Тези дни в съобщение ми бе отправен интересен въпрос. Всъщност, поредица от въпроси. „Каква учебна среда ще ти е необходима, за да можеш да посещаваш лекциите на преподавателите и да учиш наравно с другите студенти, да се явиш на изпити заедно с тях? А ако изучаваше език? Към какви специалности биха се насочили днес младите хора с напълно изгубен слух?”.

Замислих се за всичко, което в продължение на две години, докато работех за в. „Тишина”, натрупах като впечатления и опит с младежи, много малка част от които са студенти. С тази публикация се надявам да дам задоволителен отговор, като съвсем умишлено и целенасочено тук няма да употребявам думите „увреждане” или „слухов проблем”, и колкото и някои хора да не приемат израза „слухозагуба” или „слухова загуба”, те са най-близо до същността на нещата, защото липсата на слух, по моему, нито е проблем, нито повреда, за да го напъхвам в толкова грозни и обидно звучащи словесни рамки.

Нека отговорът на въпросите да се оформи от всичко, на което ще спра вниманието си по-долу…

                                           

За да те разбират по-добре

Докато работех във вестника, често съм бивала молена и съветвана да опростявам и обяснявам изразните си средства, с цел четящите да могат да разбират по-добре написаното. Колегите ми от редакцията и някои външни сътрудници са били свидетели на хроничното ми несъгласие с такава практика, защото, от една страна, вестникът като информационно средство е и средство за окултуряване и повишаване на образователния статут, наред с информираността. И от друга страна, като радетели за по-добро образование, съветващите ме харесваха идеята да се развива тенденцията към по-голяма грамотност и повишаване на езиковия актив на младите нечуващи хора.

Това, че имаше непознати думи, би следвало да затвърждава практиката за търсенето на значението и смисъла им (освен ако под линия в материала не са обяснени), вместо на практиката да се пише по-опростено, за да им е по-лесно на всички. Защото идеята не е да бъде лесно. Получаваше се парадокс. Хем съчувстваме на онези, които имат невисоко изразени възможности за разбиране и осмисляне, желаейки да им помогнем в обогатяването, хем „смиламе” нещата, с което елиминираме самата възможност за обогатяване.

Отправяни са били и упреци към специализираните училища, че твърде много занижават нивото на преподаване и поднасяне на информацията, в резултат на което грамотността на възпитаниците им е не само проблематична, но и въобще под въпрос. В такъв случай, логичния въпрос бе, необходимо ли е вестникът също да занижава нивото си, ако е едно от достъпните средства за повишаване на грамотността?

Език мой, враг мой…

Езикът е най-динамично развиващата се система, а развитието означава промени. Означава живот. За всички промени, които са желани, е нужно да се отактува ритъмът и да се синхронизират крачките.

За хората без слух жестовият език е помощното средство, което рисува света преди думите, подпомагайки появата им, а не замествайки ги напълно. За жалост от помощно средство за мнозина се е превърнал в неотменима норма, налагана почти задължително на онези, които нямат желание да го използват или просто не им е необходим.

През януари т.г., на посещение в България бяха Ариане Гербер и Денис Хугевийн, членове на Европейския младежки съюз на глухите (EUDY). Слънчеви, усмихнати и ведри. И двамата са родени без слух. И двамата владееха превъзходно международния знаков език. И на двамата английският им не е рóден – вицепрезидентът Ариане е от Швейцария, а изпълнителният директор Денис е от Холандия. Младите лидери на EUDY използваха както жестовия език, така и говора си, т.е., комбинираха калкиращия език с некалкиращ, поради което бяха ясно разбираеми от всички, тъй като владеенето на толкова разнообразна методика улесняваше комуникацията и премахваше езиковите бариери.

