Слънце. Лято. Планина. Стари приятели. И една почти вековна хижа. Това като че ли е идеалната рецепта за традиционен празник с нови зелени спомени, скрепени от игри и разходки.  

Събота, 14 юли. В ранната утрин гората още се събужда, а слънцето рехаво разресва влажните коси на треви и дървета. В хижа „Панчо Томов” вече са пристигнали най-ранобудните, към синьото горе се вие дима от приготвените скари, а литри кафе бълбукат уханно под внимателния взор на Бонита. Вечно усмихнати, те с Тони сърдечно посрещат тихия народ, както подобава на грижовни хижари. Но им идва отвътре, а благодарение на тях 92-годишната хижа младее и става все по-уютна.

                                 

Дворчето и поляната пред хижата скоро се изпълват с хора без слух от всички възрасти. Децата дават воля на неизчерпаемата си енергия, а наоколо подтичват кученца и лакомо вдишват вкусни аромати. Студените води на реката вече обливат кенчетата с бира в коритото на каменната чешма, царевицата къкри на огъня и е време патронния празник да започне. Както му е ред, с приветствия от организаторите в Районната организация на глухите в София към всички сто и осемдесет гости.

Традициите са това, което обединява поколения и запълва празноти. Без много или гръмки слова, председателят  на РО София Дамян Калчев припомни, че същността на празника не е в институцията, а в онзи дух на сплотеност, който е движел създаването ú. За да могат хората с всякакви слухови дефицити заедно да градят един по-добър и достоен живот, да отстояват себе си като равноправни и пълноценни и да не забравят, че като общност силата им идва от взаимната подкрепа.

                                  

„Магьосникът на сцената” Панталей Христов (Пони) допълни, че всяка подкрепа идва от обич, състрадание и емпатия. Само когато влезеш в нечии обувки, можеш да разбереш какво е чувството в тях и доколко е удобен пътят. Но пък всеки път е приятен, когато до теб са хората, с които споделяте и общо, и различно – важно е само да не изстива топлината отляво. Какво повече би могло да се добави? Всяка кауза се случва единствено тогава, когато в нея се влага сърце, а колкото повече сърца, толкова по-голяма полза. За всички.

                                    

А после малки и големи опъваха въже, нацелваха кофи с топки за тенис и шеговито нарушаваха правилата под уж строгия взор на Илиян Радев, координатор на РО София. Няколко стъпки по-близичко, няколко топки в повече... но пък всички се забавляваха искрено, а най-много, разбира се, децата. Окуражавани от публиката, отборно издърпваха въжетата и дори повториха играта с топки. Трогателно бе с каква съсредоточеност се потопяваха в състезанията, позираха за снимки и се радваха на вкусните си награди. Нищо не сплотява повече, отколкото играта, а най-креативните идеи се раждат точно когато всеки може да бъде себе си и да се разгръща на воля.

                                    

                                    

И защото планината събира хората по неочакван начин, в този ден приятната изненада дойде от срещата с ландшафтен архитект Снежана Петрова, директор на Дирекция на Природен парк „Витоша”, и с инж. Галя Хаджиева, главен експерт връзки с обществеността. Една много топла и сърдечна среща, която създаде взаимно настроение и добри чувства. Ами, случайностите са всъщност закономерности. И понякога са необходимия мост към реалности за сбъдване. ЗаЕдно.

                                    

После следобедът се стопи в билковия рай на парка, жуженето на тромави земни пчелици и съхранени на кадър парченца от рая.

Адмирации към бившите ми колеги от РО София и чудесните хижари за съвместните им грижи в съхранението на „тихите” традиции. Сърдечно благодаря за поканата да бъда част от тях!

Христина Чопарова

Бел. ред.: Снимки - в Галерията на сайта

Допреш ли ръка до каквото и да е... то проговаря – с форми, текстура, топлина. Разкрива ти цял един свят, много отвъд думите. Пръстите ти могат да му върнат отговора с нежност, с ласка, сила. Могат да рисуват, обяснявайки. Могат да са моливът, който пише истории, да ги изтрива и да ги разказва отново. Върху човешката кожа написаните с докосване истории са разказ за Живота – за тези, които не го осезават чрез зрение и слух. Но тяхната чувствителност е страницата, която не само пази всяка разказана им история, но може да бъде и моливът, който да опише света отвъд видимото. Има думата Сензитивността.

