Kолко добре познаваме себе си? Дори тези, с които съжителстваме години наред под един покрив? Чуваме ли се, когато се слушаме, или просто механично отчитаме звуците, вложени в думите, излизащи от нечии устни? Колко процента от вниманието ни е истински ангажирано с това, което другият ни казва, докато ни говори? Тук ли сме, когато слушаме? С какво слушаме – с ушите си, в които звуците просто си влизат, ли с всички сетива, способни да покажат много дори и без посредничеството на думите?

Толкова много пластове. И толкова много отговори, разказани красиво в една история, която всъщност... дали е разказана, или само намерението на Гийермо дел Торо е било такова? Може би с възможност всеки да си я доразкаже, но все пак история необикновена, в която възникват въпрос след въпрос. Изпипана до съвършенство миниатюра, в която нещата са показани такива, каквито са. И всеки би могъл да ги види според това, което носи в себе си. Каква е историята?

Формата на водата” (The Shape of Water) е за формата на всички неща такива, каквито ги виждаме. Свят в световете, които се разкриват като матрьошки един след друг: Планетата Земя. Година 1960-та. САЩ. Един семпъл тавански апартамент над старо кино. Ежедневието на нямата Илайза (Сали Хоукинс), и нейният съквартирант - хомосексуалния художник на реклами Джайлс (Ричард Дженкинс). И леко зловещите бункери на секретна лаборатория, където Илайза е чистачка заедно с цветнокожата си приятелка Зелда (Октавия Спенсър). После, херметичния свят на странно водно същество с хуманоидни черти (Дъг Джоунс). Американската елитарност е събрана в надменния образ на агент Стрикланд (Майкъл Шанън), който има стандартно семейство с две деца, мечтае за кадилак и развява самочувствието на „съвестен” циник, който никога не се дъни. Руската конкуренция се представлява от учен, внедрен в екипа като „д-р Хофстетлър” (Майкъл Сталбърг).

Илайза не говори, но общува с жестове на езика на знаците. Досегашния ú свят ще се разтърси от срещата с това водно създание, обект на груби експерименти, излязло сякаш от романа на  Александър Беляев „Човекът-амфибия”. Възхтително същество с невероятна визия и способности за регенерация, заради които в очите на непритежаващите ги то е и бог, и чудовище. Но преди всичко е носител на онази различност, която буди и страх, и любов. И мечти.

Гийермо дел Торо плува уверено между пластовете на историята, показвайки нещата такива, каквито ги усещат и виждат участниците в нея. Срещи на вътрешни и външни реалности, от чийто сблъсък се раждат въпроси и изплуват отговори. В този филм всеки е малко или много различен – 60-те години са времена на сегрегации и още неутихнала расова дискриминация, непоносимост към еднополовата любов, полицейско насилие, политически борби за превъзходство. И на фона на всичко това - една красива история за любов между същества, които общуват отвъд формата, отвъд думите, отвъд логиката и порядките. Многопластова история, люлееща се на границата между научната фантастика и мюзикъла, между възможното и илюзорното, плъзгаща се по дъждовния ръб, слял в едно света на водата и на земята.

                    

Студената война (както я бе нарекъл Оруел), за САЩ е идеалната възможност за една прекалено млада нация да се доказва като силна, безстрашна и непобедима във всяко нещо. Завоевател, който няма комплекси, защото едва ли не нему е отредено да бъде суперсилата, а една суперсила трябва да притежава, да знае, да може всичко – с неоспоримо първенство и превъзходство, особено над останалите претенденти като Русия. И в тези мътни времена на съревнование и мерене на самочувствия във всеки аспект, някак си резултатите остават почти пожертвани в името на целта за първенство на всяка цена. Безумна битка, в която няма победител, защото – както мъдро бе отбелязал Алберт Айнщайн, - никоя цел не е толкова идеална, че да си заслужава всякаквите средства. Защото се получава един парадокс, лишен изцяло от морал и човешкост – тотално унищожение заради желанието да попречиш на друг да има това, което ти не можеш. Казано по нашенски, няма значение дали на мен ще ми е добре, важното е на Вуте да му е зле. Цялата история на Студената война илюстрира и се заключава в този парадокс, в който човешкият (и всякакъв друг) живот е също толкова без значение.

