В мразовития вторник уютът на книжарница „Сиела” – Ректората привлича доста посетители. 14 ноември е, Световният ден за борба с диабета*. Слизам по стълбите и се озовавам в прегръдките на Доротея Луканова, чиято усмивка достойно съперничи на щедрото осветление. Днес е финалното представяне на сборника с разкази „Детство”, в който преди година и половина, 34-ма автори се бяхме разровили из сандъчетата си с лични детски спомени, за да напълним синята книжка, средствата от която да бъдат в подкрепа на деца с диабет в отделението по диабет на клиниката по ендокринология на столичната Специализирана болница за активно лечение по детски болести.

               

И ето ни сега, в очакване на останалите автори и гости, край полукръг от сини детски спомени, си припомняхме началото. Дороти беше в сценична треска, запечатвахме моменти, посрещахме новодошлите. Доротея е майка на седемгодишният Денис, с когото добре познават диабета и вече отдавна са се научили да го приемат като учител, който има полезни послания за предаване. И ако се вслушаш добре в тях, нищо не е толкова страшно, а и винаги има какво полезно да се извлече от всяка ситуация.

Всъщност диабетът си е сериозно заболяване, от което страдат половин милион българи, по данни на СЗО от миналата година. А има и толкова много хора, които дори не знаят, че го имат! Тревожна тенденция, която показва, че това е буквално всеки десети човек у нас. И все пак... диабетът не е присъда, а начин на живот. Освен това, децата с диабет са като всички останали деца, които просто се налага да пораснат малко по-бързо. И техният живот е пълноценен, когато на диабета не се гледа със страх. Най-важното обаче е, че диабетът е учител за важните житейски неща.

                    

Това искат да кажат на всички Доротея и Денис, а уроците, които двамата са научили, са протегната ръка към онези, които тепърва се озовават на този път. Поуките бяха разпечатани на принтерна хартия, синя като лятно небе, и всеки можеше да си вземе по нещо, което да го връща към усмивките в моменти на трудности. Посланието, отправено чрез сборника с разкази пък е, че диабетът не може да отнеме на никое дете сладостта на лудориите и всичко, което може да се преживее и опита в най-вълшебните и шантави годинки.

                     

Дороти прочете детския спомен на Таня Жоакимсман, отговаряше и на въпроси с чувство за хумор, а накрая срещата завърши с автографи и пожелания от автори на сборника, уважили заключителното му представяне - Юлия Атанасова, Тео Буковски, Кръстю Мушкаров. За финал, хубавите новини са две. Едната е, че през ноември предстои да бъде направено първото дарение на медицинските изделия за отделението по диабет, „за да облекчим доколкото можем болката и да подобрим контрола на кръвната захар на дечицата по време на престоя им там”, по думите на Доротея Луканова. Другата хубава новина е, че ще има продължение на сборника, този път с детски приказки, които ще се събират до Коледа. Всеотдайната майка на Денис пак събира сладкодумници за добра кауза, този път - за „Диабет без страх”. След детския спомен, за новия проект се включих с история за лукчета, за която ме вдъхнови една малка злояда госпожица. Та напролет, живот и здраве, с новата книжка, която още си няма име, ще се зарадват още дечица!

„Ние ви чуваме” пожелава на каузата още повече чуваемост, посланията ú да стигнат до повече хора и заедно да случваме чудеса!

 

Христина Чопарова

--------

* Световен ден за борба с диабета. Отбелязва се всяка година на тази дата. На 14 ноември е роден канадският физиолог и нобелов лауреат Фредерик Грант Бантинг, откривател на инсулина. В негова чест датата е приета и за официален празник на ООН с Резолюция 61/225, касаеща мерките за контрол на диабета. Логото на Световния ден е кръгът като символ на живота, в небесносин цвят – понеже небето е над всички нации, обединени в каузата на страдащите от захарна болест.

Бел.ред.: Повече снимки - скоро в Галерията на сайта.

Различните са винаги будители. В своето време те са фаровете, които са се включили по-рано от необходимото за останалите, но не и по-рано, отколкото е изисквала мисията им. Будността е състояние на отвореност към всичко, което е. Способност да усещаш повеите на времето, да си в синхрон с реалността и да правиш действени стремежите си за по-добър свят и бъдеще. Днес повече от всякога са нужни нови стимули, които повдигат духа. Лично за мен е радващо и стоплящо да виждам колко много и все повече стават будителите у нас, които с личния си пример и човечност напомнят на света, че по-доброто бъдеще се случва в заедност. Те докосват скритите струни на духовността, скътана дълбоко у всеки, чрез силата на красотата и добротворчеството във всичките им форми. Напомнят, насърчават, посяват и оставят всекиму събуждането – в нужното време и с нужното темпо. Защото всяко събуждане започва първо отвътре.     

Мездра свети меко в топлината на късния октомври. Утрото примигва в синьо, белеят се сгради, вятърът дирижира разноцветни листа. Ето я и сградата на основното училище, наречено на двамата солунски братя. Слънцето и сенките се борят за надмощие над зелено-розовите стени и прозорци, отразили обратно играта им. Очакват ни. Широката усмивка на Цветана Александрова от ученическия „Говорящ вестник” е първото нещо, което ни посреща. Прегръдки, мили слова за посрещане и миг по-късно се озоваваме пред топлите школски обятия.

