Тишината плаши заради това, че изолира. Откъсва те от всичко, което достига до теб чрез животрептящата нишка на звука. Дистанцира те от хората – дори в присъствието на тълпа виждаш само движещи се устни... а до теб не достига нищо от това, което мълвят. Какво би станало, ако над целия свят, преситен от шумове и какофония, се настани безмълвие? Без радио. Без телевизия и музика. Без гласове. Едно вечно тихо място (A Quiet Place, 2018), без нито звук. Там съвременния свят е ограбен не само от звуци, но и от човешко присъствие. И като в сюрреалистична творба на Клифърд Саймък, причината е в инопланетни хуманоидни същества - гигантски, грозни, слепи... чиято кръвожадност се отключва и от най-тихия звук. За да оцелееш, правилата са прости – не говори, не вдигай шум, стъпвай тихо. Нашествениците като че ли нямат слабо място... и все пак понякога това, което дава най-голяма сила, е и източник на уязвимост...

Бихте ли си представили, че може да запазите пълно мълчание за ден? А за 89 или 472 дни? Самоналожено мълчание, за да останеш жив. Защото това е дилемата в „Без звук” – тишината или живота.

Знаете ли, че в източната философия мълчанието е равно на живот? Говоренето го съкращава. Наричат обета за мълчание „мауна”, а неговорещите – муни. Светските хора са свикнали да говорят непрекъснато, сякаш се ужасяват да настъпи тишина, поради което изпитват потребност постоянно да я запълват с говорене за какво ли не. Обикновено банално и нищо не казващо. Ако забраните на такъв човек да говори, за него това ще е равнозначно на смърт. Говоренето поставя ума постоянно обърнат навън, като огледало, което има какво да отразява. Но ако дори за няколко дни органът на речта се контролира, тогава очите и ушите също преминават в друг „режим”. Мълчанието развива волята. Оконтролира не само импулса на говорене, но също и емоциите. Нервността изчезва, гневът дори не се заражда.

Но ако за муните е радост и лекота да спазват такъв обет за мълчание, за петчленно семейство от Ню Йорк това е свръхчовешко. За вечно неспокойната и шумна природа на децата е почти невъзможно да контролират естествените си пориви за говорене. Да внимават за всеки звук и да ходят боси, защото само стъпките са безшумни. Принудени да пазят мълчание, за да останат живи, в „Без звук” всички общуват помежду си единствено с езика на знаците. Не само заради опасността за живота, но и заради най-голямото дете (Милисънт Саймъндс), което е без слух. Кохлеарните ú импланти, изглеждат нелепо на фона на повсеместната тишина, където просто няма звуци за чуване.

Ежедневието в безмълвие се движи в съвсем различен ритъм. Без цъкащи часовници и паникьосани аларми. Без бързане, защото трябва да внимаваш за най-малкия шум, който всяко твое движение и действие образува. Да готвиш на пара. Да се храниш без потракващи съдове и прибори. Да следиш къде пада капещата от лицето ти вода сутрин. Внимаваш за всяка вещ, която би могъл да събориш неволно. Дори за всеки дъх. Как се излиза от Тишина, в която дори и мълчанието е оглушително? Как се живее в толкова населен със звуци свят, в който си принуден нито да ги чуваш, нито да ги образуваш?

Филмът илюстрира и простотата на един битиен модус, в който свръхпотреблението е лукс. Днес, когато все повече се осъзнават ползите от по-балансирано хранене с проста и здрава храна, когато се налагат взаимовръзките между човека и природата, рециклирането и повторната употреба на предмети, вместо производството на нови, картинката не изглежда чак толкова непривлекателна. Някак си сякаш бедствието отвън трябва да бъде точно такова, и да се случи точно по този начин, като единствено средство да спре бесния спринт към самоунищожение на човечеството чрез свръхпроизводство и свръхпотребление. Да му наложи бавен и мълчалив ритъм, в който да осъзнава реалните си нужди, границите на достатъчността и да обръща повече внимание на взаимоотношенията – тъкмо онези, в които няма много думи, маски и криене. Защото единствено под риск за живота си човек е способен да превключи на друга скорост, да направи промяната, която му е така нужна.

В този случай външното зло днес е за вътрешното ти добро утре. Другото са само думи, които отдавна са станали беззвучни, щом хората не желаят да се вслушват в мъдростта им и да я прилагат, за да обезпечат собственото си добруване и бъдеще като индивиди, общност, нация, свят. Тогава идват крути мерки под формата на ужас, който заставя. Но даже най-големият ужас не е чак толкова страшен – защото не е дошъл да плаши с вида си, а да провокира към действия.

