Когато я видиш за пръв път, едно нещо прави впечатление – големината на усмивката, с която те посреща. Излъчва позитивност и особена слънчевост, които предразполагат. Срещаме се по повод популярното шоу, което води вече от пет години, и което се радва на огромен успех в социалните мрежи – „Шоуто на Боряна”. Тя е много неща – влогър, преводач, спортист, шоумен, пътешественик, родител и... автор на бъдеща книга. Но шшшшт! Всичко по реда си. Нека оставим Боряна Топчиева да разказва.

С теб сме се срещали и преди. В Пловдив на благотворителен концерт, по фестивали и мероприятия. В тихата общност те познават, но съм сигурна, че има с какво още да изненадаме читателите на „Ние ви чуваме”. Преди да те питам за шоуто, нека те питам за теб...

Ами, аз съм Боряна, здравейте! На 34, зодия Стрелец, от Пловдив. По рождение съм без слух и когато го установили, моите родители сметнали, че за мен ще е по-добре, ако съм в среда на други глухи деца. Така се озовах в пловдивското специализирано училище за деца с увреден слух „Проф. Стоян Белинов”. Почти целият ми живот е преминал сред хора без слух, като ученичка бях доста активна, обичах да играя и се включвах в представленията по пантомима, после започнах да се занимавам със спорт... бях член на младежката организация на глухите, а после започна и шоуто на живота ми... или живот като в шоу (смее се).

А със спорта... кога се харесахте и защо се разлюбихте?

Не, че сме се разлюбвали... бадминтонът е обич за цял живот! Започнах да тренирам на 15 години, а малко след това ме приеха в националния отбор на България за хора с увреден слух. Имам доста участия в европейски и световни първенства, на паралимпийски игри през 2013 бях поканена и за преводач с международен жестов език. Но след три операции на коляното, спортната ми кариера приключи и през 2016-та си казахме „чао” с бадминтона, въпреки че само година преди това започнах да тренирам деца в моето училище. Те участваха в Световното първенство по бадминтон за юноши и девойки в София. И са бъдещият Национален отбор на България, много съм горда с тях!

С теб сме се срещали на младежки лагери и Пролетни балове, виждала съм те да пееш с мимика и жест. Изкушавало ли те е участието в конкурсите за красота, провеждани по време на тези балове, спомням си, че имаше едно участие в Ямбол през 2005-та, ако не греша?

О, да! (смее се). За много от младите момичета без слух това е начин да се забавляват, да натрупат самочувствие. Още по-рано, през 2002-ра, на организирания в Пловдив конкурс „Мис Тишина” ми връчиха короната и на следващата година заминах за Чехия да представям България на международния конкурс за красота. Тогава още не знаех добре международния жестов език, но оттогава започнах да го уча. През 2012-та се явих в конкурса „Мисис Тишина” в Пловдив, класирах се втора. А в началото на тази година получих много мила покана да бъда част от журито в един конкурс за глухи модели във Франкфурт. Такъв конкурс за пръв път се провеждаше там, а за мен пък беше пръв път да бъда оценител... Незабравимо!

Някои хора делят живота си на два етапа – преди семейството и след него. Какво се промени в твоя живот, след като стана г-жа Топчиева?

Стана по-богат и красив, по-пълен, определено. Омъжих се за дългогодишния ми приятел Иво, с когото се познавахме от училище. Той е по-малък от мен с 5 години, като мен е без слух. Отначало малко се притеснявах, че е по-малък от мен, но след време разбрах, че разликата във възрастта не е важна, когато хората се обичат. Заедно сме от 2007 година, оженихме се през 2010. Сватбата ни беше истинска приказка, в един замък в Неделино, с много гости, приятели. А на следващата година се роди и дъщеря ни Мелина. Вече е на 7, тежкочуваща е, но учи в масово училище заедно с чуващи деца. И знаеш ли, това лято тя за пръв път летя със самолет, когато заминахме на семейна почивка в Дубай. Много се радваше на полета, на всичко. Благодарна съм на семейството си, че е винаги до мен.

Ти освен спортист, треньор, модел и майка, си и творец. Създаваш прекрасни ръчно правени вълшебства – шалове, несесери, чанти. Къде се научи да шиеш?

Не съм... оказа се, че просто го мога. Преди около 4 години майка ми подари шевната си машина – ей така, без повод. Започнах да мисля какво мога да правя с нея. Реших да пробвам да ушия нещо простичко. Отидох в магазин за платове и купих три различни, с различни цветове и десен. Уших няколко шала и качих снимките им в сайт за продажба. Хората много ги харесаха и започнаха да ги купуват. Оттогава продължавам да шия, правя и несесери от кожа, чанти и други аксесоари. Правя ги както за себе си, така и по поръчка. Иска ми се да отворя свой магазин. Иначе моите неща могат да се видят във Фейсбук, имам страничка там - „Ръчно направено от Боряна”. И да ти кажа, има и такъв базар за ръчно правени от глухи хора неща. Базарът e национален и се нарича Deaf Messe. В една голяма зала се събират глухи хора от различни градове в Германия, не само от Франкфурт, и показват как правят ръчни плетива. Изработват различни предмети и излагат вече готови. Продават и купуват на място. Всеки месец в различен град на Германия се организират такива базари. Миналата година бях там, сбъдна се мечтата ми да видя и това. Тази година през ноември ще бъде отново във Франкфурт, и с нетърпение очаквам заминаването.

                                 

Това доказва само, че хората без слух са всестранно развити, а за талантите няма нито териториални, нито физически граници. Прекрасно е да се случва такъв обмен на „тихо” ръчноделие. Имаш ли още скрити изненади в ръкава си? Чувам, че обичаш да ловиш и риба...

