Жълтото тяло на трамвая се извива по напечените от жегата релси, докато пътниците флегматично зяпат през запрашените, осеяни с петна от пръсти прозорци. Умората виси като смог в душното пространство. Мярвам позната, тънка и висока фигура. Стоически и с философско примирение виси до трамвайните врати. Ръката ми вече ентусиазирано раздвижва застоялия въздух с широки махове, фигурата внезапно се оживява и поема поривисто в моята посока. Така ми се зарадва! И каква усмивка беше докарал!

Пламък. Пламък Занев. За незапознатите, той наскоро отбеляза 78 лазарника. И както сам каза, не почувствал никаква разлика между тях и тези на 21, 41 или 61. Мечтите и желанията му не са се стопили с натрупването на годините, а тъкмо напротив, увеличават се. Категорично отказва да седне на моето място, и се усмихва ли, усмихва. Пък и спирката му била ей-сега, след малко. За планински спасител и алпинист, изкачвал Карконошките планините на Чехословакия, връх Агарац в Армения и още какви ли не чудновати места у нас и по света, никак не върви да го третирате като немощен пенсионер. Да не сте посмели!

Трамваят се люшка тромаво. Питам го накъде така. Прибирал се. Наскоро беше преболедувал и временно бе преустановил пътешествията. Но си личи, че не го свърта на едно място. Толкова много неща помни, и ако знаете колко сладкодумно разказваааа!

Нека обаче първо да ви се представи сам: „Моите родители са ме нарекли Пламък, защото когато се е разбрало, че ще ме бъде, е било 01.09.1939 година. Тогава е започнала Втората световна война и баща ми решил, че ако се роди момче ще носи това име. Пък дали съм оправдал това което са вложили родителите ми в името ми… предоставям на другите да кажат”. За него е изписано достатъчно – стига само да изпишете името му в търсачките на гугъл.

Преди да тръгне да пътешества, първото условие за него е да има изкушение – място, което го привлича с културата си, забележителностите, историята. А него всичко го интересува, всичко го влече да опознава. После сяда да изчете, каквото е налично за обичаите, нравите и социално-икономическото положение. Едва след това ще стегне пилигримския си багаж, закрепен на сгъваемото колело, с което е обиколил почти целия свят: едноместната палатка, матрак, спален чувал, тенджерка и примус. И разни практични вещи, умело пригодени от него за по-лесно ползване. Разбира се, най-важният багаж е вътре в него – познанията му по няколко езика и огромната му човещина, която топи всички бариери. Питам го защо точно с колело. „Колело си купих, когато се преместих да живея в ж. к. Люлин. Транспортът до града беше отвратителен и за да мога да се придвижвам по-лесно, си купих едно „Балкан”-че. После купих един бегач и с него освен до работата си, правех и различни екскурзии. Защо с колело – не зависиш от никого, пътуването ти е безплатно, спортуваш и най-важното, се сливаш с природата и се чувстваш като частица от нея”.

А как се е запалил по пътешествията? Пламък обяснява охотно: „Обичам да пътувам, ако има с кого – добре, ако няма – си хващам торбичката и тръгвам. Пред мен е била винаги крилата фраза на нашия поет Пеньо Пенев: „Човекът е човек, когато е на път” и още една древна сентенция: „Човек си отива от този свят не с това, което е изял и изпил, а с това което е чул, видял и прочел”. Баща ми никога не ме е ограничавал да пътувам. Още като ученик в Полиграфическия техникум лятно време през ваканцията си купувах обиколен билет за БДЖ, БРП и автобус, и тръгвах из България. Обикновено до Бургас с влак, оттам до Варна с кораб. Тук ще поясня – не с модерните на подводни криле, а със стария кораб „Емона”, който след това отиде като атракция в язовир Кърджали. От Варна до Силистра с автобус, тогава още до Силистра нямаше влак и от Силистра се качвах на парахода „Г. Кирков”. Беше за мен много интересен параход: с висок комин, облаци пушек и от двете страни с по едно голямо колело, които го движеха. Харесваше ми да пътувам с този параход, защото той ме пращаше в романите на Марк Твен и параходите по река Мисисипи. И така пляс, пляс… чак до Видин. Пътуваше се две денонощия – две денонощия романтика. Спях на палубата в шезлонг и във Видин слизах порядъчно опушен. От Видин с влак се прибирах в София винаги пълен с нови и нови впечатления и преживявания. С такъв билет пропътувах ежегодно по повече от 2 000 км из нашата страна. Като студент модата беше да се пътува на автостоп и дори, доколкото си спомням, от СБА имаше някакви талони за шофьорите и после нещо ги награждаваха в зависимост от това кой колко е участвал в това мероприятие. След завършване на висшето си образование станах офицер, но тъй като военната служба ми пречеше да пътувам, се уволних и станах железничар. Сега вече можех да пътувам не само из нашата страна, но и в чужбина. Като железничар имах право и на международни безплатни билети. Постарах се да ги използвам най-рационално и така надникнах във всички страни на Европа с изключение на Финландия и Лихтенщайн. Пенсионирах се, станах журналист и като такъв обиколих страните от Близкия Изток и Северна Африка”.