По моему, „Без звук” имаше заявки да бъде една добра лента в духа на филмите на М. Найт Шаямалан, в които няма зрелища, но има свръхсензитивност. Ако не бяха кадрите със съществата, които твърде очебийно препращаха към поредицата „Пришълецът” на Ридли Скот. Съдейки от изпълнението на Милисънт Саймъндс, малко е трудно да се повярва, че няма никакъв професионален актьорски опит и че това е едва втория ú филм. A Джон Кразински се е опитал да предложи в балансирани пропорции зрелищност и интелигентна редукция на страха - трилър с малък актьорски състав и разумни дози съспенс, който да не образува нови страхове, които да пъдят съня нощем или да карат въображението да съзира скелети в гардероба. Заедно с Емили Блънт правят красив семеен тандем, в който романтичните мигове, болката от загубата и заедността придават автентичност на история, потопена в безмълвие и дебнещ ужас.

                                    

Жанрът не е избран случайно. Достатъчни са страховете, които човек сам е способен да сътвори, за да има нужда да бъде плашен в киносалоните с ленти, в които себеподобните му са убивани по особено мъчителен начин. Това няма да го видите във филма. Трилърът на Джон Кразински е среща на човешката ужасеност – от постоянната Тишина отвътре, от повсеместното беззвучие на един свят, останал без човешко присъствие. От същества, нахлули в познатия ти свят, за да го променят; от посоката, в която е тръгнал Светът днес. И от възможните избори, в които няма място за повече грешни ходове.

От древни времена човекът сам е създавал страховете си и ги е обличал във форми, родени от въображението му. В една игра на пламъците от огън можеш да съзреш както красив театър, така и чудовища, идващи да ти навредят. Няма по-страшно от самия страх, а често непознатото и необичайното са негови източници – заради онова, което може би има вътре. Затова, отвъд зрелищността и каноните на жанра, нека да погледнем на нещата от линията на плюса. Щом мълчанието е живот, то всички, които пребивават в него по един или друг начин, са благословени да бъдат посланиците на Живота. На онзи живот, в който словото и звуците придават съвсем друго значение и смисъл.

В крайна сметка, Тишината и Мълчанието не са едно и също нещо, но имат едно общо – и двете могат да предизвикат чуваемост, непосилна за думите.

Христина Чопарова

Изображения: IMDb

 

Когато си пълен с любов, няма какво да прощаваш нито на себе си, нито на другите. Просто защото обичта отдавна е изтрила онова, което необичащите задържат в себе си. И макар да не е нужно да има дни, в които ритуално да изричаш думи за поискана и дадена прошка, все пак е добре да има един момент, в който да спреш, за да се запиташ с какво си пълен. Ако е любов, всякога е лекота. Ако не е, тежи. Значи е време да изпразниш куфара, а само ти знаеш какво има там, какво си натрупал и защо го носиш.

В ден като този е уместно да ви представя един филм за прошката. За Любовта, приемането на себе си и другите, осъзнаването на мрака вътре в теб и пътят на празнотата, по който излизаш до извора. За да светиш.

130 минутната лента на японската режисьорка Наоко ЯмадаKoe no katachi” (Формата на гласа) е филм за катарзиса – онова ударно преобръщане, след което започват всички трансформации, защото промяната е живот. А основното училище е онзи вододел, в който животите се учат да се срещат, да се опознават и да градят отношения. Вододел, в който приемането е част от припознаването, но няма как да искаш да бъдеш приет от другите, когато не си приел самия себе си.

Шооко Нишимия. Тя е крехко същество, попаднало в свят, където единствения и мост за среща с другите е ученическа тетрадка. Защото Шооко е без слух и общува с лист и молив. Говори особено, рядко си служи с жестов език и изпитва към себе си цялата палитра на вина и омраза, на които е способно същество, многократно отхвърляно заради различието си.

Шооя Ишида. Той е пич. От тези, на които не им се налага да полагат усилия, за да се харесват. Да бъде жесток е част от цената на популярността му. Момче, на което предстои да научи най-важния урок, че силата не е в психическото или физическото ти надмощие над по-слабите, за да впечатляваш всички останали.