През май Бургас е сезонно меланхоличен. Сивичък и дъждоливен. Но не и през двата дни, в които имах удоволствието да бъда гост на семинара „Алтернативни методи за комуникация при сляпо-глухи лица”. Слънце и много взаимна топлота наситиха почивните дни в средата на май, заради възможността отново да бъда в обмен със света на хората без слух и зрение. Практическите ателиета, на които участниците в организирания от НАСГБ семинар показаха познания, предадени им от Анна Ройдева и Деян Славов, бяха запомняща се среща на полезното и приятното. Вярвам, че алтернативните техники, ползващи сензитивността като двупосочна комуникация, са пътят към света на хората без слух и зрение. Искрено се радвам на всеотдайността, с която е положено началото на този път, и на надеждата, с която вървят по него смелото морско момче и неуморната му майка.

Събота, 12 май. Слънцето щедро разлива златни прегръдки върху зеленото на парка, за да го стопли и изсуши. Морето сънено блести, а по пътя за експоцентър „Флора” ранобудни спортуващи от третата възраст ентусиазирано изпробват всички спортни уреди в морската градина. Деца, аромат на кафе, жизнерадостни домашни любимци и гларуси. Денят обещава да бъде незабравим. В Зала 1 Ани и Деян вече са там преди всички и взаимно си образуваме усмивки от новата среща, докато потъваме в прегръдките си. Скоро пристигат и другите – Мария, Петър, Ростислава, още една Мария, Деси, Красимир... даже не успявам да запомня имената на всички. Настаняват се. Днес ще се преговаря едноръчната и двуръчна азбука на хората без слух (дактил) и ще се припомнят техниките на визуалното и тактилно възприемане.

                                       

Къде по-уверено, къде по-плахо, всеки от участниците започва да изобразява с пръсти всяка буква. Бавно, внимателно. Всички повтарят с него в синхрон, а Ани следи за правилното положение на ръцете и поправя, когато е необходимо. Несвикнали пръсти смешно грешат жестовата конфигурация, завързва се приятен диалог откъде идва смисълът на повечето знаци, ползвани от хората без слух. Логиката на едноръчния дактил е да изобрази максимално точно буквените конфигурации на българската азбука. При двуръчния има възможности за повече движения с две ръце, които посочват ухо за „у” или зъб за „з”. Но докато за хората без слух това е възможно, понеже могат да виждат изобразеното, за хората без зрение и слух тактилния жестов език е базиран на установения алфабет. Има и импровизации, разбира се – незапознатите с жестовия език сами биха могли да изобразят жестове, за да кажат това, което им се струва логически правилно, макар и не точно такова, каквото е заложено в жестовата практика.

                                        

Такъв бе един случай от моя опит, който споделих с участниците по покана на водещите. Преди 4 години работата ми като сътрудник социални дейности към Районната организация на глухите бе времето на най-динамичен контакт с хора със слухови дефицити. Не познавах добре жестовия език по простата причина, че не съм била негов ползвател, макар да имах основни базови познания, достатъчни за общуване с хора без слух. Но идващите при мен бяха хора от различни възрасти и ползваха различни жестове, много от които ми бяха непознати. Успявах да ги разбирам, но за да се получи качествена обратна връзка, бе нужно и те да разбират мен, а повече разчитаха на жестовете, отколкото на устното разчитане. Наблюдавах ги, докато чакаха реда си и си говореха в кабинета ми, и усвоявах техните жестови кодове – за да мога да общувам с всеки по неговия начин. Разбира се, случвало се е на помощ да дойде логиката, за да изобразя това, което искам да попитам, или да им обясня какво е необходимо да направят, без да знам това ли е точният жест. Не ми се сърдеха, даже поощряваха опитите ми за общуване, показвайки ми общовалидни жестове. И се получаваше. Най-обогатяващото и полезно за мен време, в което по-важно бе това, че покрай жестовия език, който учехме заедно, бяхме в прекрасни и хармонични отношения, продължаващи и до днес, с хората без слух.

