Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, както многократно съм писала  тук, хората със слухова недостатъчност са разнородна група в семейството на тихата общественост – глухи, тежкочуващи, хора с кохлеарни импланти, със слухови апарати, оглушели впоследствие, с намален слух вследствие на заболявания или старост и т.н. Поради това широко възприетият израз „хора с увреден слух” считам за твърде общо (освен че е неточно и дискриминиращо) понятие за потребители със слухова недостатъчност, всеки от които ползва свои изразни средства за комуникация.

Определям понятието като неточно, тъй като например има хора, родени без слух и неговата липса не би могла да се разглежда като увреждане по смисъла на нещо пострадало впоследствие. Не може да бъде увредено нещо, което изначално го няма. А считам за дискриминираща думата „увреждане” в смисъла ѝ, че не може да считаш за увреден някой, който не е такъв. „Увреждане” тотално етикира индивида като не(при)годен. За съжаление, този общоприет израз внушава малоценност и съответно предопределя подценяващото отношение на обществеността към хората без слух.

Каква комуникация ползват различните таргети на хората със слухова недостатъчност?

Всички хора със слухова недостатъчост, без изключение, могат да говорят, но поради спецификата на комуникацията си или ненавременно рехабилитиране, са предпочели да не ползват говора си. В средите на хора без слух говорът, като невъзможен за чуване, логично не се използва. Така например глухите хора (едностранно или двустранно оглушели или родени без слух), предпочитат да общуват чрез жестове и ползват единствено аудио-визуално съдържание, основано предимно на образи, мимика и жестове. Тежкочуващите хора (с някакъв процент слухова загуба, ползващи или не слухови апарати), могат да четат по устните и разчитат на остатъчния си слух, т.е., те са по-близко до чуващите хора и потребяват медийно съдържание, основано предимно на образи, звук и субтитри.

Толкова различни предпочитания в комуникационно отношение на толкова различни като степен на слухозагуба хора. Плурализмът предполага както наличие на разнообразие, така и методи за опазване на мира в това разнообразие. За съжаление не съществува такава политика, която да осигури достъп за един потребител, без по този начин да рискува нарушение правата на друг/и.

Какви са политиките в България за достъп до съдържание на хора със слухозагуба?

В България няма политика (регулация, саморегулация или законово уреждане на проблема), осигуряваща пълноценен достъп до медийно съдържание на хора с увреждания. У нас регулиращите функции от страна на държавата са изразени във върховния Закон – Конституцията на Република България, също и в Закона за радиото и телевизията (ЗРТ), Закон за електронните съобщения (ЗЕС), за достъп до обществена информация (ЗДОИ), за защита на авторското право (ЗАПСП), и др. Саморегулацията, като функция на определени недържавни структури, не противоречи на законовите регулации, а по-скоро ги допълва в морално-етичен контекст. Такива са например Етичният кодекс на българските медии и Националният правилник за реклама и търговска комуникация.

Не бива да се забравя, че когато говорим за медийно съдържание, се визират както традиционните медии, така и новите. Днес един доставчик на медийни услуги трудно може да бъде задължен да предоставя такива, съобразени с определен таргет от аудиторията. Политиките се определят от самите доставчици на медийно съдържание.

Закон за радиото и телевизията (ЗРТ):

 „Чл. 8. (Изм. – ДВ, бр. 96 от 2001 г., доп., бр. 77 от 2002 г., изм., бр. 12 от 2010 г.)

 (2) Доставчиците на аудио-визуални медийни услуги се насърчават да гарантират, че техните услуги постепенно стават достъпни за хората с увредено зрение или слух.

(3) Доставчиците на радиоуслуги се насърчават да предоставят по подходящ начин програми и предавания онлайн, достъпни за хората с увредено зрение или слух.”

Виждате, че съществува достатъчно законова и нормативна база за осигуряване на достъп до медийно съдържание, но отделен въпрос е доколко се полагат усилия за спазването ѝ, предвид факта, че няма задължаване, а по-скоро насърчаване. В тази връзка като регулаторен орган Съветът за електронни медии (СЕМ) не може да задължи някой доставчик да поставя субтитри, жестов превод или каквито и да било допълнителни облекчения за хора със слухова недостатъчност. „Ние ви чуваме” получи по този въпрос отговор от СЕМ, публикуван в сайта със заглавие „Не задължаваме, а насърчаваме”.  

В хода на изслушванията за нови членове на Съвета за електронни медии през април 2016 г. част от кандидатите настояха за цялостно пренаписване на Закона за радиото и телевизията, за създаването на канал с изцяло детска програма, за строг надзор върху темите за деца и т.н. Това повдига допълнително въпроси за достъпа до такова медийно съдържание на децата с увреден слух, защото те също са потребители – доколко подобно съдържание би било съобразено с тях и с възможностите им.

Понятието „достъп” също не е конкретизирано както трябва в законовите регулиращи политики, тъй като под достъп обикновено се подразбира, че една услуга е налична за потребяване, има я на пазара, позволима е и притежава разнообразие за избор. Но в контекста на хората с увреждания думата „достъп” придобива вече друг, по-специфичен смисъл, който обозначава самото разбиране и осмисляне на предлагания медиен продукт чрез средства, обичайни за хората с увреждания. Защото всеки зрител би могъл да избере канал, програма и да потребява аудио-визуалното съдържание, но ако един зрител с увреден слух не може да чуе какво се говори, нито има възможност да го прочете чрез субтитри, той реално няма достъп до съдържанието, макар да има достъп до доставчика.