Дори (и особено!) ако този живот идва от друго време, от друг свят и носи прекрасни послания. Само защото е различна форма от тази, която е позната и отдавна стереотипизирана, той вече е обект на реакции, вариращи от възхищение до страх и отвращение. Различността е огледало, и в него всеки има възможност да види отразено това, което носи в себе си. За комплексираните и неуверени в силата си индивиди този различен живот е заплаха – най-малкото, защото не е ясно защо е дошъл, какво иска, защо го иска. За един завоевател новото идва да покорява, за запленява, то е заплаха. За някой, който усеща себе си като аутсайдер, различното е близко по своему. Близко по показател всеобщо отхвърляне и неразбиране. А как се общува с различните?

Завоевателят няма да общува изобщо. Той първо ще действа, после ще мисли. Ще побърза да изпревари, ще бъде агресор без нужда, за да покаже у кого е силата. Първо ще подчини, после ще задава въпроси. А може спокойно и без това. Сила е нужна единствено, за да счупиш нещо, за всичко останало любовта е достатъчна. Но за този, който живее в страх, любовта е непозната. Защото обратното на любовта е страхът. Той не желае да говори, да влиза в контакт, защото предпочита да вярва, че всичко непознато по презумпция е заплаха, щом притежава способности, които са потенциални оръжия. Само Любовта може да види в тях спасение и ползи.

Каква е формата на различността? „Ако не направим нищо, ние самите сме нищо”. Страхът приема само своите подобия. Любовта приема всичко, всяко различие. Нашите избори определят какво сме.

А Гийермо дел Торо си заслужава всички получени награди за тази толкова красива история, чийто край е най-добре да видите сами.

 Христина Чопарова

Изображения за колажите:  интернет

Роуз. Тя е на 12.. и не чува. Поначало. Предпочита да си прави кулички от страниците на учебника за глухи деца, отколкото да го чете. Много обича немите филми с Лилиан Мейхю и често се крие в салоните, за да я гледа. И докато бяга от властния си баща в опит да я намери, се озовава в нюйоркския Музей по естествена история. Мястото с шкафове за чудеса. През 1927 година то е черно-бял свят. И място, където ще се завърти чудно колелото на живота...

Бен. Той е на 12...и не чува. Отскоро. Сънува свирепите вълци от планините на Минесота, без да знае защо. Тежко преживява смъртта на майка си, която така и не му дава отговори за това кой е баща му. И докато бяга в опит да го открие, се озовава в нюйоркския Музей по естествена история. Мястото с шкафове за чудеса. През 1977 година то е цветен свят, населен с прекрасности за откриване. И място, където Бен ще улови края на точно онази нишка, разплитана към него от цели 50 години...

Помните ли Милисън Саймъндс? Глухото момиче, което трогна публиката на кинофестивала в Кан с първата си роля, редом до петкратно номинираната за Оскар Джулиан Мур?

Прекрасната лента от 2017 на Тод Хейнс и по романа на Брайън Селзник „Свят измислен, пълен с чудеса” (Wonderstruck), е достъпен и в нашите торенти. Това е история за смелост и дръзновение, за бунт и преоткрития, за общуване. История за среща на два свята. Черно-белият, изскочил сякаш от екрана на ням филм, и цветния свят на звуците. И в тази среща на светове има толкова много въпроси, които всъщност са отговори.

                  

За режисьора е било предизвикателство да разкаже историята на двамата бегълци, и тъй като е държал на достоверността на персонажите, Тод Хейнс избира за ролята на децата актьори без опит, при това и без слух. За да намери идеалната изпълнителка на Роуз, той провежда мащабно търсене в училищата за глухи и тежкочуващи деца, както и в театрални компании за глухи. В Баунтифул, щата Юта, 13-годишната тогава Милисън, която  владее американския жестов език и може да разчита по устни, научава за търсенията на режисьора от учителя си по драма. По време на кастинга сценаристът Брайън Селзник открива, че 4 от момичетата са излъгали, че имат загуба на слуха. След двудневно прослушване в Ню Йорк, Милисън получава ролята на Роуз.

