЕдността, която пълни Души, очи и сърца. Препълни ги, съедини ги като нишка от изкусна шевица и ги скъта в гънките на бъдното. Разкошна канава от толкова много сияещи лица, одухотворение, обич и топлота! Незабравим ден, който не се побра в щедрословности.

За безкрайно сгряващото посрещане и гостоприемство, за всяка светла искра в детския взор, за прегръдките, в които се изгубих, за цветната лавина и несекващите мили жестове на внимание, за уловените безценни мигове – благодаря от цялото си сърце на всички малки и големи пазители на будителския огън!

              

Нека е будност и сбъднатост, за да се случва обновлението, събуждащо за живот!

До нови срещи!

Христина Чопарова

Фотографии за колажите: Ралица Трифонова

 

Бел.ред.: В Галерията на сайта ни - снимките на фотографа Асен Великов

Подкатегории