На 12 юни 2012 г. в Дома на киното се състоя премиерата на документалния филм „Доброволци”, чиито режисьори Стефан Командарев * и Светослав Драганов са се опитали да намерят отговор на въпроса какво провокира хора с различни професии и възраст да се занимават с толкова непопулярната у нас доброволческа кауза.

Точно в деветнадесет светлините угасват. Екранът примигва, появява се одухотвореното лице на гид, който държи в ръцете си табелка на Free Sofia Tour. Бойко. Интернационалната група пред него с удоволствие ще демонстрира познанията си за софийските забележителности. Кадри на зимна София. И доброволец, ангажиран с помощ към наркозависими. Павел. Не запомням името на другата очарователна доброволка, която в свободното си време помага  на майки. Усмихнати деца. Доволни. Жестов преводач в помощ на деца с увреден слух. Силвана. Удовлетворени доброволци. С различни професии, различна възраст. Свързва ги само онази воля, отвъд която доброто често бива погрешно тълкувано. Волунтаристични ежедневия, в които няма нищо необичайно, и в същото време то е някак извън рутинните рамки, осмислено и осмислящо, съвместено. Мисля си за онези, на които времето никога не им стига. Или може би желанието за приоритетна организираност. Липсват ми субтитрите, за да навляза по-дълбоко в личните мотиви на участниците. Да разбера откъде извират корените на доброволческата позиция.

Аплаузите изпреварват финалните надписи. Изпреварват и светлините, под които ще застанат участници и снимачен екип, за да споделят красивите емоции от съвместната си работа върху кауза, все още непопулярна в България. Вълнение, усмивки. Светкавиците на фотоапарата поглъщат емоции и движения. Опитвам се да уловя някоя от светкавично появяващите се мисли, които не успяват да метаморфозират до въпрос.

А е винено време. Време за диалог, за отговори.

Г-н Командарев, филмът пита защо хора като Бойко, Силвана, Павел и останалите се занимават с доброволчески труд в свободното си време. Те развеждат чуждестранни туристи из София, помагат с жестов език на глухи деца, на наркозависими и на майки. Намерихте ли отговора чрез „Доброволци” и как всъщност ви дойде идеята за въпроса?

За мен отговорът е духовната удовлетвореност на доброволчеството. В осмислянето на живота чрез акта на правене на добро.  Идеята дойде спонтанно след среща с такива хора и няколко разговора с тях.

Какви бяха отговорите лично за Вас по отношение на доброволчеството като кауза в България, имате ли усещането, че това е начинът да се подобри още духовният климат у нас?

Аз живея в България със семейството си, имам две малки деца. От всички медии ме заливат примери на лошо, по-лошо, най-лошо. Решихме с този филм да покажем, че има и друга не по-малко реална страна на живота – на хората които правят добро. Аз самият и моите деца, а и мисля и българското общество, имаме нужда от позитивни примери…

Как открихте доброволците, чиито  одухотворени лица видяхме да споделят от екрана себе си?

Имахме 4-5 месечен период на издирване и се срещнахме с много софийски доброволци. Избрахме тези, които най-много пасваха на нашата концепция за филма. Но имаше още много интересни и достойни за пример хора, които не влязоха в него.

Те не търсят гласност за каузата, на която са се посветили, но Вие все пак желаете обществеността да насочи погледа си към тях. Лесно ли бе да ги убедите да участват в такъв проект?

Не беше лесно. Но както при всеки наш документален филм, ние прекарваме дълъг период с нашите бъдещи герои, ставаме приятели с тях, печелим малко по-малко доверието им. Накрая те стават наши съмишленици.

Във филма участват глухи деца. Научих, че цялата лента ще бъде субтитрирана на български, за да бъде по-лесно възприемана от аудиторията с увреден слух.  Това е огромна крачка напред, предвид липсата на субтитри в родните кинопродукции. Според Вас защо повечето кинотворци неглижират този въпрос?

Не от лошо сърце, със сигурност… Обикновено към края на филма бюджетът вече е изчерпан, събират се последните пари за довършването и показването на филма. И се лишаваме от доста неща… Добре е това да се въведе като норма, като стандарт, а не да зависи от добрата воля на продуцентите…

Документалното или фикционното представлява за вас по-голямо предизвикателство?

И двете. Обичам да ги редувам – това ме зарежда и държи свързан с реалността.

Светът е голям и спасение дебне отвсякъде. Улови ли ви Вашето лично спасение?

Личното спасение, според мен, е всекидневен акт. Нееднократен. Така че продължавам да търся всеки ден.

Има ли книга от друг български автор, чийто сюжет бихте желали да реализирате на екран?

„Жените на Варшава” на Георги Марков.

Какви проекти провокират в момента творческия ви гъдел?

Сега съм се концентрирал основно върху игралния филм, който започваме да снимаме през октомври. Работното заглавие е „Съдилището”.  Амбициозен проект, ко-продукция на България, Германия, Македония и Хърватия.

 Интервю и снимка: Христина Чопарова

_____

* Стефан Командарев  е режисьор на филмите “Русенска кървава сватба” (2009), “Градът на жените баданте” (2009), “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” (2008), “Пансион за кучета” (2000) и др.