Ако си под 10 години и се наложи да поискаш разрешение или да се допиташ до мнението на родителя си, това е в реда на нещата. Но ако си на почти 30 и се налага да искаш разрешение от мама или тате, това е не странно, а просто обезпокоително.

Защото говори за липса на самостоятелност, на воля да вземеш решение и на откровена зависимост от нечия друга воля. Уви, изобщо не са рядкост случаите, когато се случва точно това – несамостоятелни млади хора да се оставят изцяло под орловата закрила на непрекъснато занимаващи се с тях родители. Когато си с увреден слух и /или със затруднения с говора, обаче, обикновено е извинимо и оправдано до теб да се намира помощен асистент, и още повече, ако това е собствения ти родител, за да се чувстваш по-спокойно. Но дори в този случай говорим по-скоро за изключения, в които става дума за еднократна, временна и конкретна помощ, при това само когато е наистина крайно необходимо.

Представете си ситуация А. Б. Д., 29-годишна, е дошла на гости на своя приятелка от друг град. Но вместо да използва времето на престоя си, за да разгледа града, да поснима, да опознае обстановката, Б.Д. следва приятелката навсякъде – в работата ù, по задачите ù, изобщо – поставена е в неудобната позиция да бъде като разнасяна навсякъде неудобна вещ. Причината – майката на Б.Д. изрично е наредила на приятелката да бъде неин заместник по време на престоя на дъщеря си в града, и нито за момент да не я оставя сама. Защото дъщерята никога не е пътувала сама където и да е.

Представете си и ситуация Б.  Т.Т., 30-годишен, има проблем със социалните контакти, защото майка му от ранната му възраст определя с кого да поддържа приятелски отношения, на него също не му е било позволявано да пътува сам, и на практика в опитите си да го предпази от хора, които могат да го наранят, тя го е лишила от възможността да прави избор с кого да комуникира. 

    Уви, случаите нямат нищо общо с вицовете и са съвсем реални. Те не са единствените, и илюстрират нагледно до какво води прекалената загриженост на родители на деца с увреден слух, които в стремежа да ги опазят от всички възможни беди, кофти ситуации или „удари от съдбата”, не ги оставят нито за момент сами. Излишно е да се споменава, че и двамата младежи нямат свой личен живот и са неангажирани. В случая те са приели за нещо съвсем нормално и подразбиращо се родителят да решава какво е добре за тях, защото нямат самочувствието на хора, способни да управляват сами живота си, а защото са се (или са ги) етикирали като инвалиди – невалидни, негодни, неспособни.

В своята книга „В началото бе възпитанието” немската авторка Алис Милер изтъква колко е вредна ролята на възпитанието като цяло, защото на практика „възпитание” е просто неудобен калъф, който нахлузват на всяко дете, с нужда или без – някакви осакатяващи рамки, правила и норми, по които се прекрояват и моделират децата такива, каквито на родителите им е удобно да ги обичат. Внушенията, наказанията и смачкването на детското самочувствие в първите седем години са определящи, и съвсем не е нужно родителят да е отявлен садист или с лоши намерения, за да нанесе такива поражения на детето си. Далеч по-опасни са всички онези неща, които родителите правят „от любов”, която в крайна сметка обсебва и задушава, отколкото дава свобода и възможност за личностно развитие въпреки (и най-вече заради) наличието на някакво ощетение.

Не е любов, когато живееш живота на някой друг, превръщайки го в марионетка, определяйки му какъв избор да направи във всяка една житейска ситуация, и поставяйки се в ролята на качествен оценител кое е най-доброто за него. В резултат на това децата се превръщат в онова, което метафората „мамино синче” най-добре обрисува. А всяка зависимост, утвърждавана в продължение на години и неосъзнавана като такава, според Алис Милер води до повторение на моделите и затъване на личността в проблеми от всякакъв характер, които са своеобразен опит за бягство или справяне.

В крайна сметка най-доброто, което можете да направите за някого, е да чуете какво наистина иска. За целта е необходимо децата да се приемат като отделни личности със свое мнение, и да бъдат третирани с приятелски и партньорски подход, вместо дресирани да се подчиняват на рутинни възпитателни методи. Независимо дали са с увреждания или без.

Най-големите увреждания са онези, които не се виждат.

Отвътре.

Христина Чопарова

Изображение: кадър от филма  ”В един по-добър свят” (In A Better World, 2010), с реж. Сузане Биър

NB. В посочените ситуации имената на младежите са заменени с произволно избрани инициали. В публикацията акцентът е върху въпроса за зависимостта, разказаните случаи са единствено за илюстрация.