В този живот нищо не е случайно. Особено хората, с които те среща животът – всеки сам богат с истории и преживявания, които го правят тъкмо човека, който Е. Страшно много ценя естествеността и човечността, може би защото те са и най-чистите мостове, чрез които Душите общуват. Затова днес с удоволствие ви представям един много земен и много състрадаващ човек, у когото най-хубавото и веднага привличащо е точно неговата естественост и човещина. Мнозина от вас, скъпи читатели на сайта, го познават от малкия екран или театралната сцена. Освен всичко друго обаче, той е и сладкодумен разказвач на истории. Наскоро записа няколко в аудиокниги, които обаче са твърде недостъпни като формат за любителите на литературата с увреден слух. За тях и за нещата от живота разговарям със Звезделин Минков, актьорът с 18 гласа.

Звезди, знаем те, но надали те познаваме. Разкажи ни малко за себе си. :)

Роден съм на брега на тихия бял Дунав, в Козлодуй, на 10-ти ноември 1959, в семейство на учители. Майка ми твърди, че още с появата си съм проявил бъдещите си актьорски качества, като съм имитирал плача на съседните бебета в родилното отделение (Ха-ха!). Дълги години имитирах Бай Тошо, а по ирония на Съдбата, той падна от власт тъкмо на моя рожден ден. Завърших гимназия в родния си град с отличен успех. Възпитан съм да обичам Родината, хората и писаното слово. От съвсем малък заобичах книгите и до ден днешен тази любов живее у мен!

Кога те призова Мелпомена?

Завърших Актьорско Майсторство във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ), през 1983 г., в класа на проф. Елка Михайлова, заедно с талантливите Бойка Велкова, Веселин Ранков, Христо Гърбов. След това играх три сезона в Кърджали, три години в Ансамбъл „Магистрали”, с гл. худ. ръководител Стефан Диомов и солисти Ваня Костова и Росица Ганева. Последва един сезон във Врачанския театър, по време на който бях поканен на гастрол в Народния театър. Там играх главна роля в постановката на пиесата „Сеанс” от Иван Кулеков. По-късно имах удоволствието да играя 12 сезона в Ямболския театър. Участвал съм в постановки на Недялко Йорданов, Симеон Димитров, Бойко Илиев и много други. Междувременно издадох три стихосбирки и станах член на Дружеството на ямболските писатели. В продължение на 11 години пътувах с различни български циркови трупи като конферансие.

                           

Чрез телевизията влизаш във всеки дом. Какво е усещането?

Пазя топли спомени от първия сезон на „България търси талант”, където за 2 минути и 5 секунди преправих 18 пъти гласа си. Магърдич Халваджиян бе страхотно впечатлен и веднага ме взе в предаването си „Пълна лудница”. Бяха 17 прекрасни месеца, но се наложи да напусна шоуто, понеже Тодор Колев (Царство му небесно!) ме покани да се снимам в 32-серийната ТВ комедия „Сутрешен блок”, чиито повторения все още вървят по ТВ7.

А днес накъде?

В последните години съм актьор на свободна практика и живея с дамата на сърцето си в Стара Загора. Миналата година написах книгата „Малки спомени за големия Парцалев”, която се радва на огромен читателски интерес – първите 1000 бройки на „Сиела” в цялата страна се изчерпаха на 22-рия ден. Пуснахме още 300 и след месец – нови 300. В Съюз на слепите в България имам записани 150 романа от наши и чужди автори. Често ми звънят незрящи хора, които ми благодарят с разтреперани от вълнение гласове. Аз съм един от щастливците на тази земя, защото хобито ми съвпада с моята професия – да доставям удоволствие на хората.

Откога пописваш разкази, и въобще, откъде тази любов към раз-казването?

След книгата за Парцалев изведнъж изпитах огромна необходимост да пиша разкази. И започнах. За около 2 месеца написах цели 25. Пращах някои от тях на мои приятели, за да сондирам мнение. Оказа се, че всички са останали доволни. Ценни похвали получих от Иво Танев, Игор Марковски и кой ли още не. Искрено се надявам, че до края на годината ще успея да ги издам!

Наскоро научихме, че са излезли аудиокниги с твои разкази. За жалост обаче в този им формат не са достъпни за хората с увреден слух, а мнозина от тях обичат добре разказани истории. Какво може (и се прави) по въпроса, за да им се насладим?

Съпричастен съм на хората със слухови проблеми, не само защото съм християнин и съм възпитан в любов към ближния, но и по лични причини. По-малката ми дъщеря, Звезделина, не чува и не говори. Роди се през 1983 г., и понеже беше недоносена, я поставиха в кувьоз. Поради лекарска грешка (поставяне на 10 пъти по-голяма доза антибиотик от необходимата), тя загуби слуха си. Така че ако успея да издам сборник с къси разкази, с удоволствие ще ви съдействам да получите няколко бройки за вашата библиотека.

