Слънцето бавно обхожда със сънен поглед голите хълмове над с. Златуша, по които пъпли индийска нишка от ранобудни ентусиасти. Тук са, за да посаждат живот. Докъдето поглед стига, се синеят върховете на Люлин планина. Въздухът жужи от лек мраз, думи, кучешки лай и детски кикот. Огромен лабрадор възрадвано измерва човешката редица, за радост на най-малките залесители – Елиза (11) и Ники (7). Дребният не спира възторжено да уведомява, че е погалил дружелюбното кученце. Радостта дебне отвсякъде – в усмивките на непознатите, събрани от общата кауза, в размаханите опашки на четириногите и в онова лятносиньо, ширнало се над всички...

Погледът ми се плъзва по изгорялата трева, прескача рехави храстчета, сгърчени зиморничаво, и се зарейва някъде отвъд билата на югозапад, където зеленеят борови върхари. Внезапно край мен оживяха сенките на мощни дъбове, сред чиито клони се разнасят птичи концерти. И ощастливени детски ръчици, здраво стискащи намерените в шумата жълъди. Гората, която ще бъде. Най-смислената причина да правиш нещо е, защото виждаш резултатите му в бъдещето.

                

До спрелия джип със сечива и торбите с жълъди организаторите надуват балони, опъват тентата на националната залесителна кампания и скоро вятърът се заигра с копринения трибагреник. Последното за годината залесяване започна с кратка, но вдъхновяваща реч от Никола Рахнев, инициаторът на каузата, в чието сърце има много, много гора. Той припомни, че няма нищо по-хубаво от това в живота си човек да сътворява добро и че не е нужно да се чака някой нещо да направи, когато можем да го направим сами. После обясни как се посяват жълъдите, показа нагледно как се прави първата копка, на какво разстояние. Дори едничко да се хване от три, все ще е нещо. Животът сам избира пътищата и начините си, чрез които да се прояви, от нас се иска мъничко да ги подготвим, за да го посрещнем.

С настръхващия национален химн и дружно право хорце, сподиряно от подскачащите наоколо четириноги.

                       

Скоро след това хълмът се напълни със сеячи на бъдеще. И пристигаха нови. С деца, с кучета и с огромно желание да бъдат част от утрешната гора и от онова утре, където други ще се радват на наследството, посято днес. С благодарност за сянката, за грапавата кора, на която да се облегнеш и възможността да виждаш наоколо не пустинни пейзажи, а живот, преливащ от зелено и от цветност.

Усещах по джобовете си приятната тежест на жълъдите. Кафявата пръст ги поглъщаше благоговейно като нафора, сухите треви съскаха и отстъпваха място на бъдещите дървета. Уникално преживяване е, когато животът живот създава. С лекота и благослов да бъде. Да устоява и да оцелява.

До мен „тихия” отбор на семейството без слух – Елена и Цветислав - дружно отмерваше по лопата разстояние между засявките, а децата им ентусиазирано летяха да маркират със спрей, да полагат в почвата бъдещи дъбчета, да носят в торбички още, а накрая книжките, които получиха от Никола Рахнев, изкушиха Елиза и Ники да се заловят веднага с четенето. Някак мило бе да виждаш в далечината как братче и сестриче са се гушнали насред бъдещата гора и четат ли, четат на глас. Когато умората ни присъедини към тях за почивчица, ситнежите захласнато следяха любовта между Красавицата и Звяра. Любовта, която движи този свят. И която прегръща живота, за да го опази.

Дори не мога да кажа с точност колко беше посято в ранната съботна сутрин на 25 ноември. По-важното бе, че за всички, които първоприходно се докоснахме до залесяването, останаха незабравимите, споделени емоции и надеждата за едно бъдеще, което ни се иска да видим как расте. Усмивките говорят достатъчно. А на Никола благодарим за възможността да бъдем част от онова утре, което със съмишлениците му бавно изграждат.

                          

Да обрече на живот едно дърво, е сред нещата, които тук и сега всеки може да стори. С обич, за да израстват от крехките фиданки децата на природата, красиви през всички сезони. И с благодарност за въздуха.

 Христина Чопарова

 

Бел. ред.: Още снимки – в галерията на сайта.