                   

И пред руси косици, пред грейнали очи над гордо разветите носийки. Децата крепят огромна погача, стръкове здравец и цветя, цветя... Дланите ми потъват в крепката десница на Галя Богданова, директорът на училището, чийто мил поглед над очилата е побрал цялата топлота и вълнение от очакването. Усещам как гласът ú потреперва, докато ме посреща с приветствени добрословия. Толкова трогателно е, че нито за миг не успявам да сваля усмивката си, докато удържам езерата зад стъклата на очилата си.

Шпалир от портрети в коридора в следващия миг приковава погледите ни – изключително реалистичните и одухотворени лица на революционери и радетели на словото и духа. Изложбата е на художничката Стела Цветкова, подредена за Деня на народните будители. Тук са и Левски, и Ботев, и Вазов... а пред тях в кутия за дарения малки и големи възпитаници на училището демонстрират нагледно как деца помагат на деца. По стените греят детски рисунки на красиви девойки в народни носии, в които веднагически се разпознават снимките на фотографа Асен Великов. И той не пропуска да заснеме сътвореното от толкова талантливите деца, докато Цвети гори от нетърпение да ме разведе из огрените от слънце коридори, пълни с детска гълчава, смях и шум.

Залата се пълни с малки и големи деца. Разпознавам някои от сладурите покрай милите им покани за приятелство, изпратени във Фейсбук – Лили, Габи... Трескаво се прелистват програми, заемат се места, из въздуха се усеща стаено вълнение и леко напрежение заради предстоящата среща. На огромен екран върху презентация с подбрани снимки свети в червено надписът „Заедно”. Днес наистина е ден за заедност, а у мен се разливат тихо спокойствие и увереност, че това са мигове, които ще се помнят до живот. Усмивки, искрени комплименти, детски ръчици смутено ми помахват. Мислено им пращам по джобчетата на сивите елечета вързопчета обич. Вече всички са тук и точно в един срещата може да започне.

              

Шест девойчета, по три в двата края на екрана, започват представянето. Личицата им пламтят, докато вдъхновено четат откъси от „полетите” на душата ми над всекидневните чудеса. Презентират се снимки в сполучливи колажи, а по дългата конферентна маса кротко почиват бръшлянови клонки. Вдясно от мен са Ния и Поля, водещите на срещата. Овладени, спокойни, с чудесна артикулация. Започват професионално с въпросите, първият от които бе дали наистина идваме тук с предварително избран от нас житейски сценарий, чрез който да научим важните за нас житейски уроци. И после си говорихме за събуждането, за будността, за собствените избори на житейски посоки, които винаги отвеждат там, където трябва да стигнеш. Говорихме си за Тишината, която винаги е приятел, защото ти дава възможност да се срещнеш със Себе си, да се опознаеш, за да можеш да опознаваш и другите, и света.

Сгряващ и много трогващ бе подаръкът от малкия Иван Желязков. Осемгодишният сладур, който кротко стоеше до мен отдясно, развълнувано изрецитира едно от любимите ми детски стихотворения -  на Джани Родари, „Надежда”. Защото небето е на всички, а надежда трябва да има винаги, където има и обич. Безценно! Благодаря ти, мило дете!

              

Говорехме си още и за книгите, които идват в точния момент, защото са отговор на търсени въпроси, а също и свят, от който можеш да почерпиш богатството на езика ни, да се докоснеш до истории, от които да научиш много. Четенето е общуване, а всеки разговор трябва да бъде взаимно приятен. И без оценки. Усмихна ме въпросът дали съм получавала двойка по някакъв предмет, който ме върна в студентските години в медицинския факултет. Бях получила двойка заради невъзможността да изработя в рамките на изпитното време поставените две задачи, оставяйки се да ме разконцентрират лични причини. Житейският урок от двойката за мен бе на науча, че когато правиш нещо, или го правиш перфектно, или изобщо не се заемаш с него. Особено когато е свързано с отговорности за човешкото здраве и за другите.

Децата слушаха в захлас. Толкова много и различни емоции изразяваха лицата им на тази среща, на която вероятно за пръв път се срещаха с жестовия език, и бяха любопитни да видят какво представлява, защо трябва законово да се признае и как се справят в живота си хората без слух. Как се чувства едно дете, което не може да чува гласовете на другите, в масови училища. Времето напредна, а ми се искаше да им разкажа още и за една любопитна практика в японската култура. Там счупеното е шанс за нов път. То бива залепвано така, че да са подчертани линиите на пукнатините. Защото всяка от тях символизира извървяното, а счупеният предмет е белязан с белега на опитността. Същият е, и все пак различен. Но красив по свой начин, обогатен чрез подчертаната спойка – сякаш взел от лечебната сплав на живота, за да продължи да съществува. Така е и с хората – всеки удар, който понасят, пръска познатия им свят на парчета, за да им подари един нов, многопосочен и различен. И те вече са нови, осенени от нови идеи, събудени. Само когато се срути старото, има поле за градеж на новото. И „дефектът” е предимство със своя красота, защото дава нови начини да гледаш на себе си и на всичко около теб.

