Петко Нейков е баща на 3-годишният Валери от Стара Загора. Малкият е със слухозагуба, която семейството изживява болезнено, предвид факта, че ситуацията е нова за тях, непозната и поради това – в известен смисъл плашеща. Въпросите дали правят най-доброто за детето си, какво трябва да се направи още и търсенето на средства да облекчат стреса за всички се превръщат в страховити призраци. Семейството на Валко предполага, че слухът му е увреден след раждането – от антибиотици или ваксината Пентаксим. Бабата на детето има спомени, че като бебе малкият е реагирал на името си.

Валери е много комуникативно и отворено дете, палав е – затова и може би твърде късно усетихме проблема – винаги сме отдавали неговото непослушание на това че “си прави оглушки” и важничи, вместо да обръща внимание на думите ни. Дълга тема е как едно дете може да компенсира и заблуди най-близките си дори и при липса на толкова фундаментално сетиво”, разказва бащата на момченцето.

Както пред всеки родител, и пред Петко Нейков стои въпросът да намери най- работещите модели за комуникация с детето. За него е объркващо да се чувства безпомощен, защото всичко, което до момента е знаел за детското възпитание и отглеждане, придобива друг смисъл, тъй като повечето неща трябва не да се казват, а да се показват. Но Петко Нейков знае, че в момента се намира на прага на неизвестност, която налага и на него да се учи на нови неща, докато намери най-подходящите и резултатни методи.

Много ми е интересно да наблюдавам сина си напоследък – категорично потвърждавам, че от 2-3 месеца, откакто разбрахме за проблема и започнахме да му обръщаме максимално внимание (в смисъл, помагаме си със знаци, категорично и недвусмислено показваме къде греши и поощряваме при заслуга, водим при сурдопедагог), започна да разбира какво се очаква от него, показва ни от какво има нужда и кое не желае, а и се успокои, че някой го разбира. Досега не осъзнавах колко важна е комуникацията между хората, приемахме, че това е даденост, нещо спонтанно и естествено”, казва той.

Бащата на Валко е впечатлен от сурдопедагогическата работа. „Виждам, че това е една много интересна… и трудна професия. Сурдопедагогът, при която водим Валко, е половин актриса, за да задържи вниманието на децата – това е цял един нов свят за мен. Не съм и подозирал какви похвати се използват, за да извлечеш звук от дете без слух. Уви, и аз като всеки родител съм нетърпелив и смятам, че след първоначалния  светкавичен успех с “о” ,”а” и други гласни съчетания, нещата ще се подобряват скоростно.”

Разбира се, резултатите не винаги се покриват с очакванията. Нетърпението подклажда и страха на Петко, че синът му ще изостане в емоционално отношение. „…вече е на почти 3 години, а буквално знае 4-5 глагола и 8-10 съществителни, а прави впечатление, че децата на неговата възраст от яслата имат по-богат речник. Освен това на мен ми е адски интересно какво е в главата на едно глухо дете – как протича неговата мисловна дейност – явно не е “като четене наум”. Със спомени борави ли? Абстрактни понятия как си обяснява? Как да му обясня цвета на предметите? Опитах се да го накарам да подреди от шаха пешките в последователност бяла след черна и т.н., не се получи…”

Емоции и чувства обаче можем да изразяваме още преди да сме се научили да говорим, за да ги обличаме в думи, а има и хора, които просто не са свикнали да ги изразяват и не ги показват, макар че притежават немалък речников запас.
Предполага се например, че децата аутисти са емоционално нечувствителни, защото не потребяват думи. А те просто общуват по друг начин, който никой друг не разбира, и точно в това е по-големият въпрос – да се открие каналът за общуване.
Подобно и при децата с увреден слух – разбира се, че боравят със спомени, те са човешки същества, освен това всяка същност дълбоко в себе си носи цялото познание, което му е нужно, просто то не е излязло навън и често не знаем как да го ползваме, затова и действията ни са несъзнателни. Светът на едно глухо дете е непознат за неговите родители, които търсят рационални решения сред всичко онова, което познават, но те не им се струват адекватни, задоволителни или достатъчни – оттук идват и повечето притеснения, че не се прави, каквото трябва. Истина е, че загубилите слуха си възприемат случващото им се много по-леко и спокойно, отколкото техните близки. Защо тогава и близките да го изживяват толкова драматично? Ако се погледне на нещата от друг ъгъл, каквото и да се случва, е предизвикателство, и само ако то се приема спокойно, човек ще можеш да чуе наистина какво е нужно да се направи.
Не е добра идея да правиш всичко вместо някого, защото няма да ти остане време да забележиш какво може да направи той самият за себе си и от какво реално се нуждае. Когато си малък, е много неприятно да нямаш думата и да не те питат изобщо какво искаш / мислиш / знаеш / усещаш. Всъщност, помощ не е нужна – нужна е любов, разбиране, внимание и търпение. Другото човек сам го изгражда с времето. А децата са приспособими.

Петко Нейков знае, че трудното идва от „труд”. И че ще го има това догонване на темповете с останалите деца, но е обяснимо предвид ситуацията и случая на Валко. Освен загубата на слух, малкият си е съвсем здраво момченце, както всички останали деца, и „изоставането” за всички от семейството е просто предизвикателство да “ускорят крачка”, което не е повод за притеснение и натъжаване.
Петко не забравя, че се учи заедно със сина си на нов начин да общува. Предстои му да усвои още от жестовия език, да упражнява и оттренира с детето си по-деликатни ситуации, да бъде учител и ученик. „Понякога го осъзнавам изключително силно – всъщност какъв късметлия съм – имам едно здраво, красиво и умно дете … променящо ме към по-добро. Приемам живота си като пътешествие – като радост от пътуването, а не бясно преследване на крайната цел.”, казва Петко.

“Не знам как да му обясня…” за него вече има отговор: “Питай, опитвай, и не се обезсърчавай”.

Христина Чопарова

снимки: личен архив на г-н Нейков