Вярвате ли на очите си?

Дали всичко е такова, каквото (ви) ИЗГЛЕЖДА?
В кой момент нещо спира да съществува – когато вече не можеш да го видиш, усетиш, докоснеш... или когато поначало е невидимо?
Как изглежда сензитивността?
Какъв е звукът на отместена къдрица, на търкулната сълза? А на Тишината след дъжд?
 
Толкова въпроси... след един просто КРАСИВО направен филм. С бавно действие, за да можеш да усещаш, гледайки. С много игра на камерата, за да видиш всичко от всички ъгли. И с много близки планове на лица и детайли, за да чуеш очертанията им. Прекрасен избор на изпълнителки – и Мадлен на 10 (Хана Будро), и на 13 (Майа Дори), и на 25 (Фльор Жефрие), са еманация на фея от приказките – ефирни, нежни до прозрачност, целунати от светлина. Ангелски. С огромни очи, в които свети доверие, и обич, и любопитство. И стотици отговори за откриване.
 
Тя е малко луничаво момиченце, което не вижда. Той е невидимо момче, с име Ангел мой. Странни деца, които си нямат друга компания. И които порастват, опитвайки се да съществуват в свят, където съществуването е въпрос на докосване. На усещане. На присъствие. Изплетените нишки на странното им приятелство с годините търпят проверки срещу износване – на времето, на чувствата, на самите себе си. Но устояват, преоткривайки, усещайки и изживявайки. Най-пълноценният начин да опознаваш, доверявайки се на сетивата. Само тогава съществуваш истински. 
 
Колко от познатото изчезва, за да се превърне от променено в непознато, щом спреш да го виждаш?
Как звучи Светът, преоткрит за очите, но изгубен за сърцето?
Кога се чувствате истински невидими?
Кога ви се иска да изчезнете – когато виждате нечия болка, или когато сте твърде вкопчени в собствената си?
Колко цвята има доверието?
Какво виждате, когато гледате, и какво чувате, когато слушате?
 
Белгийският сценарист и режисьор Хари Клевън задава отговори, не въпроси. В „Mon ange” (2016) загадъчният белокос валонец ще ви покаже как изглежда сензитивността отблизо. Колко е тънка границата между реалността и илюзията. Ще ви разказва за любовта между зримо и незримо, където всичко е чувствено, нежно, чупливо. По ангелски.
 
Христина Чопарова
Изображение: IMDb

Ето, че отново е петък. Може би мнозина от вас търсят интересен филм за почивните дни, на който да се насладят с любима напитка и в любима компания. Затова днес в рубриката за кино ви предлагаме селекция от четири заглавия, в които общото са "тихите" роли. В тези толкова различни като сюжет ленти участват както актьори без слух, така и актьори с роли на хора със слухови дефицити. "Тихите" роли са само акцент във всеки от филмите, но придават достоверност, без която никоя история не е интересна...

The Next Three Days” (2010)

Какво се случва, когато никой не ти вярва, че казваш истината? И когато тази истина зависи от звука на едно копче? Особено при обвинение за убийство. На какво е готов един мъж заради жена си, макар и това да е последният (макар и неправилен) начин.

Един филм на Пол Хеджис, в който Ръсел Кроу брои дните до изпълнение на отчаяния си план. Какво ще се случи в следващите три дни, ще разберете сами.

В екшън-драмата участват още Елизабет Банкс, Лиъм Нийсън, Оливия Уайлд. И Тайрън Джордано, който в тази си роля на бандюга без слух, за пръв път няма да си служи с езика на знаците.

 

Some Kind of Beautiful” (2014)

Филмът е от онзи тип романтични комедии, в които основният акцент е не как да правиш любов като англичанин (макар че се среща и с това заглавие), а как понякога любовта изобщо не е там, където си мислел.

Професор по английска литература започва връзка със своя студентка, но появата на темпераментната ú сестра го кара да се пита дали е направил правилния избор. Лентата на режисьора Том Воън повдига въпроси за емоционалния свят на мъжете след 50-те, за отговорността пред себе си, за това какво губиш, когато печелиш и докъде си готов да стигнеш, когато обичаш.