                

Независимо какво се вижда отвън, отвътре всички сме направени от обич. Говорехме си много и за нея, валяха въпроси за първата любов, от колко души е моят свят, след като светът е за двама. И кого бих взела със себе си, ако ми предложат дестинацията „Обич”. Колко любов нося и дали бих я раздала, ако можех, на целия свят. Всички първи любови започват в детската градина, и оттам нататък всички те са огледалата, които те връщат на теб самия. Докато не останат уроци за научаване, след които си пристигнал там, където трябва. В дестинацията „Обич” аз съм от постоянно пребиваващите, а там всичко свое нося със себе си. Човек може да обича много, когато има у себе си, за да вади оттам, а след като и светът е направен от обич, то обменът се случва естествено и прекрасно.

                 

В края на срещата си я подарихме взаимно. Детските ръчици свиваха пръстчета, за да изобразяват сърца и жестовия знак за „обичам”. Това не е глагол, а всичкост. Денят преля от вълнения и емоции, от чистите детски желания за автограф на листи от тетрадка. И от запечатани мили моменти, за които се погрижиха както трябва фотографът Асен Великов и Ралица Трифонова. До портретите на будни завещатели на родолюбивата искра малки и големи получиха снимчица и прегръдка. Освен всичко останало, вече бях и „почетен ученик” на „Св. Св. Кирил и Методий”, където в "ученическа книжка" светеше гостолюбиво една голяма, червена шестица.

             

             

Червеното, определено, бе цветът на понеделника. И на трепетното очакване, на сияйните усмивки и на заЕдността, която пълни Души, очи и сърца. Препълни ги, съедини ги като нишка от изкусна шевица и ги скъта в гънките на бъдното. Разкошна канава от толкова много сияещи лица, одухотворение, обич и топлота! Незабравим ден, който не се побра в щедрословности.

За безкрайно сгряващото посрещане и гостоприемство, за всяка светла искра в детския взор, за прегръдките, в които се изгубих, за цветната лавина и несекващите мили жестове на внимание, за уловените безценни мигове – благодаря от цялото си сърце на всички малки и големи пазители на будителския огън!

              

Нека е будност и сбъднатост, за да се случва обновлението, събуждащо за живот!

До нови срещи!

Христина Чопарова

Фотографии за колажите: Ралица Трифонова

 

Бел.ред.: В Галерията на сайта ни - снимките на фотографа Асен Великов

Светът на смеха се намира някъде между „преди” и „сега”, което е нещо като тук, нещо като там... въобще място, където ви морят хубави работи. Там властват двама крале, които разсмиват с кралски размах и знаят как се образуват трапчинки от хилеж.

В полутъмната зала на Студио 5 в четвъртък вечер светят меко светлини, усмивки и нетърпение. Защото да се понесеш с „Машина на времето” и да се оставиш да те отведе в света на смеха, е безценно. Камерната зала в НДК е препълнена. Миг след седем светлините угасват и тишината става физически осезаема.

               

Дуетът Минков – Низамов се появи ефектно с песен и образува веднагически усмивки. Опитът за взаимно сериозно представяне леко се килна, тъй като отвъд солидната творческа биография на двамата майстори на импровизацията, те съвсем не се вземат толкова насериозно. Сърдечността и взаимната симпатия, обаче, са най-добрата спойка за успешно сценично партньорство. И спектакълът започна... а времето изгуби представа за себе си.

След кратък спор кой се крие зад самоличността на мистериозния д-р Колев, Звезделин Минков издаде тайната на много хубавата думичка „хумор”. Тя, както се видя (и чу), се състояла от две други ааааа, думички - „ху” и „мор”. И такаааа, „ху” идва... (Смях в залата).... Аааа, няма да се разберем така с вас... (Още по-силен смях в залата).  И да, „ху” идва от „хубаво”, а „мор” си е мор... Така че ако ще ви мори нещо, нека поне да е хубаво! (Смях и аплаузи). После „човекът с 18 гласа” влезе в „кожата” на краля на френската комедия Луи дьо Фюнес, изразително размаха пръсти с маниера на Лили Иванова и врътна волана на Машината на времето към ’89-та, отпочвайки реч с гласа на покойния Първи. Почти се видяхме на площада за манифестации.

Георги Низамов пък върна всички в златните времена на българската естрада през 80-те с поредица невероятни имитации на маниерност и вокални заложби на популярните навремето Росица Кирилова, братя Аргирови, Васил Найденов. Шепа вода му бе нужна, за да се засили към съвремието и в миг да се разсипе от емоционалност като Веселин Маринов, докарвайки публиката до неистов смях и аплаузи. Ако в залата е имало несведущи какъв или кой е Джорджано, след демонстрацията на чупки, пози и глас пък съвсем не остана никакво съмнение.

Откъдето и да минеше, „Машина на времето” умело лавираше покрай шеги, рефрени от популярни песни, пантомима и щедри дози театрален талант. Това не е нещо, което може да се разкаже, нужно е да се види! Няма да си позволим да издаваме всичко, за да остане доза любопитство и за тези, които тепърва ще летят към света на смеха с Георги и Звезди.

Да направи достъпен хумора им за гостите със слухови дефицити, които уважиха шоуто, се погрижи преводачът на жестов език - чудесната Нина Дамянова. Да превеждаш импровизаторско шоу определено е предизвикателство, но усмивките и настроението на Елена, Тино, Митко, Диляна, Миглена, Калин и Стамен след комедийната вечер бяха достатъчно красноречиви и казващи не много, а всичко.