Интересното е, че преди снимките на филма, Милисън Саймъндс никога не е знаела коя е Джулиан Мур. За ролята си на Роуз в 1977-ма Джулиан Мур е споделила, че в продължение на два месеца е вземала специални уроци по американски жестов език. Във филма Мур изпълнява две роли – на майка на Роуз  през 1927-ма и като самата Роуз през 1977. Когато се срещат с Милисън на снимачната площадка, Мур вече има познания по американския жестов език (ASL), и го ползва, за да каже на 13-годишната си партньорка, че много се радва да се запознае с нея. В отговор Милисън изобразява към актрисата нейната собствена буква – Дж (J), правейки кръгове около лицето, което на жестов език означава „красив”.

Милисън, която няма опит като актриса, се справя много успешно в ретро-сцените, макар че не говори. Миловидното ú лице буди симпатии, а кадрите, в които персонажите крещят (баща ú на масата за закуска, опитвайки се да ú наложи да учи по оралния метод с разчитане по устни; уредника в музея), изразяват истинските емоции на глух човек, когато за пръв път се сблъсква с плашещи комуникационни бариери.

Втората роля на Милисън Саймъндс ще бъде в трилъра на Джон Красински „Тихо място” (A Quiet Plase), където ще играе редом до него и до Емили Блънт. Филмът в момента се снима в Ню Йорк и се очаква премиерата му да бъде през април 2018.

Радващо е, че кариерата на младата актриса без слух се развива толкова добре, а режисьорите все повече се престрашават да включват във филмите си нечуващи изпълнители, общуващи с езика на знаците.

С нетърпение чакаме новата лента с участието на Милисън Саймъндс, а дотогава се насладете на таланта ú в „Свят измислен, пълен с чудеса”. В торентите, с български субтитри.

Христина Чопарова

Изображения:  youtube

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, тази година вълненията са преголеми на 70-тият филмов фестивал, който се провежда от 17 до 28 май в Кан. Особено за една симпатична актриса без слух – Милисън Саймъндс (Millicent Simmonds), която на пресконференция преди няколко дни изрази с трогателен жестов език удоволствието си да работи с режисьора Тод Хейнс (Todd Haynes), във филма „Удивление” (Wonderstruck).

Филмът разказва за младо момиче – Роуз, и странната и връзка с две момчета - Бен и Джейми, с които я свързва мистериозен музей по естествена история, но в различни времеви периоди. Лентата редува цветни (за съвремието) и черно-бели (за 50-те години) кадри, звук и тишина. Във филма ролята на младата Роуз се изпълнява от Милисън Саймъндс, а 50-годишната Роуз е претворена от великолепната Джулиан Мур. Представянето в Кан може да видите ТУК.

Силно се надяваме скоро да можем да видим филма качен и в нашите торенти, достъпен за сваляне и с български субтитри.

                                

Този филм може би е един от малкото, в които на лишена от слух актриса е поверена една от централните роли, още повече, че това е и първа роля за младата изпълнителка в киното. Оптимистично е, тъй като показва нагласата на все повече режисьори да преодоляват предразсъдъците и страховете си, за да работят с иначе талантливи нечуващи артисти, които дори нямат предишен професионален опит. Джейдън Майкъл (Jaden Michael), играещ Джейми, по време на пресконференцията в Кан също придружи изказването си с жестов език, с цел да бъде разбираем за Милисън. 

Самата Милисън сподели с жестов език, че за нея е било изключително удоволствие и чест е да работи с режисьор като Тод Хейнс. Впечатлена от историята в сценария, младата актриса заяви, че всяка сутрин майка ú я събуждала с напомнянето, че има да работи по сценария на филма, след което се заемала с нетърпение да го разучава.

                                         

Не спирах да го чета - всъщност е такава прекрасна история, просто го четях отново и отново... аз просто се губех в историята всеки ден и беше такава чест да работя с Тод като режисьор. Той толкова улесняваше работата ни и беше толкова приятелски настроен, толкова топъл. Не мога да изразя достатъчно каква чест беше това. Не мога дори да намеря думите, за да обясня какво е да се работи с теб, Тод. Никога не съм и сънувала, че животът ми ще ме доведе дотук, и не мога да благодаря достатъчно и на всички останали във филма,  с които беше толкова прекрасно да се работи. Екипът беше толкова приятелски, така приветлив и всъщност ще ми липсват тези моменти. Това е нещо, което никога няма да забравя. Много ви благодаря!”, каза тя с помощта на езика на жестовете.