Покрай турнетата се срещаш с много хора, а изкуството – знайно е – е мост между Душите, независимо в какви тела са те. Какво си разказвате, когато се докоснете?

Аз съм безкрайно естествен човек. Опериран съм от гордост. Обичам да общувам с всякакви хора. И затова ме обичат и в Димово (Видинско), и в Кирково (Кърджалийско), и в Царево (Бургаско), и в Алфатар (Силистренско). А спектаклите в Ямболско бяха едно ВЪЛШЕБСТВО! В 12 села ни посрещаха с цветя, бонбони, ракии, вина, целувки и много ЛЮБОВ! На всички читатели желая здраве, любов и Светлина! И много УСМИВКИ! Помнете, че хуморът е най-доброто хомеопатичното лекарство! То не вреди на тялото и поддържа Духа млад! Ваш Звезделин.

На свой ред му пожелавам да продължи да свети все така ярко и неподправено, с чиста светлина!

Христина Чопарова

Снимки: личен архив на Звезди

-----

ПП. Звезди бе така любезен да изпрати и няколко свои разказа. За онези от вас, скъпи читатели на сайта, които обичат докосващите, човешки истории, тук помествам с негово разрешение една. Приятно четене!

СЪРЦЕ 

Страхил Безмеров скоро навърши 33, но все още не се бе задомил.  Живееше в малко градче, разположено в недрата на Родопите. Обитаваше къщата на  родителите си, които преди три години бяха загинали по време на нелеп пътен инцидент. Приживе те все го подканяха да им доведе снаха, и той все обещаваше, но неохотно, с половин уста. След като ги загуби, Страхил съвсем се затвори в себе си и изобщо не забелязваше дяволитите пламъчета в очите на снажните Родопски девойки. Израснал сред красотата и величието на планината, веднага след като завърши гимназия, той с неописуемо вълнение и трепет кандидатства в Лесотехническия в столицата. Завърши го с отличен и още щом се прибра в родния си град, подаде молба за работа в местното Горско.

Както обаче често се случвa, вакантна длъжност нямаше. Приятелите му го посъветваха да пробва в някоя от съседните общини, но той бе болезнено привързан към семейството си и за нищо на света не искаше да се разделя с него. Една вечер баща му рече:

- Сине, с майка ти много се терзаем, че стоиш без работа. Виж… имаме едно предложение към теб. Мислим да ипотекираме къщата, да изтеглим кредит, да преустроим долния етаж и… да отворим едно хранително магазинче. Временно, де… докато-о… се освободи някоя позиция по твоята специалност?! Хем да не се съсипваш, хем…

Младият мъж не го изчака да се доизкаже. Гласът му прозвуча глухо:
- Не, тате. Благодаря ви за загрижеността, но… Страхил Безмеров няма да продава сирене и маслини. По-скоро ще стана… нощен пазач. Да не ме гледат хората много – много. Пък и аз нямам кой знае какво желание да ги виждам…

Седмица по-късно той наистина започна работа. Като охранител на склад за зърнени храни, разположен на няколко километра от града. Купи си транзисторче и по цели нощи сменяше станциите, търсейки любимата си симфонична музика. В края на втората година началникът му го изненада с подарък. Донесе му един очукан телевизор, и докато го включваше, сумтеше доволно:

- Абе, взех си плазма. И тъкмо се канех да се разделя със старото жевеце, когато изведнъж си рекох: „Дет’ ше го хвърлям, я по-добре да го дам на моя Страхил?! ‘Ми така, де, хем и антена си има, и всичко… Ей сега ше я нагласим и ше можеш да си хващаш някоя и друга програмка! Аз и Панасоник имах, ама жената предложи него да го закарам на вилата… ‘Айде честито! И леко дежурство!

Годините се затъркаляха като топки по маса за билярд. Еднакви. И обли. Подбутвани непрекъснато от щеката на живота, те препускаха бързо нанякъде, но така и не успяваха да достигнат до заветния ъгъл. Все се удряха в някой ръб, и не попадайки в “джоба”, не можеха да донесат печеливши точки на играещия…

Майката на Страхил се поболя. В първите месеци, на въпросите на колежките си от шивашкия цех къде се е изгубил синът ѝ, тя отговаряше, че „обикаля момчето, търси си работа по специалността,  не го свърта на едно място”, но после по съчувствените им погледи разбра, че са научили истината. В една жежка августовска нощ мъжът ѝ получи инфаркт. Линейката не се забави много. И после, по пътя за областния град, се случи непоправимото. Докато си припомняше анекдот за някакъв похотлив свещеник, шофьорът не успя да вземе един от поредните остри завои.

