Скъпи читатели на сайта, в навечерието на идващите светли празници, вгледани с надежда в това, което идва, винаги си спомняме за отминалото, което ни е донесло ценни поуки и ни е обогатило. С удоволствие ви представям размислите на един млад и много перспективен художник, когото мнозина от вас може би познават – Денислав Тодоров, който се съгласи да ги сподели тук. Размислите са компилация от негови постове, публикувани на стената му в социалната мрежа Фейсбук. Представям ги на вашето внимание, за да достигнат и до всички онези, които не го познават. Надявам се, че следващите, изпълнени с много топлота и човешка съпричастност слова ще ви докоснат с неповторимостта и истинността си.

„За да се овладее рисуването като изкуство е нужно да знаеш по малко от всичко, а в това “малко” хич не е малко. Трябва да си архитект, да овладееш перспектива, да се научиш да рисуваш правилно формите на обектите. Перспектива е клон на геометрията, но не е изцяло като такава. Трябва да имаш усет и към цветове и техните многобройни нюанси. Да овладееш и светлосянка, която плътно присъства навсякъде около нас, защото тя придава обемност на формите и ги вкарва в триизмерното пространство. Трябва да си и доктор, за да овладееш анатомия, тоест костната и мускулната система на човешка фигура, както и на животни, ако искаш и тях да рисуваш. Освен това да можеш да рисуваш и всякакви техни пози и движения – на човек и на животно. А има толкова много животни по света и няма да стигне цял живот да ги рисуваш, а да избираш някои интересни според натурата ти от тях и да създаваш флора и фауна по твой вкус. Да знаеш как изглеждат дървета, растения и трева, както и всякакви видове цветя. Вместо да ги рисуваш хаотично, на помощ идва усет към композиция, както и въображение, за да има завършеност на картина. Да можеш да рисуваш вода. Небе. Облаци. Даже вятър трябва да знаеш как да го рисуваш невидим, който тича между дърветата и раздвижва листата им. Не само тях, а и самите облаци, насочени в една посока.

Какво значи да можеш да рисуваш човешко лице? Достатъчно ли е да познаваш черепа и лицевите мускули? Да нарисуваш очи? В лицето е отразен цял вътрешен и индивидуален всемир на човека, което значи, че трябва да имаш усет и интерес към психология и духовност. Да имаш известно разбиране към разнообразието от човешки характери, така и техни обобщения като типажи. Не може просто ей така да очертаеш човек, а в самото очертаване трябва да има опитност и практика, загатва за вътрешно съдържание като костната и мускулна система, която е различна у всеки различен индивид, както и външното съдържание като излъчване на характер, на личност. “Който има талант, той може без проблем да рисува всичко“. Това е заблуда. Само талант не е достатъчен, трябва и воля, както и желание да изучиш всичко, което виждаш и те заобикаля. Трябва да си интелигентен също. Освен това да си емоционален, чувствителен и да имаш умение да вникваш в нещата. Всичко това е добре, но без магия всичко това просто остава на рационална, емоционална и техническа основа. Магията се крие в душата, която вижда и чувства неуловимото, за да го предаде в музика, писане или рисуване. Да виждаш не само красивото, доброто, но и грозното, суровото, зловещите сенки на злото, защото те си взаимодействат по особен и сложен начин, като например в сухата класическа и съвършена красота ако прибавиш щипка от грозното, красотата става истинска и жива, излъчва необичаен чар. Едно дърво не е достатъчно красиво и омагьосващо, ако стъблото му не е криво, а клоните му не се извиват в сложна асиметрия и придават на корона своеобразна форма. Всъщност в толкова закономерна и мъдра природа няма никакъв компромис, няма ясно очертани тенденции към определени неща, които да съответстват на нашите възгледи за красивото и грозното, доброто и злото.

Да си достатъчно “обективен” не е достатъчно, защото така няма да видиш невидимата сянка на истината, на слабото място в нея – илюзията. Така е по-интересно, макар да носи риск за наивните.

Ходех със страх и нежелание на уроци по рисуване, когато бях малък, защото изпитвах ужас от неща, които не разбирах и си нямах понятие. Преподавателите по рисуване въобще не ме улесняваха, като ми пишеха с нечетлив почерк и употребяваха сложни думи или термини, които не разбирах. Казваха ми това, онова, а на мен нищо не ми беше ясно, а се учих само от наблюденията по рисунките на другите, които ги чуваха и имаха повече възможности да правят по-смислени обобщения, да събират повече много информация, до която нямах достъп поради глухотата си. Тогава нямах и понятие от това, че трябва да отстояваш правата си и да искаш обяснение за всяка дума или термин, който не ти е ясен. Колкото и да изучавах рисуването, този страх и неприязнено отношение към него поради това, че бях изправен пред огромните предизвикателства на способността да овладееш размаха на щрихите, светлосянката, перспективата и анатомията, ме съпътстваше през всичките години в художествената гимназия и академия. Нещата ставаха все по-сложни и все по-трудни след всяка измината година тогава, а това въобще не ми помогна да се успокоя и да приемам по нормален и лек начин рисуването.