Пламък говори френски, немски, руски, малко испански и есперанто. В последните години учи арабски. Той даже е превел от персийски избрани стихотворения от иранската поетеса Парвин Етесами. Бе ги донесъл неотдавна в СГБ, за да ни подари от изворчетата на източната мъдрост в мерена реч. Ти знаеш езици, превеждаш от персийски, казвам. Има ли в живота ти върхове в някаква област, които не си покорил още? „На този въпрос ще отговоря с едно изказване на великия физик Айнщайн. Когато го запитали какво представляват знанието и незнанието, той отговорил така: „Представете си едно кълбо. Това, което знае човек, е затворено вътре в кълбото, а което не знае, е извън кълбото. Увеличавате знанията си – увеличава се и кълбото, но същевременно се увеличава и това което не знаете”.Да уча езици ме принуждава необходимостта от общуване с другите. Едно е, когато си на екскурзия с група и там има преводач, екскурзовод и ти не мислиш за нищо освен да си въртиш главата в посоката, която ти казва екскурзовода, за да видиш едно или друго нещо. Съвсем различно е, когато човек пътува сам. Тогава той разчита единствено на себе си и ако не знае език, е загубен – ще остане гладен и жаден. Не че не съм се разбирал и с жестове, но друго е, когато кажеш на хората към които си се обърнал, нещо на техния език. В Йордания, когато пътувах по брега на Мъртво море, трябваше да помисля и за спане вечерта, харесах си един навес, където бих могъл да си постеля и да спя, но си направих грешни сметки. Когато по мое мнение беше вече време за спане, там се оказа събрана цялата фамилия. Хък-мък им се представих и попитах ще може ли да преспя под навеса. Разрешиха ми. Не мога да си спомня в момента как разговора ни стигна до писане, но когато им написах на арабски, че „Йордания е много красива страна”, фурорът от тяхна страна беше неописуем. Чужденец и при това белолик да пише на арабски. После вече отношението беше съвсем друго. Бях поканен на вечеря вътре, спане под покрив, на сутринта кафе, закуска. Разделихме се като приятели”.

Слушам с жив интерес. Докато трамваят бавно се извива и пъпли по нагретите от жегата релси, го питам къде е бил последно и с какви впечатления се върна оттам. „Последното ми пътуване с колело като екскурзия беше преди една година, когато направих обиколката на Боденското езеро. То е разположено на териториите на Австрия, Германия и Швейцария. С най-неприятни спомени съм останал от по предната година, когато направих пътуване по „Пътя на легионите на Юлий Цезар” в Южна Франция. На връщане шофьорът на автобуса отказа да ни качи и ние останахме на никакво място без пари и без шанс да се приберем навреме в България”. А къде са били най-интересните места, където кракът ти е стъпвал, питам. Любопитно ми е и искам още да разказва. „При всяко пътуване винаги има интересни случки и места, свързани с тях. Интересно ми е било като плавам с лодка по река Дунав, интересно бе и като пътувах с колело по дунавския вело път, интересно беше като бях в пустинята Уади Рум в Йордания, Бялата пустиня в Сахара. Баалбек в Ливан, Палмира в Сирия, Абу Симбел в Египет, Олимпия в Гърция (мястото, където са провеждани Олимпийските игри), и навсякъде където съм бил…”

Питам го има ли още места за преброждане, или вече е видял достатъчно. Ако някой отговори на един такъв въпрос, че повече няма какво да научи, види, или разбере – той лъже. Единственият, който знае всичко, това е Господ. За него няма тайни както на Земята, така и на небето, а за нас остава да се задоволим с това, което той ни отреди  да видим, чуем и научим – казва ми. – Целият свят е едно предизвикателство. Човек не може да види всичко. Винаги съм предпочитал да пътувам с другар (и), но съм мразел пътуването с мърморковци, които са в състояние и най-хубавите преживявания да превърнат в кошмар”, смее се. Съгласявам се, че е така. На път човек преживява какво ли не, понася на собствен гръб капризите на всякакви климати. Пламък е видял и две, и двеста. И гума е пукал, и газова бутилка му е гърмяла, и в двор е спал, и на паркинг. Валели са го дъждове, мухлясвали са му дрехите от влага. „Най-опасно е да не те блъсне нещо по пътя”, казва. На връщане от Атина преди няколко години изхвърчава от колелото. Два месеца се възстановява и макар че се случва неразположения или болест да го завърнат у дома, за Пламък те са просто временно отложено пътешествие, не окончателен финал на авантюризма му.