В мразовития вторник уютът на книжарница „Сиела” – Ректората привлича доста посетители. 14 ноември е, Световният ден за борба с диабета*. Слизам по стълбите и се озовавам в прегръдките на Доротея Луканова, чиято усмивка достойно съперничи на щедрото осветление. Днес е финалното представяне на сборника с разкази „Детство”, в който преди година и половина, 34-ма автори се бяхме разровили из сандъчетата си с лични детски спомени, за да напълним синята книжка, средствата от която да бъдат в подкрепа на деца с диабет в отделението по диабет на клиниката по ендокринология на столичната Специализирана болница за активно лечение по детски болести.

               

И ето ни сега, в очакване на останалите автори и гости, край полукръг от сини детски спомени, си припомняхме началото. Дороти беше в сценична треска, запечатвахме моменти, посрещахме новодошлите. Доротея е майка на седемгодишният Денис, с когото добре познават диабета и вече отдавна са се научили да го приемат като учител, който има полезни послания за предаване. И ако се вслушаш добре в тях, нищо не е толкова страшно, а и винаги има какво полезно да се извлече от всяка ситуация.

Всъщност диабетът си е сериозно заболяване, от което страдат половин милион българи, по данни на СЗО от миналата година. А има и толкова много хора, които дори не знаят, че го имат! Тревожна тенденция, която показва, че това е буквално всеки десети човек у нас. И все пак... диабетът не е присъда, а начин на живот. Освен това, децата с диабет са като всички останали деца, които просто се налага да пораснат малко по-бързо. И техният живот е пълноценен, когато на диабета не се гледа със страх. Най-важното обаче е, че диабетът е учител за важните житейски неща.

                    

Това искат да кажат на всички Доротея и Денис, а уроците, които двамата са научили, са протегната ръка към онези, които тепърва се озовават на този път. Поуките бяха разпечатани на принтерна хартия, синя като лятно небе, и всеки можеше да си вземе по нещо, което да го връща към усмивките в моменти на трудности. Посланието, отправено чрез сборника с разкази пък е, че диабетът не може да отнеме на никое дете сладостта на лудориите и всичко, което може да се преживее и опита в най-вълшебните и шантави годинки.

                     

Дороти прочете детския спомен на Таня Жоакимсман, отговаряше и на въпроси с чувство за хумор, а накрая срещата завърши с автографи и пожелания от автори на сборника, уважили заключителното му представяне - Юлия Атанасова, Тео Буковски, Кръстю Мушкаров. За финал, хубавите новини са две. Едната е, че през ноември предстои да бъде направено първото дарение на медицинските изделия за отделението по диабет, „за да облекчим доколкото можем болката и да подобрим контрола на кръвната захар на дечицата по време на престоя им там”, по думите на Доротея Луканова. Другата хубава новина е, че ще има продължение на сборника, този път с детски приказки, които ще се събират до Коледа. Всеотдайната майка на Денис пак събира сладкодумници за добра кауза, този път - за „Диабет без страх”. След детския спомен, за новия проект се включих с история за лукчета, за която ме вдъхнови една малка злояда госпожица. Та напролет, живот и здраве, с новата книжка, която още си няма име, ще се зарадват още дечица!

„Ние ви чуваме” пожелава на каузата още повече чуваемост, посланията ú да стигнат до повече хора и заедно да случваме чудеса!

 

Христина Чопарова

--------

* Световен ден за борба с диабета. Отбелязва се всяка година на тази дата. На 14 ноември е роден канадският физиолог и нобелов лауреат Фредерик Грант Бантинг, откривател на инсулина. В негова чест датата е приета и за официален празник на ООН с Резолюция 61/225, касаеща мерките за контрол на диабета. Логото на Световния ден е кръгът като символ на живота, в небесносин цвят – понеже небето е над всички нации, обединени в каузата на страдащите от захарна болест.

Бел.ред.: Повече снимки - скоро в Галерията на сайта.

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, на 28 октомври т.г. столичани бяха погалени с „Обич” от поетесата Ивелина Радионова, която представи това изпълнено с магична топлота продължение на повестта си „Алтъна”. В същата зала на НЧ „Светлина”, където миналата година през декември градът се сгуши за първата си среща с родопската красива приказка на Дойчин и Алтъна. Тогава събитието бе уважено от гости със слухови дефицити, чиито сърца авторката спечели, и немалко пъти след това те бяха гости и на следващите ú премиери – „Все ти пиша, Любов!” и „Обич”. Понеже от обич сме направени, обичта винаги намира преките пътища да достигне до всяко сърце. За да утеши, да донесе хубавини и да остави след себе си красивите цветя на омиротворението.