               

Остава само да си пожелаем повече мор от хубавини, а на Звезделин Минков и Георги Низамов – сърдечни благодарности за незабравимата вечер!

       

        

 

Текст и колажи: Христина Чопарова

Фотографии: Борис Димитров

 

Бел. ред.: Повече снимки от събитието – в Галерията на „Ние ви чуваме”.

     

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, на 28 октомври т.г. столичани бяха погалени с „Обич” от поетесата Ивелина Радионова, която представи това изпълнено с магична топлота продължение на повестта си „Алтъна”. В същата зала на НЧ „Светлина”, където миналата година през декември градът се сгуши за първата си среща с родопската красива приказка на Дойчин и Алтъна. Тогава събитието бе уважено от гости със слухови дефицити, чиито сърца авторката спечели, и немалко пъти след това те бяха гости и на следващите ú премиери – „Все ти пиша, Любов!” и „Обич”. Понеже от обич сме направени, обичта винаги намира преките пътища да достигне до всяко сърце. За да утеши, да донесе хубавини и да остави след себе си красивите цветя на омиротворението.

               

Октомврийският вятър в късния съботен следобед успя единствено да поразвали прически, но не успя да развали нищо друго. Не може да бъде неустойчиво нещо толкова прекрасно като обичта, до мъдрите извори на която гостите на премиерата имаха възможност да отпиват. На фона на вълшебни кадри, заснети в китната Родопа планина, Ивелина Радионова припомни историята на отгледаната от вълчица девойка със златно име, преведе ги отново по пътеките на любовта и разплете нишката на продължението, в което обичта между Алтъна и Дойчин търпи проверките на времето, намесите на други хора с други съдби, смело трансформира съмнения, дълготърпеливо чака края на войната, посява мъдрост и крепне в малката им наследница Йова – дете будно и с усет да вижда в бъдното.

                 

С детето започва и „Обич”, като нова страница, в която ще се вписват най-красивите и най-пълни с живот и споделеност мигове. Йова е онова пълно с надежди утре, продължение на онази сила, която изпълва човешкия живот със смисъл. Книгата е като събрани уроци по човечност, по доброта и обичане. Уроци за ходенето по онзи друм, по който няма  указателни табели, освен вътрешния барометър за истинност, пътеводната светлинка на любовта и мъдростта, върху чиито постулати се крепят изконните ценности. Човек прави избор коя вълчица да нахрани у себе си, накъде да насочва взора си, с какви люде би желал да се обгражда и къде принадлежи. История за прошки, за осъзнаване, за обрати и трудни решения. За простичък живот, в който малките неща имат огромно значение – и ароматът на билките, и сладостта на шекера, и дъхавия вкус на омесен хляб, и изпитаната мъдрост на поколенията.

                    

Родопа пази много тайни, и само истински свързаните с корените си имат привилегията да ги слушат и да бъдат на свой ред техни пазители. Дълбокият глас на певицата Зорка Найденова наметна залата с настръхващия родопски химн „Бела съм, бела, юначе”, който плъзна по стените с окачени снимки, погали детските косици и утихна в развълнуваната влага в хорските очи.

                    

Ивелина Радионова дълго говори за добротата, за люлеещия се път на продължението на повестта, докато над множеството се лееха мелодии изпод вещите пръсти на акордеониста Димитър Лазов. „Кървях невидимо заедно с героите си, усмихвах се, когато те блажено се усмихваха, обещавах си да вярвам в слънчевото утре, както вярваха те. Исках „Обич” да потече красива като песен и пълноводна река. Орисвах я да докосва магически и да зида стъпала към звездите.” Повестта „Алтъна” и продължението ú не са легенда – те са изцяло плод на авторово въображение, архетипи, които носят посланието, че любовта не се затваря в окови, не се държи на примка. Че е дар от Душата, на чиято посока и адресат не влияят женски хубости, мъжка ревност, сплетни, магии и намеси да бъде развързана нишката на това, що Любовта е вързала.

И се разля мелодията на „Девойко, мари, хубава”, която вдъхновено изпълниха Зорка Найденова и Вяра Митева, библиотекар на читалището. Българката наистина няма нужда от прекалени украси, за да свети. Обичта одухотворява всяко лице, а в песенното богатство на родния фолклор съкровищата нито свършват, нито позволяват да се забрави толкова красота, която отключва възторзите на всеки, що я е съзрял.

                 

Накрая имаше „Обич” за всички. Трета книга от поредицата няма да има, тъй като историята затвори кръга и побра в него онова, което „до прага е любов, оттатък - свят”. Цялата история не е родопска легенда, а красиво послание, родено от необятното въображение на Ивелина Радионова. А тя ще продължи да пише увлекателните си и много живи разкази, в които любовта се лее алтънено, с щедрия и богат език на старите българи. Ива е жена, „що къта приказки в душата си и от светулки блян извайва”. Умее го този език, който запраща в родопските къщици, сред простичкия живот и говор, сред чистотата на помислите и добруването. Прекрасно слово, докосващо и връщащо те там, където принадлежиш. Защото „българи” ще рече народ духовен, разумен и нравствен. За този именно народ са нейните думи, за него са посланията ú. И те стигат, където са пратени.

