Тя е винаги много елегантна. Жена със стил и неподправена, искрена усмивка. Студентите ú я обожават. Излъчва спокойствие, добронамереност и топлота.

Доц. д-р Неда Балканска.

Преподавател е в СУ „Кл. Охридски“, катедра Специална педагогика и Логопедия, специалност Слухово-речева рехабилитация. Преди да се посвети на преподаването в Софийския университет, работи като слухово-речеви рехабилитатор в ССУ с детска градина за деца с увреден слух „проф. д-р Дечо Денев“- София. Автор е на учебници и учебни тетрадки по развитие на речта и по произношение – за ученици с увреден слух от 1 до 3 клас, съвместно със свои колеги. През 2009 г. излезе  книгата ú „Кохлеарната имплантация в детска възраст”, а през 2015 г. и  „Приобщаване на детето с увреден слух в образователната среда”, в съавторство с Анна Трошева. В момента подготвя нова книга. Преподава, пътува, тича по задачи. И въпреки огромната си заетост, с искрена радост отдели време да отговори на няколко въпроса. За което пък ние сме ú изключително благодарни, тъй като времето е най-прекрасния подарък, който някой може да направи за друг.

 

 

 

Здравейте, Неда, много ми е приятно да разговарям с Вас днес и се радвам, че приехте да побеседваме за образованието, децата, бъдещето! :)

Здравейте, Христина! На мен също ми е изключително приятно да бъда днес с Вас и благодаря сърдечно за поканата! :)

Посветили сте се на образованието, по-специално, на Слухово-речевата рехабилитация и логопедията. Какво Ви насочи в тази посока?

Любовта към децата и желанието да бъда полезна.

Българското образование в момента не би могло да се похвали с качество и мотивация както за учащите, така и за преподаващите. Като преподавател с дългогодишен опит в образователната система, какви препоръки бихте отправили, за да може образованието у нас да покрие толкова много и различни очаквания?

На първо място, образователната система трябва да бъде гъвкава. За съжаление, у нас се наблюдава тенденцията децата да се поставят в рамки, да се адаптират към учебните програми, вместо програмите да се адаптират към тях. Огромна грешка, според мен, е големият обем от знания, които учениците са принудени да усвояват още от първите си години в училище. Материалът много често е неразбираем за децата, не са предвидени никакви часове за неговото затвърждаване, защото всеки час е посветен на нова тема. Има необходимост от повече работа върху развитието на мисленето, защото основно учениците се учат да наизустяват и да попълват тестове, в които често разчитат на късмет. Последното води до проблеми в развитието на свързаната реч, децата се затрудняват да разказват, да следват определена логическа последователност, да структурират и формулират мислите си. Така се стига до един формализъм в образованието, резултатът от който са все повече ниско грамотни млади хора. Можете да си представите как всичко това се отразява на децата с увреден слух, които се обучават по учебните програми за масовите училища.

Да, твърде смазващо е. Когато четем за прокурори, журналисти, адвокати, лекари с увреден слух извън българските предели, ни е трудно да повярваме, че има реализирани специалисти в толкова комуникативни области, достъпни обикновено за чуващи хора. Това се приема по-скоро като куриоз, отколкото като нещо обичайно. Вие преподавате на студенти в СУ „Св. Климент Охридски”. Има ли сред тях студенти с увреждания, по-специално със слухови такива? Как се справят с учебния материал и как се реализират след дипломирането си?

Професионалният ми път е тясно свързан с Общността на глухите хора, от деца до възрастни. Аз, лично, винаги съм вярвала в огромния потенциал, който носят те и възможностите им за професионална и житейска реализация. Имала съм и имам студенти с увреден слух – прекрасни млади хора. Сериозен проблем съществува с избора на специалност – много често глухите студенти се оказват в нашата специалност поради факта, че се чувстват свързани с децата с увреден слух и специалните учебни заведения, чиито възпитаници са най-често. Единици са тези, които са завършили масово училище и са предпочели нашата специалност. Този избор, в повечето случаи, е емоционален и впоследствие се получава едно разминаване между очакванията на студентите и работата, за която се подготвят. Това често води до липса на мотивация и интерес към следването. Би било добре да се предоставя по-широк избор от професии за младите хора с увреден слух, чрез специално организирани информационни кампании, за да може висшето образование да предоставя пълноценни възможности за реализация и професионално самочувствие на хората с увреден слух.