               

Октомврийският вятър в късния съботен следобед успя единствено да поразвали прически, но не успя да развали нищо друго. Не може да бъде неустойчиво нещо толкова прекрасно като обичта, до мъдрите извори на която гостите на премиерата имаха възможност да отпиват. На фона на вълшебни кадри, заснети в китната Родопа планина, Ивелина Радионова припомни историята на отгледаната от вълчица девойка със златно име, преведе ги отново по пътеките на любовта и разплете нишката на продължението, в което обичта между Алтъна и Дойчин търпи проверките на времето, намесите на други хора с други съдби, смело трансформира съмнения, дълготърпеливо чака края на войната, посява мъдрост и крепне в малката им наследница Йова – дете будно и с усет да вижда в бъдното.

                 

С детето започва и „Обич”, като нова страница, в която ще се вписват най-красивите и най-пълни с живот и споделеност мигове. Йова е онова пълно с надежди утре, продължение на онази сила, която изпълва човешкия живот със смисъл. Книгата е като събрани уроци по човечност, по доброта и обичане. Уроци за ходенето по онзи друм, по който няма  указателни табели, освен вътрешния барометър за истинност, пътеводната светлинка на любовта и мъдростта, върху чиито постулати се крепят изконните ценности. Човек прави избор коя вълчица да нахрани у себе си, накъде да насочва взора си, с какви люде би желал да се обгражда и къде принадлежи. История за прошки, за осъзнаване, за обрати и трудни решения. За простичък живот, в който малките неща имат огромно значение – и ароматът на билките, и сладостта на шекера, и дъхавия вкус на омесен хляб, и изпитаната мъдрост на поколенията.

                    

Родопа пази много тайни, и само истински свързаните с корените си имат привилегията да ги слушат и да бъдат на свой ред техни пазители. Дълбокият глас на певицата Зорка Найденова наметна залата с настръхващия родопски химн „Бела съм, бела, юначе”, който плъзна по стените с окачени снимки, погали детските косици и утихна в развълнуваната влага в хорските очи.

                    

Ивелина Радионова дълго говори за добротата, за люлеещия се път на продължението на повестта, докато над множеството се лееха мелодии изпод вещите пръсти на акордеониста Димитър Лазов. „Кървях невидимо заедно с героите си, усмихвах се, когато те блажено се усмихваха, обещавах си да вярвам в слънчевото утре, както вярваха те. Исках „Обич” да потече красива като песен и пълноводна река. Орисвах я да докосва магически и да зида стъпала към звездите.” Повестта „Алтъна” и продължението ú не са легенда – те са изцяло плод на авторово въображение, архетипи, които носят посланието, че любовта не се затваря в окови, не се държи на примка. Че е дар от Душата, на чиято посока и адресат не влияят женски хубости, мъжка ревност, сплетни, магии и намеси да бъде развързана нишката на това, що Любовта е вързала.

И се разля мелодията на „Девойко, мари, хубава”, която вдъхновено изпълниха Зорка Найденова и Вяра Митева, библиотекар на читалището. Българката наистина няма нужда от прекалени украси, за да свети. Обичта одухотворява всяко лице, а в песенното богатство на родния фолклор съкровищата нито свършват, нито позволяват да се забрави толкова красота, която отключва възторзите на всеки, що я е съзрял.

                 

Накрая имаше „Обич” за всички. Трета книга от поредицата няма да има, тъй като историята затвори кръга и побра в него онова, което „до прага е любов, оттатък - свят”. Цялата история не е родопска легенда, а красиво послание, родено от необятното въображение на Ивелина Радионова. А тя ще продължи да пише увлекателните си и много живи разкази, в които любовта се лее алтънено, с щедрия и богат език на старите българи. Ива е жена, „що къта приказки в душата си и от светулки блян извайва”. Умее го този език, който запраща в родопските къщици, сред простичкия живот и говор, сред чистотата на помислите и добруването. Прекрасно слово, докосващо и връщащо те там, където принадлежиш. Защото „българи” ще рече народ духовен, разумен и нравствен. За този именно народ са нейните думи, за него са посланията ú. И те стигат, където са пратени.