                 

„Ние ви чуваме” благодари сърдечно и на преводача Нина Дамянова, която безвъзмездно и с голямо желание предаде с жестов език за гостите със слухови дефицити всички послания. 

Независимо от това формата отвън, отвътре всички сме направени от обич. Нека Е!

Текст, снимки и колажи: Христина Чопарова

Бел. ред.: Повече снимки от събитието – скоро и в Галерията на сайта ни.

Скъпи читатели, вярвам искрено, че онова, което ни свързва, е сензитивността не само като отговор на всяко докосване на околния свят до нас, но и като нашето собствено умение да обменяме помежду си този опит. Хората в Тишина и хората в Тъмнина пребивават в различни светове, където има не много, а всичко. Има и какво да донесат оттам, за научат онези, които приемат слуха и зрението за даденост, че съществуват много други начини да виждаш и да чуваш. Начини, които носят нови и интересни послания, и които изграждат онези мостове на близост, толкова нужни между хората с липсващи сетива и останалите хора. Да бъдеш без слух или зрение е вид посланичество, което има тук и сега своята мисия, и особено днес, когато се изменят много от представите за общуване, за свързаност. И в тази мисия Националната асоциация на сляпо-глухите в България е мъдър посланик вече две десетилетия, и прави необходимото, за да бъде видима тишината и чута тъмнината. По повод 20-тия си юбилей, НАСГБ проведе в Пловдив от 3 до 5 октомври 2017 г. международна среща под надслов „Виж тишината, чуй тъмнината”, за която вече ви информирахме.

Първият ден от Международната конференция започна със семпли, но искрени приветствия от домакините за добре дошли, както и с поздравителни адреси от страна на гостите, преведени на два езика. За англоезичния превод се погрижиха Майа Фьодорова и Диана Апостолова, а за жестирания – Христина Гъркова и Елена Буцева.

Светлозар Парапанов (изпълнителен директор на НАСГБ и НЦРСГ "Хелън Келър"), прочете доклада на Димитър Парапанов (председател на НАСГБ), в който бе изложена историята на сравнително младата организация на сляпо-глухите, която 70-тина учредители създават през 1997 г., а от следващата година получава статут на национален представител на хората без слух и зрение. НАСГБ създава информационна база данни на членовете си с двойни сензорни дефицити, която да се използва при планиране на предоставянето на социални услуги, помощни средства, обучение и образование, рехабилитация, преводачи (интерпретатори), придружители и лични асистенти.

Хората с тотална сляпо-глухота са изолирани от околния свят и от общуването с други хора. Тяхното интегриране в обществото може да се постигне само чрез използването на специално обучени да работят с тях преводачи (интерпретатори на сляпо-глухи), които не само превеждат репликите на събеседниците, но и обясняват всичко, което се случва около сляпо-глухия и образно казано са неговите „очи и уши”, а и са негови придружители (водачи при придвижване). За да може един човек с тотална сляпо-глухота наистина да е в контакт със света, и светът да е в контакт с него, се налага този интерпретатор да играе ролята на посредник между сляпо-глухия и околния свят, и това да се извършва всеки ден. В противен случай подобна функция трябва да изпълняват близки, познати, приятели или доброволци, или пък сляпо-глухият човек да остане сам на себе си и изолиран от общуване и  осведоменост (той не може да слуша радио или да гледа телевизия, или пък да  чете вестници).

Затова през 2004 г. за нуждите на хората с тотална сляпо-глухота НАСГБ основава и Национален център за рехабилитация на сляпо-глухи хора, наречен на името на Хелън Келър. В този център работят прекрасни специалисти, които помагат на хора с дълбоки и комбинирани слухово-зрителни дефицити. В рамките на конференцията имах възможността не само да видя и опозная някои от тях, но и да се убедя в техния огромен професионализъм и всеотдайност. Когато се озовеш там, където са си дали среща толкова възхитителни по дух хора, осъзнаваш необходимостта да излезеш и от последните рамки на разбиранията си. И се оказваш на място, където нищо не е такова, каквото изглежда.

След съответно обучение, тотално сляпо-глух човек може да работи с компютър, ако компютърът е снабден с брайлов дисплей. Така по проект и с дарение на фондация "Енел Куоре" са закупени брайлови дисплеи и брайлови принтери, с които от 2009 г. НАСГБ издава и списание "Звук и светлина".

Сляпо-глухотата е състояние, което се разглежда като отделно и специфично от състояния като слепота и глухота, и това е отбелязано в Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. Хората със сляпо-глухота, за разлика от незрящите, ползват като помощно средство червено-бял бастун, който е индикатор за наличие на двойно сензорен дефицит. През 2012 г. се приема и изменение на Закона за движение по пътищата, с цел да се регламентира червено-белият бастун като отличителен знак на пешеходци със сляпо-глухота.