Джесика Алба и Салма Хайек са сестрите, между които се раздвоява сърцето на Пиърс Броснан. А Марли Матлийн тук е агент – надзорник под прикритие, и това май е единствената ú роля, в която не ползва жестов език.

 

The Words” (2012)

Моят фаворит сред заглавията, които ви препоръчах дотук. Заради абсолютно достоверния Джеръми Айрънс, чийто слухов апарат влива в ролята му на самотен старец неподозирана автентичност.

Историята разказва за млад писател, чиято голяма мечта е да напише книгата на живота си – онази книга, която ще го утвърди като име и като добър разказвач. След всичко написано, което среща отхвърлянето на издателите, а писателското самочувствие е в тотален нокаут, най-после се появява един шедьовър. Не просто книга, а книгаТА. С малката подробност, че авторът ú не е този, който обира световната слава. Един филм за цената на думите, на избора да си присвоиш нечии други, за последиците от решението.

Брадли Купър и Денис Куейд в ролите на писателя като млад и впоследствие. И Джеръми Айрънс – истинският писател, който никога не е имал мечти да бъде такъв и никога повече не написва дори ред.

 

The Good Shepherd” (2006)    

Робърт де Ниро режисира „Добрият пастир” – един филм за шпионаж по време на Втората световна война и след нея, в студената битка за надмощие между САЩ и СССР, в която ЦРУ заема ключово място. Добрият пастир не изоставя стадото, знае коя е мършата и кога да я отдели от него.

Историята на един много мълчалив мъж, вербуван за агент, който някак си лавира между личния живот и шпионажа. Един филм, пълен със звездни присъствия - Мат Деймън, Майкъл Гембън, Анджелина Джоли, Робърт де Ниро, Тимъти Хътън, Уилям Хърт, Алек Болдуин, Еди Редмейн.

Тами Бланчард тук играе Лора – четяща по устните нечуваща жена, която грабва сърцето на Деймън. Но понякога слуховите апарати не са това, което са, нито тези, които ги носят, както ще ви убеди героинята на Мартина Гедик...

 

Христина Чопарова

Изображения: IMDb

Тишината плаши заради това, че изолира. Откъсва те от всичко, което достига до теб чрез животрептящата нишка на звука. Дистанцира те от хората – дори в присъствието на тълпа виждаш само движещи се устни... а до теб не достига нищо от това, което мълвят. Какво би станало, ако над целия свят, преситен от шумове и какофония, се настани безмълвие? Без радио. Без телевизия и музика. Без гласове. Едно вечно тихо място (A Quiet Place, 2018), без нито звук. Там съвременния свят е ограбен не само от звуци, но и от човешко присъствие. И като в сюрреалистична творба на Клифърд Саймък, причината е в инопланетни хуманоидни същества - гигантски, грозни, слепи... чиято кръвожадност се отключва и от най-тихия звук. За да оцелееш, правилата са прости – не говори, не вдигай шум, стъпвай тихо. Нашествениците като че ли нямат слабо място... и все пак понякога това, което дава най-голяма сила, е и източник на уязвимост...

Бихте ли си представили, че може да запазите пълно мълчание за ден? А за 89 или 472 дни? Самоналожено мълчание, за да останеш жив. Защото това е дилемата в „Без звук” – тишината или живота.

Знаете ли, че в източната философия мълчанието е равно на живот? Говоренето го съкращава. Наричат обета за мълчание „мауна”, а неговорещите – муни. Светските хора са свикнали да говорят непрекъснато, сякаш се ужасяват да настъпи тишина, поради което изпитват потребност постоянно да я запълват с говорене за какво ли не. Обикновено банално и нищо не казващо. Ако забраните на такъв човек да говори, за него това ще е равнозначно на смърт. Говоренето поставя ума постоянно обърнат навън, като огледало, което има какво да отразява. Но ако дори за няколко дни органът на речта се контролира, тогава очите и ушите също преминават в друг „режим”. Мълчанието развива волята. Оконтролира не само импулса на говорене, но също и емоциите. Нервността изчезва, гневът дори не се заражда.