                 

„Ние ви чуваме” благодари сърдечно и на преводача Нина Дамянова, която безвъзмездно и с голямо желание предаде с жестов език за гостите със слухови дефицити всички послания. 

Независимо от това формата отвън, отвътре всички сме направени от обич. Нека Е!

Текст, снимки и колажи: Христина Чопарова

Бел. ред.: Повече снимки от събитието – скоро и в Галерията на сайта ни.

Различните са винаги будители. В своето време те са фаровете, които са се включили по-рано от необходимото за останалите, но не и по-рано, отколкото е изисквала мисията им. Будността е състояние на отвореност към всичко, което е. Способност да усещаш повеите на времето, да си в синхрон с реалността и да правиш действени стремежите си за по-добър свят и бъдеще. Днес повече от всякога са нужни нови стимули, които повдигат духа. Лично за мен е радващо и стоплящо да виждам колко много и все повече стават будителите у нас, които с личния си пример и човечност напомнят на света, че по-доброто бъдеще се случва в заедност. Те докосват скритите струни на духовността, скътана дълбоко у всеки, чрез силата на красотата и добротворчеството във всичките им форми. Напомнят, насърчават, посяват и оставят всекиму събуждането – в нужното време и с нужното темпо. Защото всяко събуждане започва първо отвътре.     

Мездра свети меко в топлината на късния октомври. Утрото примигва в синьо, белеят се сгради, вятърът дирижира разноцветни листа. Ето я и сградата на основното училище, наречено на двамата солунски братя. Слънцето и сенките се борят за надмощие над зелено-розовите стени и прозорци, отразили обратно играта им. Очакват ни. Широката усмивка на Цветана Александрова от ученическия „Говорящ вестник” е първото нещо, което ни посреща. Прегръдки, мили слова за посрещане и миг по-късно се озоваваме пред топлите школски обятия.

                   

И пред руси косици, пред грейнали очи над гордо разветите носийки. Децата крепят огромна погача, стръкове здравец и цветя, цветя... Дланите ми потъват в крепката десница на Галя Богданова, директорът на училището, чийто мил поглед над очилата е побрал цялата топлота и вълнение от очакването. Усещам как гласът ú потреперва, докато ме посреща с приветствени добрословия. Толкова трогателно е, че нито за миг не успявам да сваля усмивката си, докато удържам езерата зад стъклата на очилата си.

Шпалир от портрети в коридора в следващия миг приковава погледите ни – изключително реалистичните и одухотворени лица на революционери и радетели на словото и духа. Изложбата е на художничката Стела Цветкова, подредена за Деня на народните будители. Тук са и Левски, и Ботев, и Вазов... а пред тях в кутия за дарения малки и големи възпитаници на училището демонстрират нагледно как деца помагат на деца. По стените греят детски рисунки на красиви девойки в народни носии, в които веднагически се разпознават снимките на фотографа Асен Великов. И той не пропуска да заснеме сътвореното от толкова талантливите деца, докато Цвети гори от нетърпение да ме разведе из огрените от слънце коридори, пълни с детска гълчава, смях и шум.

Залата се пълни с малки и големи деца. Разпознавам някои от сладурите покрай милите им покани за приятелство, изпратени във Фейсбук – Лили, Габи... Трескаво се прелистват програми, заемат се места, из въздуха се усеща стаено вълнение и леко напрежение заради предстоящата среща. На огромен екран върху презентация с подбрани снимки свети в червено надписът „Заедно”. Днес наистина е ден за заедност, а у мен се разливат тихо спокойствие и увереност, че това са мигове, които ще се помнят до живот. Усмивки, искрени комплименти, детски ръчици смутено ми помахват. Мислено им пращам по джобчетата на сивите елечета вързопчета обич. Вече всички са тук и точно в един срещата може да започне.

              

Шест девойчета, по три в двата края на екрана, започват представянето. Личицата им пламтят, докато вдъхновено четат откъси от „полетите” на душата ми над всекидневните чудеса. Презентират се снимки в сполучливи колажи, а по дългата конферентна маса кротко почиват бръшлянови клонки. Вдясно от мен са Ния и Поля, водещите на срещата. Овладени, спокойни, с чудесна артикулация. Започват професионално с въпросите, първият от които бе дали наистина идваме тук с предварително избран от нас житейски сценарий, чрез който да научим важните за нас житейски уроци. И после си говорихме за събуждането, за будността, за собствените избори на житейски посоки, които винаги отвеждат там, където трябва да стигнеш. Говорихме си за Тишината, която винаги е приятел, защото ти дава възможност да се срещнеш със Себе си, да се опознаеш, за да можеш да опознаваш и другите, и света.