Благодарение на магията, която изпитвах към рисуването и възможността да пресъздавам свои идеи, ме крепеше през цялото време и лека полека започнах да се измъквам от тази ужасна дупка. От осми клас започнах да използвам български тълковен речник, а сега мога да чета учебници по рисуване и да схващам с лекота неща, които преди ми бяха трудни за разбиране. Чуващите нямат нужда от тълковен речник, защото още от малки са усвоили по спонтанен път много думи, чрез развиване на слухова памет и плавната възможност да се създават сложни асоциации в ума, докато глухите нямат достъп до слухова информация и оттам не могат да знаят толкова много думи, а това създава големи затруднения за тях да се приобщят към обществото и да се чувстват като равноправни с другите. А малкото хора, с които са обградени глухите, не са в състояние да обясняват всяко нещо, което не разбират, докато информацията тече отвсякъде и обилно от говорещите, от телевизия и радио извън зоната на техните възприятия. Затова препоръчвам на всички нечуващи да използват български тълковен речник и да четат много, защото това ще е тяхното спасение в този сложен свят. Книгите помагат, но само в това отношение, за да се създаде път за осъзнаване на неща, които могат да бъдат преживени на практика и не означават нищо за един сложен, но невъзприемчив ум, откъснат от душата.

Хубаво е човек да има съзнание за поддържане и развиване на вътрешна духовна култура. Да има духовни интереси и духовна практика, както и физическа за поддържане на равновесие и здраве. Негативните мисли или чувства, комплексите, депресията, агресивността, неспособността да се прощава и за справяне със сезонното чистене на вътрешните „отпадъци”, за приемане на неизбежните загуби в живота, за изживявяне на болест, обида, разочарование и т.н., стават хронични и неуправляеми и пораждат в човек слабост и пристрастяване към търсене на външни източници за тяхното потискане. Това са неща като работохолизъм, преяждане, злоупотреба с алкохол, тютюнопушене, наркотици, секс, екстремни и рисковани спортни занимания, търсене на жертва или опонент за конфликт или тормоз като оправдание за вътрешната неспособност да се приеме вътрешната слабост и нейното осъзнаване и коригиране, пристрастяване към материалните ценности и т.н. Обаче това са само преходни и ненадеждни подходи, те не решават проблема в корена. Превръщат се във вреден навик, в омагьосан кръг. Вътрешната реалност е сложна и трябва да бъде изучавана, осъзнавана, изследвана, управлявана, да се търси път към светлината, хармонията, безусловната любов и тихата радост на вътрешната същност, а това въобще не е лесна и проста работа. Трябва осъзнаване на сложната природа на взаимодействията между светлото и тъмното, доброто и злото, които се проличават най-добре в човешките взаимоотношения и според мен те са най-голямото предизвикателство в този живот. Да не се забравя и това, че трябва да се развива и характер, а всяко разглезване причинява гнилоч. Здравословните, поднесени в умерени дози удоволствия, са за препоръчване за поддържане на радостта на умението да се живее…

Много съм се гневял с години и години, воден от чувство за справедливост.  Един ден започнах да мисля за прошката, защото не бях умувал както трябва върху това нещо. Прощавал съм понякога, но не достатъчно и не до самата сърцевина на нещата. Когато подхванах тази тема за по-задълбочени разсъждения, все едно започнах да раздиплям нещо и стана “дълга и широка” – лъсна цял вътрешен духовен пейзаж с по-голяма яснота, а моите и тези на другите качества и недостатъци, с които съм имал съзнателна и несъзнателна работа през целия си житейски път досега, придобиха по-отчетливи очертания. “Най-лесният” път към прошката е да престана да поставям който и да е на пиедестал и да очаквам от него да бъде съвършен и да се отнася както трябва с мен.

Тепърва ще има сняг, да е хубаво като в снежна градина в приказките, но първо да почистя мазетата на подсъзнанието си, където съм събрал много отпадъци на неспособността да прощавам. Винаги ще виждам мръсното под снега, докато не се науча как отново да видя с детски очи белотата му.”

Фото: личен архив на Денислав Тодоров