Но ако за муните е радост и лекота да спазват такъв обет за мълчание, за петчленно семейство от Ню Йорк това е свръхчовешко. За вечно неспокойната и шумна природа на децата е почти невъзможно да контролират естествените си пориви за говорене. Да внимават за всеки звук и да ходят боси, защото само стъпките са безшумни. Принудени да пазят мълчание, за да останат живи, в „Без звук” всички общуват помежду си единствено с езика на знаците. Не само заради опасността за живота, но и заради най-голямото дете (Милисънт Саймъндс), което е без слух. Кохлеарните ú импланти, изглеждат нелепо на фона на повсеместната тишина, където просто няма звуци за чуване.

Ежедневието в безмълвие се движи в съвсем различен ритъм. Без цъкащи часовници и паникьосани аларми. Без бързане, защото трябва да внимаваш за най-малкия шум, който всяко твое движение и действие образува. Да готвиш на пара. Да се храниш без потракващи съдове и прибори. Да следиш къде пада капещата от лицето ти вода сутрин. Внимаваш за всяка вещ, която би могъл да събориш неволно. Дори за всеки дъх. Как се излиза от Тишина, в която дори и мълчанието е оглушително? Как се живее в толкова населен със звуци свят, в който си принуден нито да ги чуваш, нито да ги образуваш?

Филмът илюстрира и простотата на един битиен модус, в който свръхпотреблението е лукс. Днес, когато все повече се осъзнават ползите от по-балансирано хранене с проста и здрава храна, когато се налагат взаимовръзките между човека и природата, рециклирането и повторната употреба на предмети, вместо производството на нови, картинката не изглежда чак толкова непривлекателна. Някак си сякаш бедствието отвън трябва да бъде точно такова, и да се случи точно по този начин, като единствено средство да спре бесния спринт към самоунищожение на човечеството чрез свръхпроизводство и свръхпотребление. Да му наложи бавен и мълчалив ритъм, в който да осъзнава реалните си нужди, границите на достатъчността и да обръща повече внимание на взаимоотношенията – тъкмо онези, в които няма много думи, маски и криене. Защото единствено под риск за живота си човек е способен да превключи на друга скорост, да направи промяната, която му е така нужна.

В този случай външното зло днес е за вътрешното ти добро утре. Другото са само думи, които отдавна са станали беззвучни, щом хората не желаят да се вслушват в мъдростта им и да я прилагат, за да обезпечат собственото си добруване и бъдеще като индивиди, общност, нация, свят. Тогава идват крути мерки под формата на ужас, който заставя. Но даже най-големият ужас не е чак толкова страшен – защото не е дошъл да плаши с вида си, а да провокира към действия.

По моему, „Без звук” имаше заявки да бъде една добра лента в духа на филмите на М. Найт Шаямалан, в които няма зрелища, но има свръхсензитивност. Ако не бяха кадрите със съществата, които твърде очебийно препращаха към поредицата „Пришълецът” на Ридли Скот. Съдейки от изпълнението на Милисънт Саймъндс, малко е трудно да се повярва, че няма никакъв професионален актьорски опит и че това е едва втория ú филм. A Джон Кразински се е опитал да предложи в балансирани пропорции зрелищност и интелигентна редукция на страха - трилър с малък актьорски състав и разумни дози съспенс, който да не образува нови страхове, които да пъдят съня нощем или да карат въображението да съзира скелети в гардероба. Заедно с Емили Блънт правят красив семеен тандем, в който романтичните мигове, болката от загубата и заедността придават автентичност на история, потопена в безмълвие и дебнещ ужас.

                                    

Жанрът не е избран случайно. Достатъчни са страховете, които човек сам е способен да сътвори, за да има нужда да бъде плашен в киносалоните с ленти, в които себеподобните му са убивани по особено мъчителен начин. Това няма да го видите във филма. Трилърът на Джон Кразински е среща на човешката ужасеност – от постоянната Тишина отвътре, от повсеместното беззвучие на един свят, останал без човешко присъствие. От същества, нахлули в познатия ти свят, за да го променят; от посоката, в която е тръгнал Светът днес. И от възможните избори, в които няма място за повече грешни ходове.

