За учениците и колегите му той е просто Ричард. Предпочита по-неофициалния и неограничен от условности стил на обръщение, макар да се случва да го наричат и „докторе”.  Носител е на множество престижни награди заради приноса му в областта на технологиите за достъп на хора със сензорни увреждания, а от тази година е носител на Наградата на ACM SIGACCESS за изключителен принос.*  Фулбрайтов стипендиант и сътрудник на много от престижните научни институции в Съединените щати. Той е и професор по компютърни науки и инженерство в Университета на Вашингтон в Сиатъл (САЩ), където преподава от 1971 година. И това не е всичко. Включен е в настоятелството на университета Галодет (Gallaudet), владее американски жестов език и повечето години от живота си е посветил на работата в областта на комуникацията чрез технологии. През цялата му изследователска работа за последните 12 години основният акцент е върху достъпността. По-голямата част от изследванията му върху достъпността са в областта на технологиите за глухи, слепи и сляпо-глухи хора. Ричард Ладнър, дами и господа. 

Докато се информирах за съвсем друго, попаднах в нета на презентацията му, посветена на развитието на технологиите през годините – от телетипа, през телефоните с текстови екрани, телевизионните модеми и затворени надписи, до съвременните средства за комуникация чрез видео, скайп, месинджъри и др. Беше впечатляващо. За някои технологии знаех, за други научих. Поисках да знам повече и се свързах с него за интервю. Ричард с готовност се отзова, дори нещо повече – прояви жив интерес за ситуацията у нас, съществуващите в България комуникацонни средства за хора с увреден слух и зрение. Говорихме си пространно и днес с удоволствие ви представям, скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, обогатяващия и много полезен диалог с тази забележителна личност.

Ричард, разкажи на нашите читатели за себе си. Има ли сред близките и приятелите ти хора с увреждания, които те мотивират да се ангажираш със социални каузи?

Въпреки, че аз съм без увреждане, израснах като едно от четирите деца на глухи родители. И двамата ми родители са високо образовани и бяха преподаватели в Калифорнийското училище за глухи деца, а след това и в колежа Бъркли, Калифорния. Двамата се срещат и запознават в Галодет през 1930. И двамата използваха американския жестов език, както и говор при комуникация, макар и не едновременно. Израснах около глухи лица и техния жестов език, в който не бях особено добър, докато е изкарах няколко курса по ASL. В моята младост думата „увреждане” не се използваше. За мен хората бяха или глухи, или тежкочуващи, или просто със слухови смущения. Останалите хора, които имаха увреждания, си бяха хора с увреждания.

Имам много приятели, които са глухи, и познавам доста деца на глухи родители (Child of Deaf Adults – CODA).  За пръв път това лято се присъединих към тяхна конвенция. Много завладяваща. В продължение на много години също така съм работил в службата на Застъпнически център за малтретирани жени в Сиатъл (ADWAS) и съм в техния консултативен съвет, който се занимава основно с набиране на средства. А през 1980-та съдействах за откриването на Център за услуги за сляпо-глухи в Сиатъл.

Какви технологии ползвахте в семейството ти?

Докато живеех с родителите ми, малко технологии бяха достъпни за тях. Баща ми понякога носеше слухов апарат, за да чува звуците от околната среда. Майка ми мразеше слуховите апарати и смяташе, че търговците на слухови апарати са същите акули като търговците на автомобили и политиците. Имахме и технология за светлинна сигнализация, когато на вратата се звъни. Около 1970-та, докато още учех, родителите ми имаха телетип, свързан с акустичен модем. Акустичният модем е изобретен от Робърт Уайтбрехт (Robert Weitbrecht), който е глух, и превръща електронните сигнали на телетипа в звуци, които могат да се предават по стандартна телефонна линия. Същия модем можеше да направи и обратното, и това позволи на родителите ми да се сдобият с такъв телетип след няколко години. По това време аз учех във Ванкувър, Британска Колумбия, и общувах с тях чрез пощата на всеки няколко седмици. И когато родителите ми купиха новия телетип, взех своя и го преместих в Сиатъл, защото започнах работа в Университета на Вашингтон. И имах нужда от мотокар да го преместя, тъй като тежеше 150 паунда (около 70 кг, бел. моя). За пръв път бях в състояние да общувам с родителите си от разстояние в реално време.

Ричард, занимаваш се с много неща – преподаване, наука, математика, алгоритми, технологии за хора със сетивни увреждания. Какво запали интереса ти към тях?