Но онова, което ми направи най-голямо впечатление бе обстоятелството, че те се съобразяваха с комуникационната ситуация. Ако разговарящия с тях бе глух, разговаряха с него с жестов език без калкиране. Ако бе тежкочуващ, включваха към жестовете и устна артикулация. Моите познания по жестов език бяха твърде ограничени и както обикновено, артикулирах бавно и внимателно думите си на английски при разговора си с Денис и Ариане. Отговаряха ми по същия начин, избягвайки да използват жестове. Не чух упреци от сорта: „Ти не знаеш мимика!” , „Ти трябва да научиш нашия език!” и др. подобни, които, за съжаление, често са бивали отправяни към мен от привъженици на знаковата комуникация, предимно от старото поколение. За улеснение на Денис и Ариане им зададох въпросите за интервюто в писмена форма, на английски език, която да попълнят в удобно време между официалните си ангажименти, свързани с посещението им. Не възразиха и на писмена комуникация. Не бе изненадващо, че и двамата демонстрираха перфектни познания и грамотност по английски, който не им е рóден език.

За тях езикът не бе враг, бяха го превърнали в приятел. С толерантност и разбиране. 

У нас много от младежите усвояват международния знаков език и са отворени към общуване на европейско ниво. Но не всички имат възможността да участват в проекти, да пътуват в чужбина, да се развиват в посока обогатяване и надграждане на уменията.

Проблематичните жестове

Често се е говорило как няма достатъчно нови жестове за повечето от думите, които към днешна дата продължават масово да навлизат в езика ни. Разбира се, няма нови официално възприети и утвърдени. Има обаче употребяеми, и това са жестовете, които младите хора сами измислят в опит да обрисуват смислово това, което искат да изразят („кажат”). Не е странно тогава, че се наслагва една тънка неприязън от тях към преводачите от по-старото поколение, които се придържат към вече съществуващото като жестов фонд при предаване на информацията.

Един преводач чудесно познава аудиторията си и професионализмът му предполага да съобразява кога да включи калкиране и кога не е нужно. Преводаческата помощ е необходима като средство към среда, която да предлага улеснения в социалното включване или учение. Иначе казано, преводачът е част от целия облекчаващ инструментариум в полза на хората без или с частичен слух, наред със субтитрите в интерактивното предоставяне на информация. Само че не винаги тези средства са достатъчни, за да решат нещата… особено в образователния сектор. По-долу ще стане ясно защо.

Що значи да си глух?

Изразът „глух” изобщо не подсказва за специфичните потребности, нито възможности на хората с невъзможност да чуват. Навсякъде по света с „deaf” се обозначават точно тези хора, и официално съществуващите им организации ги обединяват по този показател. Само че по света също така има и организации на тежкочуващите (EFHOH) , на слепоглухите (EDbN) , на кохлеарно имплантираните (EURO-CIU), и пр., с което НЕ СЕ ЦЕЛИ РАЗДЕЛЕНИЕ или някакъв вид дискриминация по определен признак, а подчертаване на толерантната съобразеност със степента и вида затруднение на конкретната група хора. Защото ИМА ЗНАЧЕНИЕ дали носиш слухов апарат, дали кохлеарен имплант, дали употребяваш или не жестов език, говориш или не, и пр., на основание на което при семинари, международни срещи и конференции тези неща се вземат под внимание с цел на присътващите там хора да им бъде удобно и да им се осигурят максимално близо до техните потребности средства за възприемане на информацията и да се улесни комуникацията между тях. Никой не натрапва и не изисква от всички да се унифицират като глухи, нито да използват еднакви средства.

Похвално и разбираемо е, че с терминологията „глухи” се прави опит за приобщаване към „семейството” и общността на споделящите тиха съдба хора, но нека се има предвид, че не всички възприемат нещата по този начин. Образно казано, за социалното приобщаване в кръга на хората със слухова загуба наистина няма значение дали си тежкочуващ, роден глух, оглушал впоследствие поради заболяване, инцидент или старост, дали носиш слухов апарат, кохлеарен имплант или друго. Но е признак на уважение да знаеш и да се съобразяваш с тези неща, за да не обидиш неволно събеседника си, натрапвайки му определена форма, без да е нужно. Както споменах в началото, умишлено и целенасочено в тази публикация няма да употребявам думите „увреждане” или „слухов проблем”, и колкото и някои хора да не приемат израза „слухозагуба” или „слухова загуба”, те са най-близо до същността на нещата, защото липсата на слух, по моему,  нито е проблем, нито повреда, за да го напъхвам в толкова грозни и обидно звучащи словесни рамки.