От древни времена човекът сам е създавал страховете си и ги е обличал във форми, родени от въображението му. В една игра на пламъците от огън можеш да съзреш както красив театър, така и чудовища, идващи да ти навредят. Няма по-страшно от самия страх, а често непознатото и необичайното са негови източници – заради онова, което може би има вътре. Затова, отвъд зрелищността и каноните на жанра, нека да погледнем на нещата от линията на плюса. Щом мълчанието е живот, то всички, които пребивават в него по един или друг начин, са благословени да бъдат посланиците на Живота. На онзи живот, в който словото и звуците придават съвсем друго значение и смисъл.

В крайна сметка, Тишината и Мълчанието не са едно и също нещо, но имат едно общо – и двете могат да предизвикат чуваемост, непосилна за думите.

Христина Чопарова

Изображения: IMDb

 

Краят на седмицата. Време за почивка с любими неща. Със сигурност филмите са едно от тях и ако сте от тези, които имат колебания какво точно да гледат, днес ще ви представим един филм, които е подходящ за отморяващ уикенд – лек, ненатоварващ и приятен.

Семейните коледни събирания са точно времето, когато разпилените по свои житейски маршрути пораснали деца най-после имат извинение за дълго отлаганата среща с родители, братя, сестри, племенници. Да напълнят родното гнездо отново с шум и вълнения, които не всякога минават „по мед и масло”. Не само защото всеки член на семейството има свой живот и навици, различен от този на останалите, но и защото води със себе си хората, с които го споделя. И понякога може да бъде доста конфузно, когато в семейството влезе ново попълнение – доколко ще си паснат, ще се приемат ли взаимно и дали ще имат втори шанс за първо впечатление?

Някакви такива въпроси си задава в „The Family Stone” (2005) Мередит (Сара Джесика Паркър), приятелката на най-големия син на семейство Стоун, Еверет (Дермът Мълрони). Двамата работят в твърде близки сфери на бизнеса и е очевидно, че никак не са един за друг - не са типичната романтична двойка – твърде много си приличат – дотам, че липсата на живец между тях става причина за целокупната персонална антипатия на семейство Стоун към потенциалната годеница на сина им. Убеден, че върши правилното нещо, Еверет настоява да получи от майка си (Даян Кийтън) пръстена, с който се е венчала баба му – като израз на семейната традиция. Усетила общата антипатия, гостенката прави опити да спечели всеки от семейството, но допуска гаф след гаф, в резултат на което се случват поредица комични и нелепи ситуации.

Режисьорът Томас Безуча леко си е поиграл с думите – „stone” на английски означава „камък”, и заглавието на лентата би могло да се преведе и като „Семейният камък”, тъй като историята се върти около негласното споразумение на сем. Стоун за осуетяване годежа на Еверет и Мередит. Благодарение на този „камък на раздора” обаче, краят все пак е щастлив, въпреки че пътят до щастието минава през много лични катаклизми и трансформации. Все пак всичко е добре, когато свършва добре, а филмът повдига основателни въпроси дали решенията, които вземаме, трябва да са плод на рационалния ум или на сърцето. И разбива клишето, че които си приличат, се привличат. Всъщност, за да има баланс и истинско привличане, трябва да има противоположности, за да се случва обмен. Но за да приемеш нечия различност и да се получи нещо красиво, е достатъчна единствено любов. Безгранична.

В ролята на по-малкия брат Тад ще видите актьора Тайрън Джордано (Tyrone Giordano), заради когото целият звезден състав на филма ползва жестов език. Роденият на 18 април 1976 г. в Хартфорт (щата Кънектикът) актьор заявява, че би било добра идея, ако колегите му бъдат извадени от етикета „глух”: „Господи, никога няма да прочетете във вестниците написано: „Черният актьор Уесли Снайпс”. Никога! Защо за нас трябва да се прави тогава?” Освен в  The Family Stone” (2005), Тайрън Джордано може да видите още и в „A Lot Like Love” (2005), в ролята на брата на Аштън Къчър и в „The Next Three Days” (2010), където партнира на Лиъм Нийсън.