Шооко и Шооя. Два свята, които си приличат по празнотата и по желанието да избягат от болката чрез самоотнет живот. Пет години след основното училище, те се срещат в гимназията. Сблъсък, който ще върне спомена за съсипаните слухови апарати, удавени тетрадки, грознословия и сълзи по възглавниците нощем.

В японската култура обаче има една и съща дума за криза и за възможност. Всяка криза е възможност за растеж, за намиране на пътя, за осъзнаване и приемане. За освобождаване на себе си от натрупаните емоционални товари, носени отдавна. За истински срещи на два свята, всеки от които е богат по своему, и всеки от които има много за даване.

Японците знаят как да превръщат пукнатините от дефект в ефект. Изкуството на счупените съдове, залепени така, че да подчертават пукнатините със специални цветове, се нарича кинтсуги. Умението да оцениш нишката на счупеното като път, който напомня за всичко преживяно по него. Красив лабиринт, съхранил опитността.

Какво по-логично от това една история за счупени Души да бъде разказана с рисувани герои? Неслучайно филмът е манга анимация, в която акцентът е върху изразените емоции – огромни очи, потрепващи клепачи, бистри сълзи в рибно езеро. Рисунки, които подчертават пътя на емоцията, трансформацията на жестокостта в нежност, на болката в поука, на дистанцията в приятелство, на празнотата в пълнота. И толкова много смирение в само един поклон, в който Душата се покланя на друга Душа. Отвъд формата, отвъд гласовете и думите, в мъдростта на Тишината.

Невероятна история, която чрез анимацията е достъпна и за млада аудитория, която пребивава (или тепърва ще навлезе) в объркания вододел на социализацията и самоопределението.

Една мъдра приказка за човечност, в която прошката е точно това, което е – освобождение.

В торентите, с български субтитри.

Христина Чопарова

Изображение:  IMDb

Роуз. Тя е на 12.. и не чува. Поначало. Предпочита да си прави кулички от страниците на учебника за глухи деца, отколкото да го чете. Много обича немите филми с Лилиан Мейхю и често се крие в салоните, за да я гледа. И докато бяга от властния си баща в опит да я намери, се озовава в нюйоркския Музей по естествена история. Мястото с шкафове за чудеса. През 1927 година то е черно-бял свят. И място, където ще се завърти чудно колелото на живота...

Бен. Той е на 12...и не чува. Отскоро. Сънува свирепите вълци от планините на Минесота, без да знае защо. Тежко преживява смъртта на майка си, която така и не му дава отговори за това кой е баща му. И докато бяга в опит да го открие, се озовава в нюйоркския Музей по естествена история. Мястото с шкафове за чудеса. През 1977 година то е цветен свят, населен с прекрасности за откриване. И място, където Бен ще улови края на точно онази нишка, разплитана към него от цели 50 години...

Помните ли Милисън Саймъндс? Глухото момиче, което трогна публиката на кинофестивала в Кан с първата си роля, редом до петкратно номинираната за Оскар Джулиан Мур?

Прекрасната лента от 2017 на Тод Хейнс и по романа на Брайън Селзник „Свят измислен, пълен с чудеса” (Wonderstruck), е достъпен и в нашите торенти. Това е история за смелост и дръзновение, за бунт и преоткрития, за общуване. История за среща на два свята. Черно-белият, изскочил сякаш от екрана на ням филм, и цветния свят на звуците. И в тази среща на светове има толкова много въпроси, които всъщност са отговори.

                  

За режисьора е било предизвикателство да разкаже историята на двамата бегълци, и тъй като е държал на достоверността на персонажите, Тод Хейнс избира за ролята на децата актьори без опит, при това и без слух. За да намери идеалната изпълнителка на Роуз, той провежда мащабно търсене в училищата за глухи и тежкочуващи деца, както и в театрални компании за глухи. В Баунтифул, щата Юта, 13-годишната тогава Милисън, която  владее американския жестов език и може да разчита по устни, научава за търсенията на режисьора от учителя си по драма. По време на кастинга сценаристът Брайън Селзник открива, че 4 от момичетата са излъгали, че имат загуба на слуха. След двудневно прослушване в Ню Йорк, Милисън получава ролята на Роуз.

Интересното е, че преди снимките на филма, Милисън Саймъндс никога не е знаела коя е Джулиан Мур. За ролята си на Роуз в 1977-ма Джулиан Мур е споделила, че в продължение на два месеца е вземала специални уроци по американски жестов език. Във филма Мур изпълнява две роли – на майка на Роуз  през 1927-ма и като самата Роуз през 1977. Когато се срещат с Милисън на снимачната площадка, Мур вече има познания по американския жестов език (ASL), и го ползва, за да каже на 13-годишната си партньорка, че много се радва да се запознае с нея. В отговор Милисън изобразява към актрисата нейната собствена буква – Дж (J), правейки кръгове около лицето, което на жестов език означава „красив”.