Сгряващ и много трогващ бе подаръкът от малкия Иван Желязков. Осемгодишният сладур, който кротко стоеше до мен отдясно, развълнувано изрецитира едно от любимите ми детски стихотворения -  на Джани Родари, „Надежда”. Защото небето е на всички, а надежда трябва да има винаги, където има и обич. Безценно! Благодаря ти, мило дете!

              

Говорехме си още и за книгите, които идват в точния момент, защото са отговор на търсени въпроси, а също и свят, от който можеш да почерпиш богатството на езика ни, да се докоснеш до истории, от които да научиш много. Четенето е общуване, а всеки разговор трябва да бъде взаимно приятен. И без оценки. Усмихна ме въпросът дали съм получавала двойка по някакъв предмет, който ме върна в студентските години в медицинския факултет. Бях получила двойка заради невъзможността да изработя в рамките на изпитното време поставените две задачи, оставяйки се да ме разконцентрират лични причини. Житейският урок от двойката за мен бе на науча, че когато правиш нещо, или го правиш перфектно, или изобщо не се заемаш с него. Особено когато е свързано с отговорности за човешкото здраве и за другите.

Децата слушаха в захлас. Толкова много и различни емоции изразяваха лицата им на тази среща, на която вероятно за пръв път се срещаха с жестовия език, и бяха любопитни да видят какво представлява, защо трябва законово да се признае и как се справят в живота си хората без слух. Как се чувства едно дете, което не може да чува гласовете на другите, в масови училища. Времето напредна, а ми се искаше да им разкажа още и за една любопитна практика в японската култура. Там счупеното е шанс за нов път. То бива залепвано така, че да са подчертани линиите на пукнатините. Защото всяка от тях символизира извървяното, а счупеният предмет е белязан с белега на опитността. Същият е, и все пак различен. Но красив по свой начин, обогатен чрез подчертаната спойка – сякаш взел от лечебната сплав на живота, за да продължи да съществува. Така е и с хората – всеки удар, който понасят, пръска познатия им свят на парчета, за да им подари един нов, многопосочен и различен. И те вече са нови, осенени от нови идеи, събудени. Само когато се срути старото, има поле за градеж на новото. И „дефектът” е предимство със своя красота, защото дава нови начини да гледаш на себе си и на всичко около теб.

                

Независимо какво се вижда отвън, отвътре всички сме направени от обич. Говорехме си много и за нея, валяха въпроси за първата любов, от колко души е моят свят, след като светът е за двама. И кого бих взела със себе си, ако ми предложат дестинацията „Обич”. Колко любов нося и дали бих я раздала, ако можех, на целия свят. Всички първи любови започват в детската градина, и оттам нататък всички те са огледалата, които те връщат на теб самия. Докато не останат уроци за научаване, след които си пристигнал там, където трябва. В дестинацията „Обич” аз съм от постоянно пребиваващите, а там всичко свое нося със себе си. Човек може да обича много, когато има у себе си, за да вади оттам, а след като и светът е направен от обич, то обменът се случва естествено и прекрасно.

                 

В края на срещата си я подарихме взаимно. Детските ръчици свиваха пръстчета, за да изобразяват сърца и жестовия знак за „обичам”. Това не е глагол, а всичкост. Денят преля от вълнения и емоции, от чистите детски желания за автограф на листи от тетрадка. И от запечатани мили моменти, за които се погрижиха както трябва фотографът Асен Великов и Ралица Трифонова. До портретите на будни завещатели на родолюбивата искра малки и големи получиха снимчица и прегръдка. Освен всичко останало, вече бях и „почетен ученик” на „Св. Св. Кирил и Методий”, където в "ученическа книжка" светеше гостолюбиво една голяма, червена шестица.