Образователната среда в училищата и във висшите учебни заведения у нас рядко е приобщаваща за учащи и студенти с увреден слух – липсва техническия комфорт като подходяща акустика, подредба на местата в цел всеки да вижда всеки, екрани в аудиторията, на които да се виждат лицата на говорещите, жестови услуги, практика на изслушване с помощта на предмет. Ползвателите на слухови апарати, кохлеарни системи, жестов език предполагат съобразяване в еднаква степен на потребностите им и осигуряване на техническия комфорт, нужен за мотивация за учене и развитие. Колко близо сме ние до такива учебни методики, чия отговорност са те и какво у нас е приложимо за обучаващите се с увреден слух?

Абсолютно сте права. Ние все още прилагаме приобщаващото образование повече на думи. Това е изключително скъпо струващ образователен модел, при който не е достатъчно детето с увреден слух да се включи в общообразователната среда. Изисква се адаптиране на средата – шумоизолиране, намаляване на ехо-ефекта в класните стаи, прилагане на съвременни технически средства, използване на асистенти, жестови преводачи и т.н. Наред с това е необходима и сериозна подготовка за масовите учители и стабилна система на ресурсно подпомагане. Все още сме много далеч от оптималните условия за обучение на децата с увреден слух в масовите училища. В момента се намираме на прага на радикални промени с влизането на новия Закон за предучилищно и училищно образование и все още е трудно да се прогнозира ефектът от тях. Всъщност, живеем в интересни времена.

Интересни са, определено. Преобладаващите педагогически системи в днешни дни обаче се фокусират предимно върху академичните занимания. За децата това е твърде стресиращо, а за децата с увреден слух – двойно по-затрудняващо. Но откритията за човешкия мозък в невробиологията в последните години подсказват и решението – излизане от академичното, повече игри, досег с природата. За традиционната образователна система това е твърде радикално, но във Валдорфската е основополагащо. Вие самата споделяте ли холистичните методи на валдорфската педагогика и считате ли, че все пак има нагласи за обнова в образованието у нас, в името на най-доброто за децата?

Чудесен въпрос! Да, смятам, че нашето образование е много откъснато от реалния живот, а всъщност то трябва да подготвя децата за него. Това важи с още по-голяма степен за децата с увреден слух, за които формирането на житейски понятия е задача на специалистите. В старите специални програми за обучение е съществувал раздел  „Запознаване с околната действителност“, който се е състоял в планирани наблюдения в началото на всеки срок, сред природата, в магазина, на пазара и т.н. Те са били съобразени с темите по развитие на речта, които предстоят и така учебното съдържание се е обвързвало с личния опит на децата и са се формирали реални представи, както и  полезни умения. В настоящия момент липсва преход от предучилищната възраст, характеризираща се основно с игрови дейности и училищната, в която децата преминават рязко към едно статично ежедневие, изпълнено с учебни дейности. А нека не забравяме, че дидактичните игри имат своето място в началния курс на обучение. И в това отношение има какво да се желае, за да бъде образованието не просто лист хартия, а комплекс от знания и компетенции, които ще са от полза на учениците в реалния живот.

Надеждите са това, което движи света напред. А където са те, там са и вярата, и любовта. А топли и отдадени на работата си хора като Неда вдъхват много надежда, че всичко малко по малко се подрежда така, както следа да бъде. В името на децата и за един по-хубав свят. С любов.

Христина Чопарова

Снимки: личен архив