Когато бях студент, давах доста уроци по математика в моето училище. По-късно, в университета, обучавах мой собствен летен клас и подпомагах през годината други класове. Работех на непълно работно време, като преподавах на децата в началното училище основно математика. Така че моят интерес към математиката в крайна сметка ме отведе до теорията на компютърните науки и бях доста успешен. В Университета на Вашингтон преподавам повече от 40 години. За цялото време, в което съм преподавал, съм бил надзорник на 27 докторанта и над 100 студенти по различни проекти. Девет от докторантите ми работят по проблемите на достъпността, докато останалите се занимават с теория на компютърните науки. В продължение на две години водех клас по Capstone Design, където учениците се занимаваха с проектиране, изграждане и тестване на приложения, свързани с достъпността за смартфони. Имам завършен семинар за научни изследвания върху достъпността и изнасям лекции като гост в други класове. Често ми задават въпроса как съм се преориентирал от теорията на компютърните науки към изследванията за достъпност. И най-накрая реших да напиша нещо по въпроса – Моят път или как станах изследовател на достъпността.  То може да се прочете в бюлетина, който издава SIGACCESS (Special Interests Group on Accessible Computing).

Добре, разкажи ни за твоята работа и проекти. Категоричен си, че хората с увреждания трябва да бъдат включвани в проекти, свързани с достъпността, не само като консултанти, но и сами да участват в проектите?

Когато започнах да работя в Университета на Вашингтон през 1971 г., аз нямах намерение да правя нищо в областта на технологиите за хора с увреждания. Бях работил изключително в теоретичната наука, където имах някакъв скромен успех. Независимо от това, някъде в дъното на съзнанието ми трансформиращото естество на телетипа ми помогна да осъзная силата на технологията за подобряване на живота на хората. Около 1980 г. започнах доброволчество с местната общност на сляпо-глухите. Помогнах на Центъра за услуги на сляпо-глухите в Сиатъл (DeafBlind Service Center)  да отвори врати, който и до днес все още предоставя много важни услуги за хората без слух и зрение в щата Вашингтон.

Няколко години по-късно видях, че всъщност мога да направя нещо в областта на технологиите, за да помогнем на хората с увреждания, по-специално на сляпо-глухите хора. През 1984 г. с финансиране от IBM, създадох проекта DBNet, чиято цел бе да се създаде мрежа от достъпни компютри за сляпо-глухи хора, за да имат достъп до новини, електронна поща и бюлетини от домовете си. Системата беше персонален компютър (първо поколение IBМ) с голям дисплей и прикрепена актуализираща се клавиатура. През този период имах щастието да работя с един дипломиран студент на име Ефрем Глинер (Ephraim Glinert). Беше  някъде в средата на 80-те, когато се запознах с него, и той беше развил голям шрифт за системите Уникс (UNIX), и благодарение на този по-голям шрифт, системите станаха и по-достъпни за хора с намалено зрение. Ефрем беше първият студент с увреждане, с когото съм работил, и който притежаваше творчеството и уменията да проектира и изгражда технология, която е полезна за него и другите. Крушката ми светна в главата, когато разбрах, че е от огромна полза, когато хората с увреждания са включени в изследването, и не само като тестъри, а като неразделна част от екипа по проектирането и разработването.

През този период също, в средата на 80-те, Бил Гейтс посети нашия отдел, за да говорим за общите си интереси с група от членове на факултета. По това време Microsoft беше в една сграда в Белвю, Вашингтон със стотици, не – с десетки хиляди служители. Работната среда на Windows току-що бе излязла за MS-DOS. Забелязах, че има графичен интерфейс и бях загрижен за достъпността. По време на срещата изтърсих на г-н Гейтс:  „Как ще направите Уиндоус достъпен?”. Той спокойно ми обясни изискванията на едно законово изменение от 1986 г., наречено Раздел 508 от Закона за рехабилитация от 1973 г., според който софтуер, закупен от федералното правителство, може да бъде ползван от трети страни, за да бъде направен по-достъпен. Никога не бях чувал за този Раздел 508, но от този момент разбрах, че всичко е възможно и законът може да работи за хората с увреждания.  За съжаление, достъпността не винаги е била популярна тема. Затова и много се зарадвах, когато през ноември 2012 видях статията на Винт Сърф „Защо е толкова трудна достъпността?”.