Хората се учат да карат колело, когато са на три или на пет. Пламък яхва двете гуми чак на 32 години и се зарича да обиколи света на колело. Обещание, което ще сбъдне след 45 години. Знаете как е – работа, деца. Като влаков инженер може да пътува безплатно, обаче отпускът е твърде недостатъчен. Затова околосветските пътешествия са отложени за след пенсионирането. Ако за мнозина от третата възраст това е обичайно занимание след като вече нямат трудови ангажименти, у нас, в България, ежедневието на пенсионерите се опразва от смисъл. Мисълта им е фокусирана върху сметките, лекарствата, киселото мляко, разходките в парка и безсмислието на дните. И не се ровят в интернет, за да сбъдват отколешни мечти. С колело.

За Пламък обаче това е времето, в което се ражда още веднъж. Защото любознателността му, която още като ученик в прогимназията го кара да изяжда с кориците руските учебници по география и история, не е намаляла и на йота днес, на достопочтените му 78 години. Прилича на пенсиониран професор по астрономия, нищо у него не подсказва за Индиана Джоунс. Гледах го и му се радвах на ентусиазма, на винаги живия приключенски дух и на размаха, с който планира следващата авантюра. Той не си брои километрите, нито цели да гони някакви рекорди, макар че с успех може да влезе в кой да е от тях като българския пенсионер, обиколил света с колело. Око да види, ръка да пипне. Пламък пътува за удоволствие, просто проучва и тръгва. Засега снимките споделя с приятели. Би ги споделил и с непознати, след купищата кадри от знайни и незнайни места. Но издателствата у нас не плащат за приключенски спомени, освен ако не си платиш сам, за да ти ги отпечатат на скъпа хартия. Парадокс. Затова известно време пътуванията му започва да спонсорира в. „Дума”, за която Пламък пише пътеписи. За всяко пътуване е публикувал материали там, в списание „Наука и техника”, в списание „Мюсюлмани”. Той, между другото, е член на Съюза на българските журналисти – един вид, колега. И също е с увреден слух.

Не го ли споменах досега? Извинете. На фона на всичко онова, което е живопламтящият Занев, този факт просто се губи в превода. Та нима има значение дали чуваш, когато можеш да слушаш целия свят – отблизо, от досега с толкова култури? Питам го как стана тая работа с нечуването, кога загуби слуха си. „Кога и къде точно си загубих слуха все още търся и не мога да го намеря. По едно време установих, че почнах да искам да ми повтарят като ми говорят, комшиите почнаха да ми се оплакват, че стените им пречели да виждат телевизора, но иначе съвсем добре го чували и аз, искам – не искам, трябваше да отида при чичо доктор. Прави каквото прави и накрая ме запита: „Ти, момче, къде си загуби слуха?”. Позамислих се, прегледах мислено цялото жилище, но никъде не го видях и си рекох, че сигурно съм го загубил някъде по ж. п. линиите, нали съм железничар и така му казах: „Някъде по ж. п. линията”. И додава, че при пътуванията това по-скоро пречи, отколкото е предимство, тъй като слуховият апарат не винаги му помага, за да се разбере с хората.

Пламък е живото доказателство, че на път може да се преживява и без пари. Пламък влиза и в бедуински шатри, и в европейски супермаркети, и навсякъде е добре приет. Дори митническите власти в Малта го ориентирали какво да види и кое да пропусне. Малката му пенсия изобщо не е проблем, стига да има банкомати наоколо – храната е достъпна навсякъде, намира си я лесно по евтини пазари, в градинки, а пилигримския му път всякога го е срещал с отзивчиви хора, които делят с него залъка и глътката. Той пък им говори за България. И знае как се оцелява под открито небе в непознати земи, докато прибутва колелото си между границите. Толкова е обръгнал на околосветските пътешествия, че няма по-добър специалист от него за съвет. И когато Стефан Командарев започва да снима „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, Пламък е този, който ще напътства изпълнителите на главните роли как се изминава пътят от Германия до България на две колела. „Срещата ми със Стефан Командарев стана след едно телевизионно предаване, на което бях поканен и показан като действащ музеен експонат (смях). Имахме няколко срещи, подробно го запознах с начина на пътуване, екипировка, законодателство, изкопира си от мен това, което трябва за филма, и филмът стана”.Пламък е олицетворението на човек, който знае корените си, но и за миг не се отказва да ползва крилата си – и колкото по-надалече, толкова по-добре.

Когато наближи спирката му, крепко стисна ръцете ми и каза: „Пътувай по суша, въздух и вода навсякъде, където и когато можеш! Светът е интересен и чака да бъде покорен!”

Чудесен съвет, който с удоволствие следвам.

А вие?

Текст и снимки: Христина Чопарова