               

Дали може да се види тишината и да се чуе тъмнината? В свят, където понятията за комуникация добиват съвсем друг смисъл и измерения, има много пространство всеки да намери за себе си онзи отговор, който му звънти като негов. „Тишината има свой език, улавящ и представящ всяка човешка вибрация, но не чрез лист, писалка или глас, а чрез плът: жестовият език трансформира традиционната комуникация в изкуство, при което четката на художника е заменена с изяществото на собствените му ръце. Всеки знак на ръцете е една картина, всяка картина - смисъл и обмен. Нима в тъмнината не може да бъде доловен ритъмът на сърцето?! За да окачествим красотата, не са необходими само зрение и слух, нужни са контакт и признаване на другостта/различията. Защото красотата има безкрайни форми, цветове, текстури, аромати, вкусове. А контактът е търсенето на другия. Дали чрез тактилна, жестова или друга символна комуникация, мостът между двама души се изгражда тогава, когато са тук и сега и свързват миналото си (своите опит и познания) с бъдещето си (своите надежди). Според Хелън Келър „Безопасността е най-вече суеверие. Тя не съществува в природата... Животът е или дръзко приключение или нищо”. Много докосващи думи от есето на психолога Анна Ройдева, модератор на конференцията, която започна изказването си с преразказ на „Сляпата Вайша” на Георги Господинов и завърши с призива да бъдем дръзки и непримирими както в поставянето на въпроси, така и в търсенето отговори.

Дали е възможно да има сляпо-глух терапевт? Възможно е, и още как! Това дори е абсолютен прецедент за България, в което имаха възможност да се убедят гостите на конференцията, запознавайки се в първия ден с доклада на Боряна КоскинаДокосване до потенциала – проба, грешка,научено”. Боряна е сляпо-глух трудотерапевт, който вече осем години работи в Сдружение с нестопанска цел „Бъдеще за децата“ в Казанлък. Тя разказа за група младежи с различни дефицити (дислексия, аутизъм и др.), поели по пътя на откриването на най-добрия начин за общуване. Случайно Боряна се оказва тази, която поема отговорност за младежите, докато  бъдат назначени нови колеги в сдружението, и това се оказва същинското трупане на опит. Всеки от младежите има потенциал, възможности и потребност от различни занимания и различен подход. „Гледахме филми за българската история, ходехме на разходки – единият от младежите беше с наднормено тегло, имаше отоци и трябваше редовно да се движи. Отбелязвахме празниците по различен начин – с учене наизуст и рецитиране на поезия, изработване на оригами, оцветяване на икони. Учили сме националния химн. Работили сме по двойки, като по-напредналият е учил другия. Поради това, че сами поддържахме клубното помещение и двора, всички се научихме на добри навици и умения, включително и да се грижим за декоративни зайчета. Правехме много неща – торта и сладки за рожден ден, сценки по български народни приказки и ходене на кафе „като възрастните“, където се упражнявахме да плащаме сметката – трудно за някой, който не умее да събира добре. Бяхме участници във филмите „Исполин“ и „Изгревът на воина“, създадохме „Приказки за приятели“, играхме в постановката „Котето, което спаси света“. Всичко това се научихме да го правим заедно и затова днес го умеем. Всеки от нас вече може да учи и някой друг на придобитите умения”, разказва Боряна.

                                

Тя сподели и колко е важна ролята на семейството в този процес. В семействата на деца с някакви дефицити те често биват обгрижвани прекомерно, с цел да бъдат максимално облекчени. Това обаче крие рискове и създава предпоставки за отказ от развитие – защо да го правиш, когато някой го прави вместо теб? Опитът наистина учи. „Грешките в работата ги коригира опитът. Повечето от тях се дължат на факта, че уврежданията не са лесни за разбиране, особено тези от аутистичния спектър и при отсъствие на диагноза, затова начинът ни на работа е проба-грешка. Също така е трудно да се разбере кога даден проблем се дължи на увреждането и кога – на характера, кога става въпрос за мързел и кога – за проблем с фината моторика. Затова се налага да се работи и за двете. Опитвала съм се да разбера другите чрез себе си, преди да проумея, че при тях уврежданията са от съвсем различно естество. От опит разбрах също, че критичността никога не помага в моята работа, колкото и да е основателна понякога”.

Това, по моему, е най-правилният комуникативен подход, независимо дали се касае за хора с дефицити или за ежедневното човешко общуване – с обич, разбиране, уважение и без осъждане. Адмирации, Боряна! Някои от младежите сега са висшисти и имат своя работа. Боряна обича това, което прави,  и се надява да има надграждане в бъдеще. „Надявам се и на цялостна промяна в представите на хората по отношение на човека с увреждане. Тук няма повреда, тук има дефицити, които трябва да се коригират, а това е толкова интересно. В края на краищата, Айнщайн е аутист, а Леонардо да Винчи – дислексик. И те са велики.”

Отвъд границата, отделяща света на хората без слух и зрение с останалия свят, все пак има мостове, по които се случва срещата между тях и полезния обмен. Съществуват множество технологии за хора с двойни сензорни дефицити, а какви са софтуерните решения при компютърното обучение на хора без слух и зрение, разказа възхитителната Елена Атанасова, незрящ специален педагог в НЦРСГ „Хелън Келър”.