През 90-те и началото на 2000 г. аз не работех по изследванията на достъпността, въпреки че бях в крак с развитието на индустрията и на изследователските лаборатории. Продължавах да работя като доброволец в местните общности на глухи и сляпо-глухи хора. Продължих и изследователската си програма в областта на теоретичната информатика и добавих нови теми като изображение и видео компресия. През 2002 г., с пристигането на Санджин Хан (Sangyun Hahn), нов студент от Корея, който се оказа сляп, започна моя преход от теоретичен компютърен специалист към изследовател на достъпността. Когато Хан пристигна, аз бях назначен да бъда негов временен съветник, който да се среща с него редовно и да му дава съвети на какви курсове и семинари би могъл да присъства. По време на нашите срещи той ми разказа за няколко проблема с тези курсове. Той пожела неговите учебници да бъдат сканирани за достъпен формат. Първо, това бяха математически формули, които не бяха разбираеми от стандартната за оптично разпознаване на символи система (OCR). Те биха могли да се четат на глас, за да се превърнат в Брайл или друг формат, който той да може да чете. Второ, имаше и символи, които можеха да бъдат превърнати в тактилна графика, но процесът, използван в Университета на Вашингтон за студенти с увреждания е много бавен. Символите бяха преобразувани ръчно, ръчно бе и въвеждането на текста в Брайл. В резултат на това Хан никога не събра всички символи в книгите си, но те бяха винаги на разположение, когато му бяха необходими. На втората година предложих на Хан да се присъедини към мен в започнатия проект Graphics Tactile, чиято цел бе да се автоматизира колкото е възможно повече процесът на преобразуване на символи в техните еквивалентни тактилни графики. Ние събрахме екип от студенти, служители и преподаватели и заедно успешно намерихме финансиране за проекта. До 2005 г. завършихме софтуера Tactile Graphics Assistant (TGA). До 2007 г. бяхме завършили три научни и математически книги с 2,145 символа. Направихме също и редица обучителни сесии с тактилни графични специалисти, да им помогнем да разучат процеса.

Няколко години след започване на този проект, Ив Ръскин (Eve Riskin), моя колежка от факултета, с която работихме по изображенията и видео компресията от средата на 90-те, дойде при мен с идея за нов проект. Някои ранни програмируеми смартфони бяха излезли оттогава, така че тя предложи да разработим двупосочно видео за смартфони в реално време при ниски честоти. И двамата знаехме за излезлите през 2002 г. видео телефони Sorenson, но не е имало техен мобилен еквивалент през 2004 г., когато започнахме. Това беше в ерата преди да станат широко достъпни 3G и 4G технологиите. Вълнението ми растеше около тази изследователска област и в същото време интересът ми към теоретичната информатика значително намаля. Бях пристрастен. Нужно бе да се подобри разбираемостта на американския жестов език, предаван чрез видео. Много по-късно проучихме и начините за запазване на живота на батерията, за подобряване на честотата на кадрите.

Проектът Мобилна достъпност (Mobile Accessibility) ще продължи доста време, тъй като има детайли за разработване и тестване – повече сензори, входно/изходни режими, отдалечени услуги, както и други функции на мобилните устройства, които стават достъпни и широко разпространени. Например, ние проучваме приложения за достъпност, възможни с помощта на Google Glass, мобилни дълбочинни камери, 3D детекции на движение и външни сензори на смартфона. В областта на здравето и фитнеса пък има външни устройства, които могат да се свързват безжично към смартфоните, и които могат да следят кръвното налягане, нивата на глюкоза, нивата на кислорода и някои най-общи физически дейности. Това въвежда възможността за нова зона за научни изследвания: мобилна достъпност за здраве и фитнес.

Винаги съм бил привлечен от изследвания на проблеми, свързани с въздействието върху хора със сетивни увреждания (глухи, слепи, сляпо-глухи и др.). През 2005 г. започнах седмичен Семинар за достъпност, който се посещава от студенти от целия университет. През последните години обикновено има от 10 до 15 ученици от компютърните науки, електротехниката, хюман дизайна и инженеринга.

Една от дейностите, с която аз съм особено горд, е Лятната академия за напредък в компютърните науки на глухи и тежкочуващи,  която разработих с помощта на Робърт Рот, който е глух. Винаги, когато е възможно, каня моите ученици да участват в информационни дейности, спонсорирани от Access Computing, или да присъстват на събития, където могат да се срещнат с хора с увреждания. По този начин учениците ще бъдат ангажирани с хората с увреждания извън използването им като участници в проучванията. Смятам, че техните лични преживявания с хората с увреждания ще им помогне да бъдат по-добри изследователи. По същия начин не мисля, че работата ми в Access Computing отнема от изследванията ми, всъщност ги прави по-добри. Лятната академия е 9-седмичен строг преход от гимназията към колежа, където учениците могат да вземат курсове на ниво колеж по програмиране за академичен кредит и кредитен сертификат за курс по анимация. Те също така общуват с глухи или с увреден слух компютърни специалисти, които им служат като модели за подражание и са техни ментори. Учениците посещават компании като Microsoft, Adobe, Valve, и Boeing, за да научат повече за това какво е необходимо, за да работят за тези компании. Осемдесет и трима студенти са завършили програмата. Около половината от тези студенти стават специалисти по компютърни науки или информационни технологии. Двама от моите докторанти, Анна Кавендър (Anna Cavender) и  Кайл Ректър (Kyle Rector), които учат езика на знаците, помогнаха  изключително много с уроци на студенти в Лятната академия.