Регулационните и саморегулационните политики, без изключение, не нарушават основните човешки права. Но темата е деликатна. Поставянето на субтитри или ползването на други средства за одостъпяване на медийното съдържание за хората с увреден слух може да се възприеме (и се възприема) като нарушение правата на потребители, които пък считат, че въпросните средства са неподходящи (субтитрите са трудни за четене, жестовият преводач не се вижда добре на малкото екранче в ъгъла на телевизора, и други подобни).

Както по-горе споменах, плурализмът предполага както наличие на разнообразие, така и методи за опазване на мира в това разнообразие. За съжаление не съществува такава политика, която да осигури достъп за един потребител, без по този начин да рискува нарушение правата на друг/и. Това би било дискриминация, но Е дискриминация също и отсъствието на достъп. Това са болезнени въпроси, които до момента не са намерили адекватно разрешение, или то е съвсем спорадично и недостатъчно удовлетворително за потребностите на хората с увреден слух от медийна информация. Основният проблем е липсата на ангажираност от страна на доставчиците на медийни услуги, невъзможността от задължаване (етиката предполага доброволно съобразяване с нечии проблеми и потребности), а европейската линия на телевизия без граници измени чувствително тълкуването на регулационните и дерегулационни практики в медийната сфера.

Възможно ли е субтитриране в реално време?

Доскоро се твърдеше, че субтитрирането в реално време е невъзможно, но ето, че като пример за добра практика би могло да се посочи предаването „Предай нататък” по bTV, което обаче спря да се излъчва през декември 2015 г. Тази практика бе за конкретното предаване и не включваше цялото медийно съдържание на телевизията. За съжаление, у нас няма други предавания със субтитри, а това силно ограничава достъпа до медийни продукти за хора със слухови дефицити.

В „Ние ви чуваме” и преди сме разглеждали проблематиката за субтитрирането в публикациите „Инициатива за достъпна телевизия”, "Субтитри на живо – ама разбира се, че може!” и „Субтитрирането в реално време – напълно възможно”. Технологията е налична, дори такава, която транслира звука в текст и обратно, а цифровизацията отдавна е факт. Остава да се провери доколко са съвместими и какво е възможно да бъде направено в полза на хората със слухови затруднения да имат достъп до медийно съдържание чрез субтитри.

Броят на хората у нас, останали без слух или раждащи се без него, е неустановим. В световен мащаб глухите хора са 1 млн. души. Тежкочуващите хора – 51 милиона. Това са стряскащи цифри. В България хората със слухови затруднения са около 800 000 души. Не можем да кажем дали нараства или намалява техният брой, тъй като няма база за сравнение поради липса на точна статистика колко от тях са деца, колко от тях са глухи по рождение или оглушели впоследствие, изобщо – няма ясно оразличими показатели кога един човек от такъв с нормален слух се превръща в човек със слухова недостатъчност. Но това не прави по-малка отговорността ни като общество доколко за тези граждани ще е достъпна информацията по начин, позволяващ им да бъдат равнопоставени на хората с естествен слух.

По света много държави са ратифицирали Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) и в частност Конвенцията за правата на хората с увреждания на ООН. И съответно са предприели мерки, за да облекчат в комуникационно отношение онези свои граждани с увреден слух, които са потребители на езика на знаците. В тези държави са признали жестовия език като средство за комуникация, което пък е позволило на този език да навлезе в много голяма степен в медийното пространство и да бъде създавано медийно съдържание от хора с увреден слух за хора с увреден слух – шоу и забавни предавания, клипове, новини за слухоувредени хора с жестов език и/или субтитри.

В тези държави съществуват ясно изразени виждания, че липсата на слух не е увреждане, а начин на живот. Благодарение на това се променят и разбиранията за тези хора – те отдавна са извън стереотипа „глухонеми”, участват в международната политика, хайлайф, спорт и обществен живот. Липсата на слух, от момента на появата или откриването ѝ, вече е предопределена да бъде начин на живот. И е по-добре да бъде третирана така, както и да се създават условия този живот да бъде по-незатрудняван.

У нас това е пожелателно да се случи, докато все още разчитаме някой да се погрижи за аудиторията със слухови дефицити.

Основни изводи:

  • Хората със слухова недостатъчност биват с вродена или придобита впоследствие глухота. Първите ползват предимно жестова комуникация и аудиовизуални продукти, основани на картини и видео. Вторите активно използват говора си и помощта на технически средства – слухови апарати или кохлеарни импланти. Потребители са на аудиовизуално съдържание, основано на субтитри.
  • У нас няма работеща политика за пълноценен достъп на хора със слухова недостатъчност до медийно съдържание. Спорадични са субтитрираните предавания и практиката на субтитриране е по-скоро доброволен акт от страна на медийните доставчици, отколкото изпълнение на законова наредба.
  • Необходимо е ревизиране на законовите разпоредби и дефиниция на понятието „достъп”.
  • Необходимо е по-активно разглеждане на възможностите за въвеждане на подходящи формати, с цел достъпа на таргетите със слухови затруднения до медийни продукти. Докато се неглижира въпросът, медиите губят голям процент от зрители със слухови затруднения.

Христина Чопарова

Изображение: The Royal National Institute for Deaf People

 ----------------

 Този материал е съвместна публикация на "Ние ви чуваме" и Фондация "Медийна демокрация"