                                        

Целта на всяка комуникация е взаимното разбиране – на всички нива. Не само на езиково, но и на емоционално, всеобхватно. Когато е налице дефицит на повече от едно сетиво, всички останали сетива компенсират липсата с по-изразена активност. Това само по себе си дава огромно разширение на сензитивността в посока и навътре (към себе си), и навън (към света и другите хора). Отвъд думите, има толкова много начини да изобразиш всичко с движения и жестове, които са разбираеми и за тези, които нямат сензорни затруднения. Това бе и целта на пантомимата, с която Ани помоли всеки от участниците да „разкаже” как минава един негов ден. В рамките на 3 минути с жестове и емоционалност надникнахме в утрини и следобеди, смяхме се на колебателности за избор на дрехи, забравени предмети, общуване с деца, забавности с кучета. Любопитна подробност бе, че нито един от участниците не включи в пантомимата си моменти с подчертано личен или интимен характер, въпреки че именно те са от значение и по-трудни за интерпретация в ежедневието на хората без зрение и слух, особено ако са деца.

                                          

Как да обясниш на едно сляпо-глухо дете какво е време? Какво е минало и бъдеще, особено след като за него времето е винаги тук и сега. Всякога настояще. Когато се нуждае от по-малко сън, защото при него просто няма зрителна умора. Когато не познава предметите в ежедневието, но се налага да ги опознава, за да изгради самостоятелност, каквато му е жизнено необходима, особено по отношение на хигиената и интимността. В онези дейности, в които човек винаги е сам, дори от съвсем ранна възраст. Да повдигне завесата към този свят и да предложи възможни решения в такива ситуации, се ангажира Мария Попова, майката на Гошко. Смелото морско момче на 10, за което вече ви разказах още след първата си среща с него в Пловдив. Тя разказа за така наречената „календарна система”. Според Ян ван Дайк – създателят на системата, чрез нея се въвеждат идеите за поредност на дейности и време. Чрез предмети-символи, които са значими за детето, то започва да изгражда връзка между действията и асоциациите за тях. Винаги предметът трябва да бъде свързан с действието, за да има заучаване. С помощта на миниатюрни предмети Гошко се учи да ги свързва с реалните мащаби на същите предмети в ежедневието и свързаните с тях дейности. Важен момент е изборът на обекти, които биват съобразени не просто с намаления мащаб на дадени предмети, а с части, чрез които детето разпознава взаимодействието си с тях. Например: за предстоящо возене в превозно средство е необходимо да покажем закопчалката на предпазния колан, с който детето е закопчавано преди потегляне, а не умалена кола или автобус. Разбира се, не за всеки предмет или понятие това е възможно, но все пак е някаква основна база. В крайна сметка, допирът до всяко нещо винаги предизвиква неговата реакция. И някъде в това тактилно общуване е ключът към двупосочната връзка.

                                          

Неделя, 13 май. Отново е слънце и преливащо зелено. Днес Гошко ще е с нас в залата, и всички с умиление чакат появата му. Защото ще си говорим за хаптичната комуникация. Тя е Сензитивност в действие, двупосочен обмен, в който участват всички елементи за комуникация с хора без слух и зрение – асистиране, водене, интерпретация, превеждане. Участниците в семинара внимателно слушат Ани, която обяснява положенията на ръцете при оказване на водаческа помощ за незрящи, а след демонстрацията групата има за задача да се раздели по двойки и да влиза последователно в ролите на водач и воден.                                          

                                        

                                         

                                         

Миг след това залата опустя. По алеите на морската градина водачи и водени предизвикваха вниманието и откровеното любопитство на хора от всички възрасти. „Играта” отстрани явно изглеждаше забавно, с оранжевите маски, с които водените „влязоха в обувките” на незрящите. Околния свят е опознаваем, когато се движиш сред него, а до теб е този, който с леки насочващи движения те ориентира за посоки, завои, завъртане, спиране, тръгване. За да се обрисува реалността наоколо, водачът приема следваща роля – тази на тълкувател и преводач. Изписва с пръст букви по дланта, изобразява по гърба разположението на предмети в затворена стая, или с помощта на жестовия език „рисува” околния свят – хората, тичащите кучета, велосипедите, децата, пясъка, морето...

                                         

                                         

А после, за финал, в ранния следобед в Зала 1 бе и демонстрацията по тактилен жестов език. Двойките се учеха да изписват по дланите и да разпознават буквите, показвайки ги с дактилната едноръчна азбука. Учеха се как се отвежда незрящ до друг комуникатор, как става запознанството, как се случва сензитивната магия и взаимно опознаване. Да споделят как са се почувствали, когато оранжевата маска скрие всичко от взора им. Да има думата Сензитивността.

