Темата за децата с липсващ слух е особено деликатна, но колкото по-често се говори за нея, толкова по-голям е и диапазонът от гледни точки към проблематиката, който би могъл да помогне на родители с нечуващи деца да преодолеят първоначалния си шок и да изградят адекватно поведение към нуждите им. В тази публикация искам да обърна внимание не само върху много съществения въпрос за приемането на слухозагубата от страна на чуващите членове на едно семейство, но и върху правилното отношение, разбирането и вникването, които са предпоставки за изграждане на пълноценна комуникация – въпреки липсата на слух.

Липсата на звуков анализатор е плашеща за онези, които го имат и които не биха могли да си представят живота без звуци. Слухозагубата е като ножица, прерязала комуникационната връзка между родителите и техните слухоувредени деца. Те често не знаят как да изградят тази връзка, какво да направят, как и с какви средства, за да могат да общуват с децата си и да реагират адекватно на техните нужди. За един родител няма по-голям страх и по-голяма болка от усещането за безпомощност, че не може да намери решение за проблемната комуникация. Поради тази причина прибягват до спомагателни средства, с чиято помощ да възстановят общуването по традиционния начин – слухови апарати, кохлеарни имплантанти, жестов език.

Тези помощни средства не лекуват слухозагуба, а само спомагат да се влияе звуково на остатъчния слух, както и да дадат възможност на увредения слухов орган да се адаптира, доколкото му е възможно, към звучния свят. Слуховите апарати и кохлеарните импланти не заместват слуха, а служат да запазят традиционните комуникативни връзки на нечуващия със звучния свят.

Основната грешка, която се допуска тук е именно в приемането, че ухото трябва да се насилва да се справя по начин, по който вече не му е възможно. Затова поставянето на слухови апарати и кохлеарни имплантанти е свързано с много стрес и (нереалистични) очаквания. Родителите се надяват тези помощни средства да заместят липсващия слух, за да могат звуците просто да си влизат, както при всички останали. А за децата е важно да не разочароват родителите си, всячески насилвайки се да чуват неучваемото, дори са склонни да прибягват до лъжи в аудиологичните кабинети.

Мнозина от родителите на деца с увреден слух познават чувството на първоначална паника и отчаяние, познат им е пътят, който трябва да извървят – от дефиниране на степента на увреждането, през аудиологични изследвания, до диагнозата, която често звучи като доживотна присъда, трудна за приемане. Как ще се справя детето? Как ще се разбира с другите? Дали няма да го отхвърлят от игрите? Ще има ли трудности да се научи да говори правилно? Как ще общуваме с него? Какво ще кажат хората? – това са само малка част от въпросите, чийто отговор е неизвестен.

Първото и най-важно условие към разбирането на тихия свят след слухозагуба е да се приеме, че загубилият слуха си повече няма да може да общува по познатия начин, нито да чува по начина, по който всички останали. Приемането и осъзнаването на този факт ще спести много взаимен стрес и на родителите, и на техните деца в процеса на търсене на обратната връзка.

В социалната мрежа Фейсбук по темата за кохлеарното имплантиране г-жа Севдалина Комитова направи много адекватен коментар: „Глухи родители не поставят на глухите си деца КИ. Обикновено на такава операция на деца с увреден слух се съгласяват родители с пълноценен слух. Те не познават света на глухите и си мислят че е невъзможно да се живее без да чуваш. Заради страха и паниката как ще живее детето им без слух в бъдеще са гототви на всичко, включително и на операция с неизвестен изход, но ако опознаят света на нечуващите ще разберат, че не е толкова страшно.”

Второто условие е в осъзнаването на факта, че адекватността не е в това да преведеш детето си през всички съществуващи процедури и методи за възвръщане на слуха, а в това наистина да се вслушаш в малкия човек, да усетиш какви са неговите начини да се справи и какво той иска. В противен случай усилието да възстановите нещо невъзстановимо се превръщат в насилие и води до отчаянието като единствен резултат. Истината е, че слухоувредените в голяма степен по-леко приемат загубата си и по-лесно свикват с нея, отколкото хората от обкръжението им.

Третото условие е липсата на срам от факта, че детето ви не чува и не е като другите. Различността е трудна за приемане, но всъщност тя не се състои в наличието на каквото и да било увреждане. Различието е в начина, по който се възприема то. Малкият човек попива много от отношението към себе си от най-ранна възраст и донякъде себеоценката му се изгражда от образа, който вижда в очите на другите. За него те са огледала, в които се оглежда. („Аз съм дете на чуващи родители, със слухозагуба в резултат на лекарска грешка. Те много трудно приеха факта, че не съм като другите. Дори малкия ми брат, с когото отивахме заедно на училище, винаги бързаше с поне 10 метра напред, уж закъснявал за час. Всъщност истината беше, че се срамуваше да върви с мен.” Х.В.)

Това чувство за срам рефлектира върху детето, което приема, че има за какво да се срамува от себе си, щом е обект на подобно чувство. За едно дете е трудно да разбере, че себеоценката не зависи от нечие друго одобрение, но децата се нуждаят най-вече от това на околните – индикатор, че се развиват и вършат онова, което е  правилно. Затова трескавото търсене на слухопротезиращи средства от родителите в известен смисъл се явява израз и на тяхното неудобство от факта, че имат нечуващо дете.

Човешкият мозък много по-добре се адаптира да се справя с предизвикателствата на тишината, отколкото да се опитва да се насилва да чува по начин, по който вече не е възможно. В очите на обществеността детето ще бъде глух човек, доколкото като такъв го дефинира липсата на съответното сетиво. Но правилното отношение би спомогнало за приемането много повече, както и за изграждането на самочувствие. Помощта, когато не е необходима, повече от всичко натрапва усещане за безпомощност. Затова и една от клаузите в Международната Конвенция за правата на хората с увреждания гласи, че личното достойнство на човек с увреждане може да се накърни, ако му предложите помощ, която не е поискал. В пълна степен това важи за децата, които са особено чувствителни и улавят всеки резонанс от околното отношение.

В заключение бих искала да добавя, че светът на тишината предлага неизброими шансове за опознаване на собствените възможности, за вслушване, емпатия.

Позволете си взаимно опознаване, за да има взаимно приемане.

 

Христина Чопарова