             

             

Червеното, определено, бе цветът на понеделника. И на трепетното очакване, на сияйните усмивки и на заЕдността, която пълни Души, очи и сърца. Препълни ги, съедини ги като нишка от изкусна шевица и ги скъта в гънките на бъдното. Разкошна канава от толкова много сияещи лица, одухотворение, обич и топлота! Незабравим ден, който не се побра в щедрословности.

За безкрайно сгряващото посрещане и гостоприемство, за всяка светла искра в детския взор, за прегръдките, в които се изгубих, за цветната лавина и несекващите мили жестове на внимание, за уловените безценни мигове – благодаря от цялото си сърце на всички малки и големи пазители на будителския огън!

              

Нека е будност и сбъднатост, за да се случва обновлението, събуждащо за живот!

До нови срещи!

Христина Чопарова

Фотографии за колажите: Ралица Трифонова

 

Бел.ред.: В Галерията на сайта ни - снимките на фотографа Асен Великов

Светът на смеха се намира някъде между „преди” и „сега”, което е нещо като тук, нещо като там... въобще място, където ви морят хубави работи. Там властват двама крале, които разсмиват с кралски размах и знаят как се образуват трапчинки от хилеж.

В полутъмната зала на Студио 5 в четвъртък вечер светят меко светлини, усмивки и нетърпение. Защото да се понесеш с „Машина на времето” и да се оставиш да те отведе в света на смеха, е безценно. Камерната зала в НДК е препълнена. Миг след седем светлините угасват и тишината става физически осезаема.

               

Дуетът Минков – Низамов се появи ефектно с песен и образува веднагически усмивки. Опитът за взаимно сериозно представяне леко се килна, тъй като отвъд солидната творческа биография на двамата майстори на импровизацията, те съвсем не се вземат толкова насериозно. Сърдечността и взаимната симпатия, обаче, са най-добрата спойка за успешно сценично партньорство. И спектакълът започна... а времето изгуби представа за себе си.

След кратък спор кой се крие зад самоличността на мистериозния д-р Колев, Звезделин Минков издаде тайната на много хубавата думичка „хумор”. Тя, както се видя (и чу), се състояла от две други ааааа, думички - „ху” и „мор”. И такаааа, „ху” идва... (Смях в залата).... Аааа, няма да се разберем така с вас... (Още по-силен смях в залата).  И да, „ху” идва от „хубаво”, а „мор” си е мор... Така че ако ще ви мори нещо, нека поне да е хубаво! (Смях и аплаузи). После „човекът с 18 гласа” влезе в „кожата” на краля на френската комедия Луи дьо Фюнес, изразително размаха пръсти с маниера на Лили Иванова и врътна волана на Машината на времето към ’89-та, отпочвайки реч с гласа на покойния Първи. Почти се видяхме на площада за манифестации.

Георги Низамов пък върна всички в златните времена на българската естрада през 80-те с поредица невероятни имитации на маниерност и вокални заложби на популярните навремето Росица Кирилова, братя Аргирови, Васил Найденов. Шепа вода му бе нужна, за да се засили към съвремието и в миг да се разсипе от емоционалност като Веселин Маринов, докарвайки публиката до неистов смях и аплаузи. Ако в залата е имало несведущи какъв или кой е Джорджано, след демонстрацията на чупки, пози и глас пък съвсем не остана никакво съмнение.

Откъдето и да минеше, „Машина на времето” умело лавираше покрай шеги, рефрени от популярни песни, пантомима и щедри дози театрален талант. Това не е нещо, което може да се разкаже, нужно е да се види! Няма да си позволим да издаваме всичко, за да остане доза любопитство и за тези, които тепърва ще летят към света на смеха с Георги и Звезди.

Да направи достъпен хумора им за гостите със слухови дефицити, които уважиха шоуто, се погрижи преводачът на жестов език - чудесната Нина Дамянова. Да превеждаш импровизаторско шоу определено е предизвикателство, но усмивките и настроението на Елена, Тино, Митко, Диляна, Миглена, Калин и Стамен след комедийната вечер бяха достатъчно красноречиви и казващи не много, а всичко.

               

Остава само да си пожелаем повече мор от хубавини, а на Звезделин Минков и Георги Низамов – сърдечни благодарности за незабравимата вечер!

       

        

 

Текст и колажи: Христина Чопарова

Фотографии: Борис Димитров

 

Бел. ред.: Повече снимки от събитието – в Галерията на „Ние ви чуваме”.

     

Подкатегории