Милисън, която няма опит като актриса, се справя много успешно в ретро-сцените, макар че не говори. Миловидното ú лице буди симпатии, а кадрите, в които персонажите крещят (баща ú на масата за закуска, опитвайки се да ú наложи да учи по оралния метод с разчитане по устни; уредника в музея), изразяват истинските емоции на глух човек, когато за пръв път се сблъсква с плашещи комуникационни бариери.

Втората роля на Милисън Саймъндс ще бъде в трилъра на Джон Красински „Тихо място” (A Quiet Plase), където ще играе редом до него и до Емили Блънт. Филмът в момента се снима в Ню Йорк и се очаква премиерата му да бъде през април 2018.

Радващо е, че кариерата на младата актриса без слух се развива толкова добре, а режисьорите все повече се престрашават да включват във филмите си нечуващи изпълнители, общуващи с езика на знаците.

С нетърпение чакаме новата лента с участието на Милисън Саймъндс, а дотогава се насладете на таланта ú в „Свят измислен, пълен с чудеса”. В торентите, с български субтитри.

Христина Чопарова

Изображения:  youtube

Kолко добре познаваме себе си? Дори тези, с които съжителстваме години наред под един покрив? Чуваме ли се, когато се слушаме, или просто механично отчитаме звуците, вложени в думите, излизащи от нечии устни? Колко процента от вниманието ни е истински ангажирано с това, което другият ни казва, докато ни говори? Тук ли сме, когато слушаме? С какво слушаме – с ушите си, в които звуците просто си влизат, ли с всички сетива, способни да покажат много дори и без посредничеството на думите?

Толкова много пластове. И толкова много отговори, разказани красиво в една история, която всъщност... дали е разказана, или само намерението на Гийермо дел Торо е било такова? Може би с възможност всеки да си я доразкаже, но все пак история необикновена, в която възникват въпрос след въпрос. Изпипана до съвършенство миниатюра, в която нещата са показани такива, каквито са. И всеки би могъл да ги види според това, което носи в себе си. Каква е историята?

Формата на водата” (The Shape of Water) е за формата на всички неща такива, каквито ги виждаме. Свят в световете, които се разкриват като матрьошки един след друг: Планетата Земя. Година 1960-та. САЩ. Един семпъл тавански апартамент над старо кино. Ежедневието на нямата Илайза (Сали Хоукинс), и нейният съквартирант - хомосексуалния художник на реклами Джайлс (Ричард Дженкинс). И леко зловещите бункери на секретна лаборатория, където Илайза е чистачка заедно с цветнокожата си приятелка Зелда (Октавия Спенсър). После, херметичния свят на странно водно същество с хуманоидни черти (Дъг Джоунс). Американската елитарност е събрана в надменния образ на агент Стрикланд (Майкъл Шанън), който има стандартно семейство с две деца, мечтае за кадилак и развява самочувствието на „съвестен” циник, който никога не се дъни. Руската конкуренция се представлява от учен, внедрен в екипа като „д-р Хофстетлър” (Майкъл Сталбърг).

Илайза не говори, но общува с жестове на езика на знаците. Досегашния ú свят ще се разтърси от срещата с това водно създание, обект на груби експерименти, излязло сякаш от романа на  Александър Беляев „Човекът-амфибия”. Възхтително същество с невероятна визия и способности за регенерация, заради които в очите на непритежаващите ги то е и бог, и чудовище. Но преди всичко е носител на онази различност, която буди и страх, и любов. И мечти.

Гийермо дел Торо плува уверено между пластовете на историята, показвайки нещата такива, каквито ги усещат и виждат участниците в нея. Срещи на вътрешни и външни реалности, от чийто сблъсък се раждат въпроси и изплуват отговори. В този филм всеки е малко или много различен – 60-те години са времена на сегрегации и още неутихнала расова дискриминация, непоносимост към еднополовата любов, полицейско насилие, политически борби за превъзходство. И на фона на всичко това - една красива история за любов между същества, които общуват отвъд формата, отвъд думите, отвъд логиката и порядките. Многопластова история, люлееща се на границата между научната фантастика и мюзикъла, между възможното и илюзорното, плъзгаща се по дъждовния ръб, слял в едно света на водата и на земята.