                                          

Вярвам, че за тези, които бяха потопени в света на хората без слух и зрение през едноседмичното обучение, то е било наистина незабравимо пътешествие в целия космос от възприятия. И се надявам, че сега, след като началото е поставено, ще има още много пътувания, много открития и най-после, дългоочакваното чудо – обратната връзка, която да повдигне завесата към света на децата, които не осезават чрез зрението и слуха си. Да бъде!

Христина Чопарова

Снимки: личен архив

 Бел. авт.: Снимките - в Галерията на сайта.

Зададе ли се пролет, във въздуха се носят ухания на вълшебства. И цветове, които закачливо привличат взора към себе си - защото са врата към свят, в който да полетиш над делничната монотонност на крилете на очарователно безгрижие. Какво по-удачно време София да разкрие непокорния си и цветен дух, уловен в майсторските кадри на двама талантливи фотографи - Йордан Симеонов и Асен Великов? И то по хубав повод – рожденият ден на издателство City Info Guides, чиито пътеводители вече 25 години показват страната ни като прекрасна туристическа дестинация за чуждестранните посетители на градовете София, Пловдив, Варна и Бургас. На 16 април 2018 г. Клубът на фоторепортера бе домакин на съвместната фотоизложба, разкрила столичната цветна магия.

Пролетен дъжд рехаво барабани по стъкления свод над античния комплекс „Сердика”. Стъпките по каменната настилка създават усещането, че вървиш по кълдъръм към императорския дворец на Константин. Историята наднича иззад античните руини, сред които е сгушен и Клубът на фоторепортера. Само преди година в двете галерии на същия този клуб се бях озовала някъде между миналото и съвремието в Различната България на Асен Великов, красива и светеща. Сега ми предстоеше разходка из нейната столица, едновременно позната и непозната.

В полутъмното фоайе от огромните фотоси на Асен светят с особена светлина децата на България – с онази чистота и невинност, която всякога трогва. Живи икони, смутено усмихнати, очарователни в носийките си и с пълния с надежда взор, който не оставя и място за съмнение, че именно това е, което трябва да съдържат всички очи. Докато свети надеждата в тях, и бъдещето е някак по-ясно различимо.

                           

Едва 18.30 е, публиката още е рехава, но фотографите са вече там и посрещат гостите, а малката галерия чака да разкрие градските легенди. И ето я София, и древна, и млада – в сериозната утихналост на катедралния храм „Св. Ал. Невски”, в чиито позлатени  кубета се оглеждат небесата; в очарователната безпосочност на велосипеди по бул. Витоша, над които се гъне сутрешната омара, нереално прегърнала и Черни връх; усмивки догонват дървено-зелената снага на ретротрамвай 501; после внезапно между вълшебните пръски на фонтан изплуват други усмивки, изплетени от любовта. И гълъби, разчертали в синьото неизследвани маршрути.

Потъвам в ефимерността на огромен сапунен балон, който буквално изтрива от възрастта ми първата цифра. В него се носи очарован детски смях, и приказки за пораснали, и сянката на време, останало завинаги на три. После поемам по улици и улички, които всеки час на деня е оцветявал със свои светлини. Смеещи се хора в следобедната нега на слънчев парк. Жизнерадостни лапи в бяг, птичи силуети и онзи неуморен дух, развял кордели от старо и ново над покривите на града. Толкова позната София, с още толкова много непознати места, където можеш да се изгубиш из дирите на близкото минало, да усещаш под пръстите си пирографираната от времето мазилка на старите сгради и да вдишваш онзи живот, наситен с мирис на горещ асфалт и приключения. Никъде другаде не е такъв, освен по софийските улици.

                             

Толкова много цветове... Слънце, Земя, Вода и Въздух. И Любовта, без която не може. Всеки кадър е като покана за изгубване в магията на градския шум, и скоро звукът от стъпките, бягащи в цветността от сивотата на делника, отеква с гумен плясък. Прекрасен звук, след който ми се иска да си събуя обувките и да скоча от ръба на гигантската емоция, образуваща еееей такива усмивки.

Фотографиите преливат от мигове с уловен Дух. Точно този, чийто пръст предизвикателно те примамва да се вглеждаш във всеки детайл, да разпознаваш, да откриваш и да чуваш разноцветния тембър на неостаряващата София.

