Знаковият език по света не навсякъде е официално признат. Както у нас, този въпрос все още не е намерил решение и в Италия. Разбира се, това не пречи на ползвателите на този вид общуване да се грижат за образоването и окултуряването на ученици и студенти със слухови дефицити.

Така например, още през 2005-та, италианските и американските общности на глухи хора, съвместно с Отдела за проучвания на глухите към Калифорнийския университет в САЩ започнаха амбициозен проект. В резултат на това в Сиена, Италия, институтът по хуманитарни науки започва да предлага на ученици и студенти курсове не само по италиански знаков език (LIS – Lingua Dei Segni Italiana), но също и Култура и история на глухите в Италия, с което се предоставя на обучаващите се чудесната възможност наред с усвояването на средство за комуникация да изграждат и чувство на принадлежност. Двете неща са не само тясно свързани, но и взаимозависими, тъй като в културата на глухите средствата за комуникация са именно това, което определя културологичния характер на тази общност.

Училището за хуманитарни науки в Сиена е културен институт, който работи по семестриални планове с включени възможности за социална работа. Иновативните курсове включват изучаването на английски и италиански език, изследователски програми и предлагат възможности за интензивни летни курсове с практическа насоченост и обмяна на опит. Всички класове са малки и с гарантирано висока степен на взаимодействие между учители и ученици. Лекционно базираните курсове включват стажатски програми по арт и социални дейности, а наученото там курсистите могат да приложат в местни ферми, ресторанти, старчески домове, в банковото обслужване, дори в журналистиката.

                       

Културата и историята на глухите са фокусирани върху историята и образователния опит на хората със слухови дефицити в Сиена, където се намира едно от най-старите училища за глухи, основано през 1828 г. от свещеника Томазо Пендола. Това е училище, признато от всички италиански глухи общности, което днес вече отдавна е надхвърлило функцията си на учебно заведение, и все още предлага на глухите студенти разнообразни възможности за обучение по различни предмети в следобедните часове. Студентите се научават да боравят със социологически и културни инструменти, които им позволяват да разбират по-добре и да разсъждават върху начина на живот и историческото развитие на знаково ползващите общности, изграждащи италианската култура на глухите.

В Италия днес все още съществуват езикови, културни и исторически различия, но чрез обучението си студентите си осигуряват многопластови наблюдения върху развиващата се култура на глухите. Те имат възможност и за провеждане на екскурзии до околни общини, за да опознават собствените си култура и история, да обогатяват комуникацията си и да се възползват от всички чудесни възможности за социализация и интеграция, които подобно обучение им предлага. При завършването на курса студентите вече могат да изследват социологическите преспективи в Италия, имат познания по италиански и италиански знаков език,  методи на преподаване, италианска култура и история на глухата общност, както и владеят устните преводи на езика на знаците в Европа. Учи се от електронни носители с текстови и видеоматериали.

Италианският знаков език, както вече споменах, не е официално и правно признат. В Италия, обаче, освен традиционните неща, с които всеки свързва италианската култура – еспресото, пицата, марковите дрехи, е интересен начинът, по който италианците използват ръцете си, за да артикулират речта си. Знайно е, че те са особено емоционални натури, и в контекста на начина, по който обичайно придружават думите си с пръстова изразност, знаковия език на глухите хора бива артикулативно разбираем и за голяма част от хората с естествен слух. Това, според проф. Изабела Поджи от Римския университет „Тре” , превръща жестовете в по-важни в италианската култура, отколкото във всяка друга. “Ние наследихме езика на жестовете от гърците“, твърди тя. “Когато гърците нахлуха в Южна Италия и колонизираха Неапол, италианците използваха жестовете като начин за комуникация, и днес жестовете продължават да имат традиция като начин на общуване.”

                                   

Сицилианският кинорежисьор Лука Вало дори е документирал сицилианския жест oт континенталната част на Италия – изразителния му вариант намира място в хумористичния документален филм на режисьора, „Гласът на тялото”( La Voce del Corpo). Вало е категоричен, че жестът е специална част от ежедневния живот в Италия. „Когато съм в Италия, отивам на площада, на пазара, на улицата и просто гледам лицата, ръцете и телата на хората. На италианците им е в кръвта да са по-емоционални физически.

Италианците си имат и сборник с жестове, разбира се. Най-ранното им събиране, наречено „Древната жестова мимика на неаполитанците”, е публикувано в Неалоп през 1832 г. от Андреа ди Джорджо. Това издание е включено в речника на жестовете, публикуван през 1958 г. Самият италиански знаков език (LIS) се използва от хиляди хора със слухови дефицити, тъй като е считан за по-богат и по-визуален, отколкото мимико-жестовият език (LMG – Linguaggio Mimico Gestuale), твърди научния сътрудник и езиковед Барбара Пенаки, която е глуха. Според нея жестът е повече аксесоар към всекидневния език, отколкото език сам по себе си.

През 2011 г. световната общност на глухите в Италия избухна в протести заради опитите на италианското правителство да понижи италианския знаков език LIS до LMG, който по същество е непопулярно съчетание от мимика и жест, като по този начин създаде предпоставки за ощетяване правата на ползващите знаковия език хора със слухови дефицити. Италианците си защитават езика, с който са свикнали, защото е част от тяхната култура. Тициана Гули от Рим, която е глуха, обяснява ситуацията по следния начин: „Съществуват формализирани 12 малцинствени езика, но сред тях LIS винаги е бил игнориран. Признаването му означава достъп до комуникация и информации, че можете да получите работа, образование, достъп до медицински услуги и по-пълноценно участие в живота и обществото.

Въпреки че италианският знаков език все още чака официалното си признаване от властите, ползвателите му правят всичко възможно, за да съхранят културата на знаковото общуване, в тясна връзка с историята на тихите общности. В крайна сметка, усвояването на знаковия език като средство за масова комуникация в средите на хората със слухови дефицити е по-мотивиращо, когато е обвързано със съзнанието за значимост и принадлежност към общност с традиции, здрави корени и богата култура.

Христина Чопарова

Изображения: The Huffington Post и Siena School