Дааа! (смее се). Кой е казал, че ловенето на риба е спорт единствено за мъже? Спомням си, че когато бях малка, баща ми ме взе със себе си за риба и ме учеше как да я хващам. Не бих казала, че ми хареса особено и оттогава не бях правила това. Обаче тази година участвах в състезанието по риболов за глухи, което се проведе в местността „40-те извора” край Асеновград. Хареса ми, че имаше нещо ново този път - състезание и за дами, любителки на риболова. Успях да хвана една малка рибка, която може и да беше мъничка, но пък ми спечели второто място и Купа за най-красива рибка. И всъщност беше златна, защото ми донесе богатство от толкова много красиви емоции. Нощувахме на палатки, а времето мина в приятни разговори с глухи приятели от цяла България. С удоволствие ще го повторя догодина! 

Животът е прекрасен, когато се наслаждаваш на всеки миг. А кога разбра, че е време за шоу?

Ами, аз от малка обичам да се занимавам с интересни неща – идеи за забавни игри,  да организирам празници. Аз съм това, което се нарича „аниматор” – човек, който посвещава време да забавлява малки и големи, като ангажира вниманието им с шеги, игри, фокуси. Когато ходех при моите глухи приятели, винаги ги разсмивах с шеги, разказвах им вицове и ги забавлявах. Обичам да правя фокуси. И един ден си казах, защо да не направя видео-блог (или накратко - влог), за да разказвам на цял свят такива истории чрез международния жестов език? Беше 2014 година, когато започнах да правя и да качвам клипове във Фейсбук. Разказвах във влога вицове, тъжни истории, показвах фокуси, споделях всякакви интересни неща. В продължение на две години редовно го поддържах, и постепенно той събра много почитатели и харесвания. От няколко държави дойдоха предложения към мен – канеха ме да направя представления в техни театри, но отначало им отказвах. Отказвах им, защото смятах, че моето бъдеще не е в това да правя шоу на живо. По-късно размислих и реших, че си струва поне да опитам да правя такова шоу, за да радвам и глухи хора от други държави.     

Чия публика зарадва за пръв път с шоу на живо?

Белгийската. По случай идващата 2017 година, в Антверпен моят колега - влогърът Хисам Салман, заедно с още няколко глухи приятели бяха организирали двудневно шоу „Глухи приятели по света” с новогодишно парти. Имаше около 600 души и понеже ми бе за пръв път да правя представление пред зрители на живо, бях доста развълнувана. Усещах как бясно ми тупти сърцето. На това му казвали „сценична треска” (смее се). После отминава и вече свикваш. Партито беше много хубаво. И така Новата година започна с ново начало, с разходки из Брюксел, където се влюбих в невероятните белгийски гофрети. Ето така се появи „Шоуто на Боряна” и на живо.

То вече е на юбилейните 5 години, браво! А покрай шоуто, ти си била и на много от събитията, за които сме писали в „Ние ви чуваме” – беше водеща на шоуто на Джон Мейсър в столичния Военен клуб, участва и във фестивала за сценични изкуства Clin d'Oeil във Франция, уважи и 110-годишнината на унгарската асоциация на глухите SINOSZ. Какви са впечатленията ти за културата на глухите по света?

Покрай шоуто наистина пътувам много. Пътешествията са моята страст! Също както у нас, глухите хора по света отбелязват по сходен начин събитията си – в ресторанти, с томболи, шоупрограми. След Белгия последваха и бал в Словакия, представления в Португалия. Фестивалът на изкуствата Clin d'Oeil в Реймс през юли миналата година беше много интересен. Там се показват сценични изкуства от цял свят на глухи изпълнители на театър, танци, филми, визуални изкуства и улични представления с жестомимичен език. Участвах в конференция и дебат, а в свободното си време се разхождах, гледах театър и магическо шоу от други държави. Големи професионалисти са и много ми хареса всичко, което видях. Същата вечер имаше парти с много музика и танци за глухите. Реймс е малък и много красив град, а на самия фестивал бяха дошли над 8 000 души от цял свят, всички глухи. Докато се разхождах в центъра и се разминавах с жестикулиращи минувачи, се чувствах като в град на глухите. В Белгия също като при нас си организират срещи на випуска. На тях в ресторанти се организират забавни игри, почитат се най-възрастна глуха двойка и най-възрастни глухи гости. Била съм в Индия, Израел, Лондон, Чехия, Полша... къде ли не. Навсякъде глухите хора са много мили, приятни, гостоприемни, с висока култура.

Шоуто ти явно има мисията да бъде свързващ мост между тихите култури по света, и чрез този толкова обогатяващ обмен да научават и за България. Какви изненади замисляш за българските и чуждестранните си почитатели по повод 5-тата годинка на „Шоуто на Боряна”?

Ооо, радвам се и се вълнувам много, че за тези години шоуто събра толкова много приятели! Разбира се, че им разказвам и за България, за нашите традиции и култура. Трябва да се опознаваме. До края на годината имам още представления в чужбина, а после... после ще видим. Няма да издавам още какво замислям, но една от изненадите за юбилея ще е биографичната ми книга. Тя ще е на два езика – на български и английски, с много снимки. Надявам се да си намери издател до януари догодина.

И ние се надяваме. Сигурни сме, че в книгата ще има още много интересни неща, защото в един живот като на шоу просто няма как да бъде другояче. Попътен вятър и до нови срещи!

Разговорът води Христина Чопарова

Снимки: личен архив на Боряна Топчиева