И демонстрира в презентация съществуващите до момента способи за увеличение на екрана, цветови комбинации за по-лесно възприемане, гласови команди за писане на текст, сканиращи, разпознаващи и четящи програми и устройства, екранни четци със синтезатори на реч за хора с тежки зрителни дефицити, брайлови дисплеи за тотаплно сляпо-глухи. Така с помощта на технологиите хората без слух и зрение могат, в зависимост от степените на дефицита си, да ползват специално за техните нужди програми и устройства, чрез които да изпращат мейли, да четат текстови и таблични документи, да навигират уеб страници, да реагират с емотикони на снимки във фейсбук, да боравят с телефонни устройства с операционна система Андроид или iOS. Изобщо, да правят същото, което прави всеки. Технологиите не премахват дефицита, но позволяват многоспетърна функционалност. Възхитително!

                

В последните часове на първия ден, по повод юбилея на Националната асоциация на сляпо-глухите в България, бяха връчени отличия като признание за дългогодишната работа на специалисти и членове на организацията. Затрогващи моменти, в които никой не бе забравен. Гала вечеря ознаменува финала на 20-годишнината с фолклорна програма и споделени моменти, срещи, контакти и много снимки. Различен не означава по-добър или по-лош, а просто друг. Това бе един изцяло нов свят, в който за пръв път имах възможността да се срещна с хора с двойни сензорни дефицити и да видя уникални същности, които преподаваха най-важния урок по човечност. Видях и чух хора, които се справят превъзходно с работа с компютър, спортни игри, взаимопомощ. Също и прекрасни специални педагози, водачи, преводачи. Прояви на воля, дух, приемане и разбиране, каквито не се срещат всеки ден. И Боже мой, каква жажда за живот, за опознаване! Докато гледах как изписват името ми с тактил на ръката на тотално лишен от слух и зрение човек, а той разбира и се радва искрено, едва успявах да удържам сълзите си. И не заради наличието на дефицит, а заради неподправената му емоция, докосването до този нов свят на сензитивност.

                  

Вторият ден на конференцията бе възможност за интересно „Пътешествие в света на сляпо-глухотата” с Мария Попова от Бургас, майка на 10-годишният Георги Скордев, роден преждевременно, който е със слухова невропатия и тежък зрителен дефицит. Много човешката история на нейния опит за родителя като терапевт развълнува мнозина, които пожелаха след последната лекция за деня да се срещнат отново с нея и с Гошко, който докосна дълбоко сърцата на всички. Както каза тази смела жена, цитирайки Андрю Бреретон, „Най-важната страна в живота на детето Ви, това сте ВИЕ! Отношенията, които изграждате със своето дете, любовта, която му давате и която получавате обратно ще изградят платформа, върху която ще започнат да се създават онези първоначални връзки, предвещаващи напредък. Само тогава, чрез отношенията на доверие, взаимна обич и радост от общуването, бихме могли да поемем по дългия път на развитието.” Срещите с Мария след лекциите бяха много трогващи, обмяната на опит и докосващи житейски случки се лееха свободно, Гошко се радваше на вниманието на хората и самият той откликваше с доволство и прегръдки, усетил се обграден с толкова обич и добронамереност.

                     

Междувременно бе поставена темата за извличането на спомени при хората без слух и зрение, за която говори Анжела Пинпинела от Италианския съюз на слепите и слабовиждащите. Тя разказа за начините, по които по рехабилитационен път могат да се извличат спомени чрез брайлово писмо и тактил, а в края на лекцията ú бяха зададени и въпроси доколко жестовият език играе ролята на когнитивен инструмент в този процес, тъй като самата Анжела не го ползваше в комуникацията си. Италия е една от държавите, които все още не са признали официално жестовият език, но сляпо-глухите италианци ползват преводачи, както у нас.

В третия конферентен ден се запознахме с причините за появата на сляпо-глухота в България, за които разказа Деян Славов, специален педагог в НЦРСГ „Хелън Келър”. Деян е от хората, които са точно там, където са най-необходими и тъй като паралелно с конференцията, в друга зала на хотел „Интелкооп” се провеждаха спортни демонстрации на хора без зрение и слух, той бе едновременно на няколко места и в множество роли. От лекцията му разбрахме колко е важно сляпо-глухотата да не се разбира като слепота плюс глухота, а като отделно сензорно състояние, причините за които могат да бъдат както наследствени и резултат от различни заболявания, така и в много голяма степен - неустановени. „В България е възприето двойното сензорно увреждане да се нарича сляпо-глухота. Този термин, както много други, е заимствано от руската школа. В останалите страни обаче това увреждане се назовава с по-адекватния термин глухо-слепи (англ. Deafblind). В този термин акцентът се поставя върху глухотата, която се явява по-тежкото увреждане, тъй като води до редица затруднения в когнитивната сфера и най-вече в общуването. Слепотата засяга главно представите и понятията, също така води до трудности в ориентирането и мобилността, но като цяло последствията са по-леки, отколкото при глухотата. Както е казала Хелън Келър: „Слепотата ни откъсва от предметите, но глухотата ни откъсва от хората”. Деян Славов посочи някои от синдромите, причини за сляпо-глухотата, които заедно с наследствените са най-честите причини за това състояние. И добави, че у нас няма национален регистър на хората с увреждания, от който би могло да се черпи информация за тях, и в този смисъл НАСГБ е единствената организация в България, която води статистика за сляпо-глухите хора в страната. Непълна е, поради продължаващото откриване на нови случаи на двойни сензорни дефицити. По последни данни у нас лицата със сляпо-глухота са 576, от които 311 са жени и 265 – мъже, като преобладава процентът на по-възрастните носители на състоянието. В заключение допълни, че е много важно да бъдат поставяни точни и навременни диагнози, за да се улеснява работата на рехабилитационните специалисти във вземането на адекватни мерки за обучение и социализацията на лицата със сляпо-глухота.