                    

Студената война (както я бе нарекъл Оруел), за САЩ е идеалната възможност за една прекалено млада нация да се доказва като силна, безстрашна и непобедима във всяко нещо. Завоевател, който няма комплекси, защото едва ли не нему е отредено да бъде суперсилата, а една суперсила трябва да притежава, да знае, да може всичко – с неоспоримо първенство и превъзходство, особено над останалите претенденти като Русия. И в тези мътни времена на съревнование и мерене на самочувствия във всеки аспект, някак си резултатите остават почти пожертвани в името на целта за първенство на всяка цена. Безумна битка, в която няма победител, защото – както мъдро бе отбелязал Алберт Айнщайн, - никоя цел не е толкова идеална, че да си заслужава всякаквите средства. Защото се получава един парадокс, лишен изцяло от морал и човешкост – тотално унищожение заради желанието да попречиш на друг да има това, което ти не можеш. Казано по нашенски, няма значение дали на мен ще ми е добре, важното е на Вуте да му е зле. Цялата история на Студената война илюстрира и се заключава в този парадокс, в който човешкият (и всякакъв друг) живот е също толкова без значение.

Дори (и особено!) ако този живот идва от друго време, от друг свят и носи прекрасни послания. Само защото е различна форма от тази, която е позната и отдавна стереотипизирана, той вече е обект на реакции, вариращи от възхищение до страх и отвращение. Различността е огледало, и в него всеки има възможност да види отразено това, което носи в себе си. За комплексираните и неуверени в силата си индивиди този различен живот е заплаха – най-малкото, защото не е ясно защо е дошъл, какво иска, защо го иска. За един завоевател новото идва да покорява, за запленява, то е заплаха. За някой, който усеща себе си като аутсайдер, различното е близко по своему. Близко по показател всеобщо отхвърляне и неразбиране. А как се общува с различните?

Завоевателят няма да общува изобщо. Той първо ще действа, после ще мисли. Ще побърза да изпревари, ще бъде агресор без нужда, за да покаже у кого е силата. Първо ще подчини, после ще задава въпроси. А може спокойно и без това. Сила е нужна единствено, за да счупиш нещо, за всичко останало любовта е достатъчна. Но за този, който живее в страх, любовта е непозната. Защото обратното на любовта е страхът. Той не желае да говори, да влиза в контакт, защото предпочита да вярва, че всичко непознато по презумпция е заплаха, щом притежава способности, които са потенциални оръжия. Само Любовта може да види в тях спасение и ползи.

Каква е формата на различността? „Ако не направим нищо, ние самите сме нищо”. Страхът приема само своите подобия. Любовта приема всичко, всяко различие. Нашите избори определят какво сме.

А Гийермо дел Торо си заслужава всички получени награди за тази толкова красива история, чийто край е най-добре да видите сами.

 Христина Чопарова

Изображения за колажите:  интернет

През далечната 1997 г. излиза на екран лентата на белгиеца Ян Кунен „Доберман”, в която си партнират звездната двойка Венсан Касел и Моника Белучи. В изпъстрения с черен хумор филм на Кунен сцените на насилие са твърде смели като за френско кино от 97-ма, но днес не биха впечатлили никого.

По онова време Касел е изгряваща звезда, която идеално се вписва в ролята на банковия обирджия с прякор Доберман, а на 33-годишната тогава Белучи е поверена ролята на любовницата му и партньор в обирите, циганката Натали, която е... глуха.

За ролята си в „Доберман” Моника Белучи споделя: „Това беше забавен филм, в който не ми беше трудно да играя ролята на глуха циганка. От детството си съм свикнала да жестикулирам много, докато обяснявам и говоря за нещата. Във филма нямах реплики, затова трябваше да говоря с тялото си. Но не се чувствах разочарована. Срещнах някои глухи актриси и научих езика на знаците. Мисля, че всички трябва да научат този език. Наред с другите неща, това е и начин да се измъкнеш от клишето на красивата и загадъчна жена, и да покажеш нещо иначе необичайно за обществеността”.

Самият филм е доста критикуван по онова време заради сцените с насилие и вулгарност, а в някои държави е бил и забранен за излъчване. Бидейки по същността си комиксов обаче, идейният замисъл на Ян Кунен всъщност е чрез преувеличение на насилието да покаже неговото безсмислие.

Христина Чопарова

Изображение: интернет