Животът е пълен с изненади, които вади като вълшебник от магически ръкави. Не бих казала, че изненадите в повечето случаи са от тези, които се харесват. Но пътят към прозренията винаги е осеян с дози болезненост – просто няма друг начин да се събудиш и да прогледнеш за някои неща, без да се случат онези, другите, болящите. Просто е – за да оздравееш, трябва първо да преминеш през болестта. А за да останеш здрав, трябва да помниш, че всяка болест се явява сигнал да гледаш, където трябва.

Когато разбрах какво се е случило, почти го преживях. Нагънатия метал на колата. Мокрите следи от гуми. Мътни локви по пътя, в които се изсипват счупени стъкла. Свистенето на спирачки. Застиналия въздух, в който времето спира. Изплютата кръв и усещането, че още си жив. Въпреки зверската болка в ребрата и усилието да дишаш с тежки като олово дробове. И онзи прастар страх, древен като света, че искрицата живец в теб ще отлети, ето сега… и май са последните минути…

Не, не се случи на мен. Случи се на брат ми, който се прибирал от Ямбол при родителите ни в бабиното селце от взети изпити в един дъждовен ден след Гергьовден. В разбрицаните междуселски пътища е цяло приключение да изминеш 30-тина километра, жонглирайки между изровените от времето и тежкотоварни машини дупки. Дъждовете ги превръщат в малки езера от мътни води, в които се оглеждат разкъсани облаци и накокошинени врабци. Опитите за заобикаляне са живо самоубийство. И в отрязък от безвремие се случва сблъсък, в който все пак оставаш по чудо жив сред смачкан метал, потрошени стъкла и впит в тялото ти ремък на предпазния колан. Немската тенекия няма даже въздушна възглавница. А наоколо не се виждат и коли. Но все пак си в съзнание. Сметката е две счупени ребра и кръвоизлив в дроба.

Така се озовах в Стара Загора, където го бяха приели по спешност. За възможността да остана повече дни и да бъда със семейството си в този труден за всички ни момент заслуга има едно друго семейство, с което в предишни броеве на вестника ви бях запознала – това на Петко и Митка Нейкови. За техния малък син с кохлеарно имплантче  ви бях разказала в няколко броя на в. “Тишина” по времето, когато му бях редактор и коректор. Валко тогава беше на три години и семейството му се опасяваше, че ще изостане в развитието си заради липсата на възможност да чува. Обърканите родители се бяха обърнали към мен тогава,  питащи каква точно професионална помощ да потърсят, къде да я намерят и как да се информират по-обширно за всички възможности да помогнат на русичкото си момченце да чува.

Минаха години, малкият порасна и му поставиха втори имплант. Баща му споделяше всяка емоция, радостта да види как детето се връща в онзи, чисто човешкия свят на опознаване, интерес, разбиране, изразяване на емоции. Да го вижда да общува, колкото и да са му мънички възможностите. Всъщност, винаги съм смятала, че Валери е специално дете. С друг тип сензитивност и начини да комуникира, който беше в състояние да научи родителите си, че времето е относително понятие и че всяко нещо на този свят си има своето време да се появи, случи и развие. Че не бива да очакват твърде много твърде скоро. Че най-вече, не бива да сравняват – сравнението е най-прекия път към разочарованието, защото пречи да видиш уникалността, докато се стремиш към уподобяване.

И ето че след толкова години най-после случаят – макар и точно толкова нелеп, колкото и възхитителен заради съдържащото се в него прозрение – ни предостави възможността да се срещна със семейството за пряка комуникация, след години задочна. Дори получих лек упрек, че не съм се обадила по-рано, за да помогнат с каквото и да било. И настояха да отседна при тях и никъде другаде. Трогателно гостоприемство и отзивчивост, за които ми е изключително трудно да намеря думи. Иначе съм порядъчно многословна.