Оттогава Страхил рядко излизаше. Предпочиташе да си стои у дома. Препичаше си филийки, мажеше ги с масло и ги поръсваше с шарена сол и риган. И сядаше да рисува. Имаше си един голям скицник, останал му от студентските години, и в него с часове изобразяваше природни картини. Най-много обичаше да рисува дървета. Всякакви.
Величествени. Приказни. Разклонени. Или малки. Цъфнали. С безброй пчелички по тях. Или “прегърбени” от тежестта на сочни плодове. Често изпод лявата му ръка се оформяха “унили” дървета, чиито гротескно оголени клони наподобяваха човешки ръце, протегнати молитвено към небето.

Наближаваше осмата Коледа, откакто младият човек водеше този регулярен начин на живот. Бяха му дали 10 дни отпуск, точно преди Нова Година. И той развълнувано се  готвеше да посрещне падането на нощта, в която за първи път от седем месеца насам краката  нямаше да го отведат на работното му място. От два дни непрестанно валеше сняг. Той бе затрупал къщата на Страхил и тя  бе заприличала на странен шишковец, който благодарение на лакомията си продължаваше да дебелее с всеки изминал час. Привечер снегът престана.

Мъжът запретна ръкави и проправи пъртина до пътната врата. После, зачервен  и приятно задъхан, си рече: „Ааа,тази вечер не е за изпускане! Ще се поразходя малко, да се порадвам на  чистия въздух! Я, каква е красота?!”. Той се върна в къщата, смени мокрия си панталон със сух, преброи монетите, които бяха останали в портфейла, пръсна си малко парфюм зад ушите и  излезе. Вървеше из улиците и не мислеше за нищо. Само наблюдаваше с нарастващо любопитство причудливите форми на различните предмети, покрити от  неестествено белия сняг. По едно време, усетил, че е стигнал до крайната къща в града, след която започваше вече гората, той реши да се върне. В този момент дочу гласове, които идваха от открехнатия прозорец. И несъзнателно се заслуша:

- Дончо, пак те питам! Какво ще правим без елха? Защо не купи, бе, човек?! Откога си заобещавал на Светлето?!!! До оня ден се оправдаваше, че не са ви превели заплатата. Е, днес нали каза, че са ви я дали? Къде са парите?!

- Ето ги, ма, Верче! Тука са, в джоба ми. Нищо не съм похарчил…
- Тогава защо не взе елха? Защо???

- Ами-и, нали ти казвам. Веднага след работа отидох на пазарчето, ама вече бяха свършили… Какво да направя?!

Изведнъж Страхил се затича с все сили към дома си. Пристигна запъхтян, влезе в мазето, грабна винаги наточената си секира и се запъти с бързи крачки към гората. Час и половина по-късно, държейки в едната си ръка малка елхичка, а в  другата – брадвата си, той застана под прозореца на крайната къща и се зачуди какво да направи. Прозорецът бе все още открехнат. „Заради мекото време е”, помисли си Страхил и се провикна:

- Дончооо!

Почти веднага отвътре се чу женски глас:

-  Кой е?

-  Покажете се за малко, ако може! Аз съм… приятел на мъжа ви!

-  Ей сега!

Преди жената да се появи, Страхил мълниеносно си помисли: „Ами брадвата?!!!” Огледа се трескаво и бързо я прехвърли през оградата на съседния двор. Когато жената отвори вратата, до нея стоеше малко русо момиченце. Страхил каза на пресекулки:

- Добър вечер… Преди час ми се обади До… Дончо, моя… ъъъ… приятел… Мъжът Ви, де… Каза, че са с-свършили елхите на пазарчето. А пък, ние с моята жена да вземем да купим в един и същи ден, та се… сега вкъщи станаха две… Ето… в-ви едната – да зарадвате малката!
Жената го гледаше недоумяващо, с широко отворени очи. А дъщеричката ѝ, засияла от радост, подскачаше, като не пускаше ръката на майка си. Непознатият мъж постави внимателно елхичката на земята, усмихна се  и погали момиченцето:

- Как се казваш, малка Принцесо?

Майката се обади едва чуто:

- Тя… Светлето ми… не може да говори. Лекарите я увредиха, веднага след раждането. Сбъркали… без да и-искат… дозата антибиотик. Ама, иначе… всичко разбира! И сега ще ми помогне да украсим елхата. А… такова-а… колко Ви дължа за услугата?!

Страхил си пое дълбоко въздух и изпускайки го шумно, смутолеви:

-  Ние с Дончо… ще се разберем…

След това неочаквано се наведе и целуна момиченцето по главата. После рязко се обърна и обувките му бързо заскърцаха надолу по  улицата.
Снегът заваля отново.

 /Звезделин Минков/