Презентацията ти с картини за съществуващите технологии от миналото до днес беше много илюстративна. Какви са днес най-съвременните средства за комуникация за глухи и тежкочуващи хора?

За хората, които не чуват, най-важното е съобщението. Езикът на знаците е най-интересното и важно откритие на глухите хора – това не е технология, това е човешки език. А жестовите езици са чудесно средство за общуване на тези хора, ако всички ги знаят, но по света се ползват повече говорими, отколкото жестови езици. Точно тази комуникация е най-голямото техническо предизвикателство. В САЩ имаме различни средства за общуване с жестов превод на живо и чрез интернет, но и в двата случая комуникацията изисква друго човешко същество. Големият отворен въпрос е дали е възможно да се автоматизира комуникацията между един жестиращ и един говорещ. Току-що гледах видео, за един проект в Бразилия, който ползва аватари.

Да се превежда говоримо от езика на знаците е изключително трудно заради уникалните начини, по които хората използват езика на знаците. Има една малка компания от Сан Франциско, наречена Motionsavvy,  която с помощта на 3D камера се опитва да превежда американския жестомимичен език на английски. Все още не е съвършена технологията, но те са постигнали някакъв напредък. В моята  работа се опитвам да подкрепям употребата на американския жестов език и в него да се включват повече термини от науката, технологиите, инженеринга и математиката във форума ASL-STEM.  Поради промени в технологията тя не работи както трябва, но в следващите няколко месеца смятам да го ъпгрейдна, така че да работи по-добре.

Ти самият владееш ли жестовия език?

Перфектно, но не съм квалифициран да го преподавам.

Ричард, за какво мечтаеш и какви цели си поставяш сега? 

От гледна точка на технологията, бих искал да видя значителен напредък в автоматизирането на преводите от жестов език. То все още е в начален стадий в сравнение с за автоматизираните устни преводи. Бих искал да видя и по-добре говоримия език за призната реч на глухите хора. Като цяло, големият напредък в разпознаването на речта не работи добре, особено речта на глухите хора и някои акценти и диалекти. За съжаление, моят набор от умения и знания не включва и знания как да се реши това. Ако някой знае, бих го призовал да работи в тази насока.

И накрая, бих искал да видя езика на знаците като равен на говоримите езици. Глухите деца трябва да научат езика на знаците и говоримия език толкова, колкото е възможно. За съжаление, по-голямата част от глухите деца са родени от чуващи родители, които не знаят езика на знаците. Тези родители често биват съветвани от специалистите, че говоримият език трябва да е първи, и само ако той не сработи, тогава да научат детето и на знаковия. Има сериозни доказателства сега, че ранното използване на езика на знаците насърчава усвояването на говоримия език. Дори чуващите деца на една година ползват жестов език, още преди да могат да кажат някакви думи. Аз силно вярвам в образованието с жестов език в колежите и университетите. Повече от 110 000 колежани усвояват ASL през 2013 г. Моята  надежда е, че тези студенти, които евентуално ще имат глухи деца, ще използват ASL с тях, и ще бъдат устойчиви на лоши съвети от специалисти. Освен това, аз се надявам, че изследователите на езиковото развитие ще станат по-отворени за езика на знаците и предимствата му.

Трудно е да се приключи разговор, когато имаш срещу себе си толкова интелигентен, земен, ерудиран и интересно разказващ събеседник. Изникват още толкова много въпроси, но едно е сигурно – в бъдеще ще продължим да се интересуваме какво се случва в полето на технологиите в полза на хората със сензорни увреждания. На Ричард поднасям най-искрените си адмирации за делото, на което е посветил живота си и сърдечни благодарности за пространните и много полезни отговори на всичките ми въпроси, както и за линковете, с които илюстрира някои от тях! :)

--------

* Наградата ACM SIGACCESS отличава лица, които имат значителен и траен принос за развитието на компютърните технологии, които подобряват достъпността на медиите и услугите за хора с увреждания.

Христина Чопарова

Фото: интернет