                       

Барбара Верна, председател на Европейската младежка група към Европейския съюз на сляпо-глухите в Италия, представи ситуацията с червено-белия бастун в нейната държава.  Тя сподели, че след ратифицирането на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания в Италия през 2010 г., са постигнати две важни стъпки – сляпо-глухотата се признава като отделно състояние, а белият бастун с червени ивици, който от 1976 г, се използва от сляпо-глухите хора в повечето държави,  се регламентира като символ на сляпо-глухотата като специфична инвалидност. „Обикновено сляпо-глухият човек, както всички, пресича улицата, качва се на автобус, отива да пазарува или пътува, но хората по неговия/нейния път не осъзнават, че той / тя има някакви затруднения или не разбират какъв е проблемът, така че хората често се колебаят дали да  помогнат, или пък го правят напълно погрешно”, каза Барбара. Много оживена дискусия и въпроси имаше към нея от модератора Анна Ройдева, във връзка с дължината на бастуна, начинът по който се държи той (като писалка или с насочващ показалец върху него). На въпрос относно водачите Верна обясни, че в Италия придружителите на лица с двойно сензорен дефицит са специално обучени за конкретното лице и неговите нужди.

Последният ден на международната конференция започна с дискусия по темата за законовата регламентация на правата на хората с увреждания и моралните въпроси, които стоят пред всеки индивид и обществото като цяло. За тях говори сляпо-глухия юрисконсулт на асоциацията Величка Драганова, член на Управителния съвет на НАСГБ. В заключение на законовите постановления, тя зададе и въпроса: „Защо наричат хората с увреждания инвалиди, което буквално си означава невалиден? „Крайно време е да изясним корените на тази несправедливост, защото става дума за едно гигантско объркване. Инвалид е неправилна дума по редица причини. Към днешна дата думата инвалид е по-грозния и некоректен термин за хора с увреждания, макар че и този термин не е особено точен. Всъщност, валиден на български се превежда с важещ. Невалиден означава, че не важи. Но днес единствените истински инвалиди са невежите. И колкото по-скоро върнем този термин там, където принадлежи, а именно на военното дело от XVIII век, толкова по-валиден ще стане езикът ни”, смята адвокат Драганова.

                                 

Краят на конференцията бе ознаменуван с демонстрации по т.нар. хаптична комуникация, проведени от норвежки специалисти, водени от Уле Елвесвеен, член на управителния съвет на Норвежката асоциация на сляпо-глухите. Хаптичната комуникация е метод на общуване между тотално сляпо-глух човек и неговия водач, който се намира не редом, а зад лицето, и „рисува” с пръсти символи на гърба му, с цел да го ориентира за разположението на предметите в заобикалящата го среда. Показана бе нагледно и тази тактилна техника, при която рисуваните изображения отговарят на определени думи: квадрат - за стая, почукване със свити показалец и среден пръст - за прозорец (като броят почуквания отговаря на броя прозорци, а мястото на почукване – дали са вляво или вдясно), и др. При комуникация с тотално лишен от слух и зрение човек неговите ръце почиват на ръцете на преводача, който е и негов водач, за да може да улавя и разчита жестовия език по движенията му. Трите асистентки на Уле Елвесвеен, по скандинавски светли, извършиха демонстрации върху гостите, с помощта на преводачите от английски и жестов език.

С хаптичната комуникация в НАСГБ са запознати от 2013 г., а  част от знаците, показани от  норвежките специалисти, са адаптирани на български и публикувани в „Методика за обучение на интерпретатори за сляпо-глухи в алтернативни методи на комуникация“. Норвежката школа показа много високо ниво на общуване, а, както сподели общите си впечатления Мария Попова след конференцията: "За мен всички тези хора бяха като някакви вълшебници! Толкова магичност и светлина имаше!".

                         

В края на демонстрацията скандинавките обърнаха специално внимание и на малкия Георги Скордев, който трогателно ги прегърна, изразявайки по този начин благодарността на всички за полезните уроци и обмен. А Ани и Гошко дълго си "говориха" по начин и на език, който всички разбират – този на обичта. 

                                                                              

Всички гости, участници и преводачи получиха красиво оформени сертификати от  НАСГБ като спомен от мероприятието. Конференции като тази дълго се помнят, и още по-дълго се преживяват. Множеството запечатани на кадър моменти говорят повече, отколкото би могло да бъде изразено с думи. Но понеже думите имат свой собствен код и енергия, искам в последните си редове сега да изкажа отново благодарност за тази и прекрасна, и трансформираща за мен среща, след която много неща не са същите. Радвам се, че се срещнах с хора, чийто дух те оставя безмълвно смирен.

Желая ви още повече заедност и преоткрития! Великолепни сте!

 Текст, колаж и снимки: Христина Чопарова

Бел. ред.: Повече снимки от конференцията може да видите в Галерията на „Ние ви чуваме”.

 

 

 

Подкатегории