                               

Миг по-късно из вече пълната зала към гостите полетяха милите приветствия на Людмила Младенова, мениджър на издателство City Info Guides. Тя представи накратко дейността му чрез илюстрованите джобни справочници на английски, руски (отскоро и на български език), всяко от които има карта на града и график на обществения транспорт. За 25 години луксозните пътеводители са се превърнали в чудесен ориентир за всеки, който има интерес да опознава България не само като туристическа дестинация, но и по отношение на културата, празниците и традициите ú.

                                    

Людмила Младенова представи авторите на съвместната изложба и изрази с радост благодарността си към всички, дошли да споделят юбилейния празник. Йордан Симеонов е фоторепортер от в. „24 часа”, с множество участия в изложби и първа самостоятелна през 2013 г., в Клуб на фоторепортера. „Надявам се любовта ми към София да е намерила визуално изражение и в снимките от града”, казва Йордан, който обича преподаването и фотографията. 

За Асен Великов това е 29-та поредна изложба (27 самостоятелни и 2 съвместни - с колегията на Асоциацията на професионалните фотографи, и „Разноцветна София”). Както сподели той самият: „Това е повече, отколкото изобщо съм мечтал!”. Асен е фолклорен фотограф, чиито снимки печелят обичта на публиката не само у нас, но и в чужбина. Снима фолклорни и градски фестивали, мото събори и събития, а снимките му популяризират богатството и красотата на българското нематериално наследство.

                                                

„Разноцветна София” ще радва желаещите да се разходят из градската магия до 9 май 2018 г. Струва си да я посетите, да уловите столичния Дух и да си образувате еееей такива усмивки!

Бел. ред.: Снимки –  в Галерията на сайта ни.

Христина Чопарова

 

Какво е общото между миналото, настоящето и бъдещето? Вечният копнеж по доброта – по онази, която е измервала ръста човешки до вчера, която плахо наднича днес от стари традиции и която носи хиляди надежди за утре – да е по-голяма... да пребъдва.

Да подарят от тази доброта на всеки, пожелал да я види, бе и целта на организаторите на изложбата „Минало. Настояще... Бъдеще?”, която бе открита на 22 май 2018 г. в Аула Магна в Ректората на Софийския университет „Св. Климент Охридски” по повод Деня на българската просвета и култура.

Джулия Петлева, студент II курс в специалност "журналистика" и колегите ú от студентски клуб „Единство и сила” - Владо, Асен, Ангел, Гергана и Маргарита - са млади ентусиасти, чиято благородна кауза е съхранението на българските традиции и култура в Мизия, Тракия и Македония. С много вълнение те представиха самостоятелната изложба на фотографа Асен Великов.

                               

Великолепен подбор на 20 снимки, отпечатани върху канава, които създават усещане за старинно изкуство. И сякаш придават още по-голяма дълбочина на онези мигове, така майсторски уловени от фотографа. Ако тайната на вълшебната Моцартова музика е в това, че е събирал обичащи се ноти, то магията на изложените кадри е в това, че Асен Великов просто събира обичащи се мигове. 

                                 

Двойки, скрепени от магия, която ще ниже история за род и сродства. Щастие, преливащо от усмивките на семейства, от чиито обятия бъдещето гледа към света с любопитни очи. Традиции, в които огънят от свещи, жарава и кукерски клади е светлината към пътя напред. И деца в носийки - бъдеще, облечено в минало. Разлистваща се бъднина, всякога в настроение, с голяма усмивка, способна да върне и твоята. Те носят житейските свитъци на предците си – уроци и завети, сгънати с обич. И за памет. Творят утрето днес, без дори да знаят. Те са новите летописци, чиито пръсти с усилие ще се лутат из дебрите на азбуката, на първите треперливи думици. Грешките им днес ще са тяхната опитност утре.

В житейския университет няма лесни уроци. Но между началото и края е всичко онова, което предстои да бъде сътворено. Между А и Я стоят всички знаци и символи, с които се изписва настояще. И те ще го нарисуват – децата на утрето, които завързват с доброта краищата на миналото, настоящето и бъдещето, за да има само ТУК и СЕГА.

                                    

Те, точките, принадлежат на миналото. Което е било, било е. На настоящето приляга онова многоточие, което съзижда мостове към неизвестното. А до всяко бъдеще застава въпросителна, запечатала вечния копнеж по доброта.

Подарете си вълшебство от обичащи се мигове, ще ви чакат до 7 юни!