Достойнството на хората е изконно право, законово защитено срещу вербални и невербални посегателства. В този смисъл, за да се чувстват хората оценени, уважени и недискриминирани, трябва да се наблегне на разбирането, че макар липсата на слух да ги определя като инвалидизирани лица, които законово се ползват с облекчения и се третират с нужното разбиране и им се осигурява помощ в определени ситуации, те все пак са пълноценни личности, макар че пътят към утвърждаването им като такива в собствените им очи и в тези на другите е доста труден. Започва се обаче от себе си, но уви, в болшинството от случаите у нас тенденцията е да се обръща внимание на това как изглеждаш и какво говорят или не говорят за теб другите, и според това да предприемаш определено поведение и да се самоопределяш. А това е извор на непрекъснато страдание, защото го има постоянния стремеж „да си като другите”, съжаление, че не си като другите и съревнование да се покажеш и докажеш като не по-долу от другите, сякаш някой си е поставил за цел да оценява качеството на живота ти според това къде си спрямо другите. 

И после накъде?

Това поражда особена субкултура. Поради непрекъснатите упреци към глухите, че били неграмотни, че нивото им на възприятие било ниско; поради непрекъснатите прехвърляния на топката на отговорността между родители и образователни институции за развитието на децата със слухова загуба, последиците се проявяват в няколко направления: деца, които са зависими от бдящи непрекъснато над тях родители и нямат самостоятелност и мотивация да се справят сами; и деца, които растат с погрешна представа за себе си – нямат базов образователен опит, почти никакви умения, но с огромно надценяване на собствените възможности и способности, с убеждението, че могат да работят всичко и съответно заплащане под 4 цифри за тях е абсолютно неприемливо, при положение, че се изразяват аграматично, не умеят да пишат и често голямото самочувствие се придружава от вулгарна лексика и неприлични жестове. Преводачи и специалисти могат да го потвърдят.

След специализираните училища, където са записвани повечето от децата с частично или напълно липсващ слух, пред тях застава в целия си нелицеприятен и неудобен вид бодящия въпрос „Какво следва сега?”. Обикновено това, което следва, (по мои наблюдения и опит досега), са бюрата по труда, където опашката от регистрирани се увеличава и се започва голямото чакане някой да ги вземе някъде на работа. Трудна мисия, предвид факта, че не слуховата загуба тук има значение, а какво умеят. Очакванията им са, сякаш някой е длъжен да се смили над тях и да им възложи големи отговорности и „мотивиращо” заплащане като компенсация за това, че не чуват. А какво всъщност може да получи работодателят като труд от тяхна страна? Те винаги могат да се облегнат на „проблема” си, ако не се справят, и поради това сякаш смятат, че автоматично са освободени от поемането на отговорност.

Затова и резервите на работодателите в болшинството случаи не се дължат на дискриминационно отношение по признак липсата на слух, а по-скоро на резонния въпрос с взаимообмена, при който трудовите правоотношения гарантират и на двете страни изгодни и удовлетворяващи ги условия. И тук отново кръгът се затваря с връщане в образователния сектор, където явно пропуските са не големи, а огромни. Но и там нещата не могат да бъдат предмет на генерални упреци, защото все пак образователната институция не може да изземе и родителските функции, и рехабилитаторските, и личностните. Хайде да спрем с тия упреци, а? В един момент, пораствайки достатъчно, всеки млад човек, със слухова загуба или без, поема грижата за собственото си развитие извън контрола на училище и родители. И тогава оправданията и страховете са онова, което ще спира развитието, и вместо въпросът „Какво искам и мога?”, изниква „А сега накъде?”.

Университет? Това звучи сложно.

Напълно глухите млади хора много рядко записват университет изобщо, тъй като доста голям процент от тях (няма да се ангажирам с конкретни цифри) са неграмотни – учили са в специализирани училища (рядко в масови), и липсата на елементарни способности да боравят и осмислят писмен текст, просто обезсмисля постъпването им във ВУЗ, а в университетите няма осигурени почти никакви условия или среда за хора със слухови затруднения – жестови проводачи, субтитри или комбинация от такива средства. Дори опитите да се наложи въвеждането на помощ от жестов преводач в недалечното минало е била посрещана от самите глухи студенти с нежелание, защото, странно или не, те не са искали преводач, срамували са се.