Превод от английски и колаж: Христина Чопарова

Снимки: NTD.tv, IMDb

През далечната 1997 г. излиза на екран лентата на белгиеца Ян Кунен „Доберман”, в която си партнират звездната двойка Венсан Касел и Моника Белучи. В изпъстрения с черен хумор филм на Кунен сцените на насилие са твърде смели като за френско кино от 97-ма, но днес не биха впечатлили никого.

По онова време Касел е изгряваща звезда, която идеално се вписва в ролята на банковия обирджия с прякор Доберман, а на 33-годишната тогава Белучи е поверена ролята на любовницата му и партньор в обирите, циганката Натали, която е... глуха.

За ролята си в „Доберман” Моника Белучи споделя: „Това беше забавен филм, в който не ми беше трудно да играя ролята на глуха циганка. От детството си съм свикнала да жестикулирам много, докато обяснявам и говоря за нещата. Във филма нямах реплики, затова трябваше да говоря с тялото си. Но не се чувствах разочарована. Срещнах някои глухи актриси и научих езика на знаците. Мисля, че всички трябва да научат този език. Наред с другите неща, това е и начин да се измъкнеш от клишето на красивата и загадъчна жена, и да покажеш нещо иначе необичайно за обществеността”.

Самият филм е доста критикуван по онова време заради сцените с насилие и вулгарност, а в някои държави е бил и забранен за излъчване. Бидейки по същността си комиксов обаче, идейният замисъл на Ян Кунен всъщност е чрез преувеличение на насилието да покаже неговото безсмислие.

Христина Чопарова

Изображение: интернет

Напредъкът на технологиите роди средства, с помощта на които хора с тотална глухота отново могат да чуват звуците на външния свят. С течение на времето се разработват все по-малки и по-прецизни имплантанти, които заместват функцията на здравото ухо и позволяват развитието и усъвършенстването на говорните възможности.

По същество кохлеарните имплантанти представляват устройство, състоящо се от две части. Едната се поставя под кожата, вградена в костта, а другата – магнитно прикрепен отвън звуков анализатор. Съществува принципа на костно-въздушната проводимост, като настройките на имплантанта се извършват периодично от аудиолози на определен период от време. Въпреки качеството на устройствата и доказаната им полза при възвръщане на слуховите способности, въпреки предимствата им пред слуховите апарати като по-прецизно средство, кохлеарните имплантанти у нас все още се възприемат с резерви.

Филмът, който ви представяме днес в блога, няма за цел да популяризира кохлеарната имплантация, нито да застава зад твърдението, че това е най-добрият начин да чуваш отново. От чисто човешка гледна точка, филмът показва решимостта и борбата на двама души, извървели пътя от тоталната глухота до чуването с помощта на кохлеарен имплант.

„Сега, когато чувам” / „Hear and Now” (2007) e история на двойка американци в пенсионна възраст – Пол и Сали Тейлър, които решават да се подложат едновременно на операция за поставяне на кохлеарен имплантант.

Животът им никога повече няма да бъде същият.

Сценарист и режисьор на  85-минутната лента е дъщеря им Айрийн Тейлър Бродски.

Българските субтитри на филма са дело на Илона Нешкова, майка на момченце с кохлеарна имплантация. Проблематиката ù е близка, и след като гледа филма, ù хрумва идеята да се заеме с превода. За два месеца съвместна работа със Слава Янакиева, преподавател в департамента по Културология към Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, субтитрите са готови. Това е първият у нас опит да се направят субтитри специално за хора с увреден слух.  

Можете да го гледате на 23 април ( петък) от 18.00 часа  в кинозалата на съюза, намиращ се на адрес: София – 1000, ул. “Денкооглу”, № 12 – 14.

Христина Чопарова

Изображение: IMDb

-------------

Бел. ред.: Последвайте линковете, за да прочетете за самата премиера в София и отзвука след премиерата на филма във Варна.