Христина Чопарова

Изображениe: IMDb

 

Когато си пълен с любов, няма какво да прощаваш нито на себе си, нито на другите. Просто защото обичта отдавна е изтрила онова, което необичащите задържат в себе си. И макар да не е нужно да има дни, в които ритуално да изричаш думи за поискана и дадена прошка, все пак е добре да има един момент, в който да спреш, за да се запиташ с какво си пълен. Ако е любов, всякога е лекота. Ако не е, тежи. Значи е време да изпразниш куфара, а само ти знаеш какво има там, какво си натрупал и защо го носиш.

В ден като този е уместно да ви представя един филм за прошката. За Любовта, приемането на себе си и другите, осъзнаването на мрака вътре в теб и пътят на празнотата, по който излизаш до извора. За да светиш.

130 минутната лента на японската режисьорка Наоко ЯмадаKoe no katachi” (Формата на гласа) е филм за катарзиса – онова ударно преобръщане, след което започват всички трансформации, защото промяната е живот. А основното училище е онзи вододел, в който животите се учат да се срещат, да се опознават и да градят отношения. Вододел, в който приемането е част от припознаването, но няма как да искаш да бъдеш приет от другите, когато не си приел самия себе си.

Шооко Нишимия. Тя е крехко същество, попаднало в свят, където единствения и мост за среща с другите е ученическа тетрадка. Защото Шооко е без слух и общува с лист и молив. Говори особено, рядко си служи с жестов език и изпитва към себе си цялата палитра на вина и омраза, на които е способно същество, многократно отхвърляно заради различието си.

Шооя Ишида. Той е пич. От тези, на които не им се налага да полагат усилия, за да се харесват. Да бъде жесток е част от цената на популярността му. Момче, на което предстои да научи най-важния урок, че силата не е в психическото или физическото ти надмощие над по-слабите, за да впечатляваш всички останали.

Шооко и Шооя. Два свята, които си приличат по празнотата и по желанието да избягат от болката чрез самоотнет живот. Пет години след основното училище, те се срещат в гимназията. Сблъсък, който ще върне спомена за съсипаните слухови апарати, удавени тетрадки, грознословия и сълзи по възглавниците нощем.

В японската култура обаче има една и съща дума за криза и за възможност. Всяка криза е възможност за растеж, за намиране на пътя, за осъзнаване и приемане. За освобождаване на себе си от натрупаните емоционални товари, носени отдавна. За истински срещи на два свята, всеки от които е богат по своему, и всеки от които има много за даване.

Японците знаят как да превръщат пукнатините от дефект в ефект. Изкуството на счупените съдове, залепени така, че да подчертават пукнатините със специални цветове, се нарича кинтсуги. Умението да оцениш нишката на счупеното като път, който напомня за всичко преживяно по него. Красив лабиринт, съхранил опитността.

Какво по-логично от това една история за счупени Души да бъде разказана с рисувани герои? Неслучайно филмът е манга анимация, в която акцентът е върху изразените емоции – огромни очи, потрепващи клепачи, бистри сълзи в рибно езеро. Рисунки, които подчертават пътя на емоцията, трансформацията на жестокостта в нежност, на болката в поука, на дистанцията в приятелство, на празнотата в пълнота. И толкова много смирение в само един поклон, в който Душата се покланя на друга Душа. Отвъд формата, отвъд гласовете и думите, в мъдростта на Тишината.

Невероятна история, която чрез анимацията е достъпна и за млада аудитория, която пребивава (или тепърва ще навлезе) в объркания вододел на социализацията и самоопределението.

Една мъдра приказка за човечност, в която прошката е точно това, което е – освобождение.

В торентите, с български субтитри.

Христина Чопарова

Изображение:  IMDb