Непринудени, естествени и много сърдечни хора, Петко и Митка бяха родители, които всяко дете с радост би избрало за свои спътници в този живот. Докато ги гледах как обграждат с ненатрапчиво, но бдително внимание малкия и хиперактивен русичък сладур, бях повече от уверена, че през каквото и да преминават, ще научат много едни от други. Общуването с детето им беше интензивно. Не се уморяваха да му повтарят думички, да му говорят така, както се говори с пораснали деца, да се включват в игрите му на килима, да му обясняват смисъла и значението на всеки предмет.

Валко е дете като всяко друго. Има си предпочитана чашка – стъклена, с пеперуда на нея. Показва ми къде да сложа пръстите си, за да не се плъзга листът, на който уверено повтаря с флумастер пунктирни букви. А после ги срича и изрича. И дори ги визуализира звуково. Нищо, че речниковия му запас е много по-ограничен, отколкото може да изрази. Той е страшно умен, интуитивен и игрив.

Сутрин прекарвах време в болницата. Вечер общувахме със семейството, докато Валко бурно изразяваше разочарованието си, че с тази компютърна игра нивото пак се прецака. Той е пъргав и неспирен, с два кохлеарни импланта и изрича думите наполовина. Чашата е само „ча”. Но затова пък аз съм „кака”. Гордо ме посочи, когато изписа думата на листа със зелен флумастер, палаво се усмихна и зачака мама да изрече „Обичам те”. Да, казваха му го често. В големи дози и без притеснение. За повечето деца поощрението е предметно. Валко си чакаше наградата, заключена в тези две безценни думи. Може и да беше само на шест и половина години, но беше научил най-важния урок – че любовта е всичко, което трябва на човек.

Тръгнехме ли да излизаме, държеше да мине пръв. Да затвори вратата и да ни се ухили палаво през прозорчето отвън. А после да се огледа по улицата като голямо момче и да хукне към колата. Изключително сензитивен, веднага отбеляза, че кака ухае на хубаво. Брои бонбони и без съжаление ги подарява. Заглежда се за миг в спокойното движение на златните рибки в аквариума, и после – движен от безспирна, напираща отвътре енергия – се втурваше да си играе, мърморейки си нещо. Забелязваше много повече неща, отколкото можеше да изрази. И непукистки отказваше да се обръща, макар да чуваше, когато го викат от другата стая. Същински Емил от Льонеберя.

Една катастрофа, едно пътуване и среща с доскоро несрещани на живо приятели. Поуките ли? Всяко зло се случва за добро, зависи как ще го погледнеш. Брат ми беше в компанията на позитивни хора с висока култура и разбирания за живота и нещата, освободени от рамки. Това, което на него му се случи инцидентно, младежът от турски произход в съседното легло щеше да преживява до края на живота си. Семейството, за чието гостоприемство ми е трудно да намеря достатъчно благодарност, учеше своите уроци покрай по-малкия си син. Уроци по човечност, по обичане, по живот. Извън общоприетите рамки, извън клишетата и с отвореност към онова, което животът им показва чрез детето. Учат се да надрасват болката, че той не е „като другите”, и по лицата им се разлива едно ведро спокойствие, осъзнали, че „не като другите” не значи непременно по-зле от тях, просто… по-различен. Той просто… си Е. Надали е нужно повече от това.

Тича като другите в парка, любопитно изучава всичко сам. Не беше много на кеф за снимки и селфита. Затова пък щедро раздаде усмивки, а когато си тръгвах, получих и целувки. И разбрах, че именно така трябва да се разделят хората – да се пускат с лекота и с благодарност за онова, което са си дали, на което са се научили. Само времето ще подскаже какво е избрал самият малчо – чакат ги още неотворени подаръци на утрешните дни. А когато всеки ден получаваш солидни дози „Обичам те”, страшно няма. Семейството остава завинаги. ЗаЕдно.

Христина Чопарова

Изображения: личен архив