Той е на 54. Изглежда точно така, както може да си представите, че би изглеждал един воевода. Народните носии му отиват. И не, не е актьор. Обикновено е зад обектива, за да документира родния фолклор. Фотограф, етно документалист за Национално училище за фоклорни изкуства, текстилен инженер. Малцина знаят, че от десетина години той е на „ти” с Тишината, но не личи да се е променил особено. От Левски, Плевенско. Асен Великов. Дори и в името му е втъкана българската история.

Снимките му грабват погледа веднага. А фолклорните събират хиляди харесвания в социалните мрежи. Фотографията му е хоби, развлечение и страст. И детска мечта, която добива очертания още през 89-та в Техническия университет, където е студент. Повечето тръгват по пътя на фотографията с пейзажи, той също. Снима птици, животни, улици. Лица. После, в усилните години на прехода, запечатва на кадри тежката и сива социална действителност. След известно затишие, в което малко се отдалечават с фотографията, любовта им пламва отново - този път, за да оживее сред фолклорните багри на българското. Резултатите не закъсняват – портрети, от които се лее хубостта българска, снимки, от които надничат народни обичаи и позабравени ритуали.

Днес тези съкровища могат да се видят в клуба на фоторепортера на „Дондуков” 1 – от 4 до 16 януари. „Различната България” докосва дълбоко – може да ви образува както усмивки от удоволствието да се потопите в толкова много събрана на едно място красота, толкова и да ви натъжи – защото ще ви върне към корените ви, които крилата са скрили от погледа ви. Ще ви връща, припомня, увлича в калейдоскопа на уникалната самобитност, изтъкана от символи, цветове, пъстрота и дух. Точно онзи дух, който неспокойно се върти и търси излаз навън, за да излее насъбрана енергия – от много отдалеч. Той носи и смях през сълзи, и детска невинност, и твърдост, и нежност. Носи магията на българското, писъка на гайдите, блясъка на пендарите и онзи разлудуван гъдел, който въпреки всичко е готов да скочи и да покаже танца на горещата българска кръв. Все ценности, в името на които са водени най-лютите битки. И от най-искрена обич. 

Разговаряме за нещата от живота, снимането, всичко. Асен Великов, скъпи читатели.

Асене, това, което за теб е хоби, звучи като твоя мисия тук и сега. Сред толкова много запечатани съкровища, ще е съвсем на място да кажем, че си пазител на българското. Как и кога точно пламна меракът ти да снимаш родния фолклор?

Снимането стана случайно на Лазаровден през 2014-та. Последва една етно-сватба в Разград. Сватбата беше в стил „Време разделно” и самият ритуал беше възстановка на филмовата сцена. И след искрата вече имахме и пламък. Сега вече е огън (смее се).

      

Разкажи ни повече за дейностите, с които са осмислени дните ти извън снимането. Какво ти дава и какво ти отнема текстилното инженерство?

Завърших през 1987 ВМЕИ 'Ленин' - София, сега Технически университет със специалност „Текстилна техника”. И оттогава досега работя по специалността си. В началото правех програми за плетене на пуловери. С времето се наложи да се занимавам повече с организация на производството. Доставка на материали, изготвяне на документи за износ, връзка с клиентите...  Снимането и работата ми не си пречат. Снимането обикновено е почивните дни, когато обикновено са съборите.

Снимаш фестивали, танцови мероприятия, изобщо всичко, което е свързано с носии, обичаи. Как подготвяш сценографията за сесиите? Има ли предварителен замисъл, идея?

При мен няма подготовка. Всичко е документално и повече 'Лов на мигове'.  Важно ми е да хвана емоцията в погледа. Било закачка, било свян, било смях или сълза. В тази си дейност не съм сам. Срещам и други Българи с които имаме общи цели, общи стремежи, общи мечти. С Пътуващото читалище "Бащино огнище", с АРИЗ-7, ансамблите Бистрица, Чинари, Българе, Пирин, ансамбъл "На Мегдана"! Виждам как се допълваме и с Ивелина Радионова, с която все не знаем - тя ли пише по мои снимки, или аз снимам по нейните стихове. Допаднахме си и със Стефан Апостолов при снимките му на филм за красотите на България "България в четири сезона". Хората в тези среди са много отворени за общуване и все още „човеци”.

Прекрасно! Какво ти предстои да снимаш сега?

Сега ми предстои да снимам кукерските фестивали. Регионалните в Перник и областта. И по-големите в Брезник, Симитли, пак Перник - Сурва, който вече е в Юнеско,  Кукерландия в Ямбол и може би някой нов, на който не съм бил. 

Отворените към общуване хора и човечността. Тъкмо това е спойката, чрез която се получават и сесиите, нали?

Ами аз сесии правя от скоро на желаещи. Допреди месец всичко беше в движение. Даже не си и представях, че някой ще иска сесия специално за него. Сесиите са навън предимно, защото обичам естествения фон на природата. В студиото нещо не ми се получава. Снимам кой както желае. Започна се от желание на българи, емигрирали в чужбина, които имат желание да се снимат в народна носия.

Това е показателно за засиления интерес на хората и избора им за българското, както и за  връщането им към корените им. Определено успяваш да ги върнеш там, откъдето крилата им са ги отвели. Какво още ти се иска да снимаш?

Оооо (смее се). Аз имам богато въображение и смели мечти. Да снимам, на първо време, събирания на етнически българи извън границите на България. Бесарабски, банатски, волжки, татарски. Искам да усетя емоцията от срещата на българите в Украйна, Русия, Молдова, а защо не и на тези отклонения на Кубратовите българи в Черна гора, Италия и Унгария. Винаги съм бил пътешественик. В Бесарабия дори имат желание да видят изложбата ми на живо, така че живот и здраве може и да се случи.

Пожелаваме му го от сърце и благодарим за истински стойностния диалог! Разходка из „Различната България” - ТУК.

 

Христина Чопарова 

Снимки: личен архив на Асен Великов