Ощетените откъм слух младежи, които записват университет, са обикновено възпитаници на масови училища, със статус “тежкочуващи”, или деца, рехабилитирани толкова професионално, че нямат различия с чуващите си връстници. Те са със слухови апарати на едното или двете уши, с кохлеарни импланти, интелигентни, креативни и проактивни, и записват обикновено специалности, които са им по сърце, а не само защото е нужно да имат някакво образование – танцов театър, приложни изкуства, пантомима, графичен дизайн, библиотекознание, информационни технологии, зъботехника. Особено последната специалност при младежи със слухова загуба е много застъпена. Но забележете, това са НЕКОМУНИКАТИВНИ спецалности, в смисъл такива, които не изискват общуване с хора, а (себе)изразяване в някаква област или боравене с технически средства.

Като че ли вярата на младежите в собствените им способности все не достига, за да запишат нещо по-комуникативно, като право, филологии, журналистика, медицина. Или ще липсват подходяща среда и средства за тях в учебните заведения, защото все пак такива студенти са единици, макар че в последните години се забелязва тенденцията все повече млади хора със слухова загуба да записват висше образование. Комуникативните специалности са области с терминология, с чуждоезикова граматика, която и без това утежнява перцепцията за младите нечуващи – ако са и с вродена глухота и зле рехабилитирани, на тях ще им е потребно по-опростено обяснение, а трудностите тук ще са много и големи, защото възможностите им за осмисляне и разбиране са силно ограничени. Допълнително и стресът да догонват чуващите си връстници, който съществува изобщо, независимо от вида или степента на слуховите затруднения.

И това отново ни връща към манталитета на субкултурата, за която стана дума по-горе. Онзи кръг от млади нечуващи, изрязяващи се аграматично, предимно с жестове, без да разбират писмен текст, се чувстват доста комплексирано от това положение – от специализираното внимание, от желанието да са като другите, – че се обособяват в своя общност, където чуващи и тежкочуващи са възпремани като едва ли не врагове, понеже са по-облагодетелствани в слухово, интелектуално и ментално отношение, и стоят по-високо от тях в социалната реализация. Допускам, че е възможно и умишлено да им се насаждат такива разбирания, което е предпоставка за бъдещи разделения. Затова и основната причина такива млади хора да не записват университет е не само липсата на качествено образование, каквото не са получили (усвоили), но преди всичко собственото им нежелание да “се натикват при чуващите”, където смятат, че няма да бъдат приети, а всъщност се страхуват да се окажат в позиция на съревнователност, в която тяхното затруднение ще ги кара да се чувстват подчертано непълноценни спрямо останалите.

За да учат наравно с другите студенти при това положение, надали осигурената среда е най-определящото, тя е подпомагащ фактор – разбира се, могат да се осигурят преводачи, субтитри, презентационни екрани и пр., съобразени със специфичните потребност на студентите със слухова загуба, но без тяхно желание, без базови умения, реализацията им просто няма как да бъде в специалности с езици, филологии, право, журналистика и други. Те самите не биха видели мястото си там, нито биха дръзнали да повишават нивото си до степен, която би им позволила поне да опитат в такива области. Така че проблемът изобщо не е средата, особено по отношение на напълно глухите млади хора.

Защото идеята не е какво някой (държава, институции, приятели, близки) би могъл или ще направи нещо за тях, за да им осигури приемащост. Техническите средства са лесно осигурими. Развитието на тези хора обаче зависи от тях самите, от трезвата им преценка за самите себе си, за възможностите си, от желанието им да постигат повече и да се усъвършенстват, за да се увеличават и областите, в които могат да се развиват. В крайна сметка, това никой освен тях не може да го направи. И не са нужни сравнения или догонвания, в този свят всеки стъпва със собствен ритъм и е тук да учи собствените си уроци – няма как при всички и за всички темповете да съвпадат и да са еднакви.

Христина Чопарова

изображение: Heriot Watt University