Христина Чопарова

Снимки: Борис Мутафчиев / PhotoBulgaria

Дали се гони страшното и лошото със страховита визия? Един вид, да си премерим страхотията и по-страшният да надделее. Страшен само отвън, но не и отвътре, под маската... Нужни ли са обаче маски и не е ли по-добре да се довериш на силата на това, което е вътре и което всичко побеждава? Случва ли се онова доверие, в което единственото оръжие е Любовта, защото е способна да целуне всеки озъбен страх и да го превърне в илюзия? Може би именно предрешената Любов е в състояние да опазва по-добре това, което ú принадлежи...

Някога древните са вярвали, че злото, разпознало зло, не му вреди, защото е от същия отбор. За да го залъжат, се маскирали като него. Все пак, гарван гарвану око не вади. И зададе ли се Сурва, из краищата български плъзват кукери, бабугери и всякакви страшилища – маскираните воини на Зурван срещу злото. Една традиция за изгонване и викане на плодородието, тръгнала от бога на безкрайния космос. С чанове и хлопки, танци и ритуали, чиято мистичност и смисъл очарова и до днес.

                                      

2018. Алеите на парк „Васил Коларов” са превърнати в безкраен низ от димящи скари, захарен памук, балони, понички, вино в изобилие, царевица и сувенири. Въпреки хапещия студ, доброто настроение е заразително, усмивките са навсякъде. Ямбол отново за няколко дни се е превърнал в Кукерград, където се вихри колоритната магия, наречена Кукерландия. За 19-ти път Страната на кукерите се намята с цветните одежди на страшно-смешното, за да съживи традициите и ритуалите чрез изпълнения на български и чуждестранни маскарадни групи – цели 77 тази година.

В двата дни – 24 и 25 февруари – в Парада на маскираните си премериха страшнотията кукери от Румъния, Молдова, Македония, Турция и Гърция. Феерична балканиада,  водещ на която този път бе актьорът с 50-те гласа Звезделин Минков. Парковите алеи бяха залети от звуци на разнокалибрени звънци и хлопки, смях и многоезичие, рогати и зъбати маски, левенти в твърде много козина, дяволици, пъстроцветни мъниста, кипри девойки, ритуални трапези и невръстни кукерчета.

На откритата сцена сеячи приканваха ритуално плодородието - изораваха бразди и щедро ръсеха зърно, посрещаха попски благословии, бесеха и възкресяваха обредни лица, развеждаха мечки, танцуваха от душа. Раздадоха се максимално, за да прогонят зимата, злите духове и орисници, и да измолят от лятото обилни реколти. Мъжествени „булки” раздаваха бонбони от кошници, а девойки в носии държаха здраво знамената и мило сияеха пред камерите на журналисти и фотографи. Най-малките гости на фестивала рисуваха в детски кътове пред зала „Диана” кукери и маски. И с безкрайно детско любопитство попиваха магията около себе си.

                                            

Публиката се наслади на витиевати танци, скечове и забавни ритуали. Тук бяха и спешно повиканият д-р Кожодеров, и Българският зачервен кръст, и дервишите. Изтървани „мечки” боричкаха случайни минувачи или си грабваха по някоя миловидна гражданка. Мяркаха се и почернените лица на караконджовци, които с охота оставяха черни отпечатъци от пръсти по лицата на нарочени за късметлии. Зад маски на козли, овни и бикове надничаха кротките очи на смеещи се участници, които гордо позираха пред обективите и гонеха студа с мощните звуци на чановете по себе си.

На парад като на парад. Със спазени ритуали, нощни огньове, халва и забавления. Всяка година ямболската Кукерландия става все по-пъстра, по-многолюдна, по-обменна на традиции и ритуали, фотографски и художествени изложби. В градската художествена галерия „Жорж Папазов” изложбата „Кукерска магия” бе побрала творби на художници от Ямбол и региона, а на открито пред Безистена фолклорни танцови състави се надиграваха под кротко валящия сняг. И колко усмивки, колко светещи лица!

                                             

                                             

 

С дружни усилия и сплотеност може еднакво да се прогонва нежеланото и да се привлича необходимото.

Защото традициите са преди всичко заедност.

Текст, снимки и колажи: Христина Чопарова

Бел. ред.: Снимки от събитието - в Галерията на сайта.

 

 

Подкатегории