На свое Общо събрание (или Генерална асамблея), Организацията на обединените нации през 1992 г. решава да обяви 3 декември за Международен ден на хората с увреждания (International Day of Disabled Persons). Всяка година на тази дата международните организации в държавите-членки на ООН отбелязват деня с мероприятия, чиято цел е да насърчават социалното включване и да акцентират върху равноправността на хората с различни дефицити. Осигуряването на самостоятелен живот и доходи (2002), достъп до средства за информация (2006) и участия във всеки аспект на живота (2004) са  най-приоритетните теми, под чийто знак е бил отбелязван досега Международния ден на хората с увреждания.

Година 2017, 3 декември. Думата „увреждания” някак не кореспондира с идеите за равноправие, боде взора и оставя леко неприятен послевкус при произнасяне. Може би защото липсва логиката на това акцентът да пада върху т.нар. „увреждания” в един такъв ден, особено след като целта е той да бъде не върху липсите, а върху наличното.

Светът днес се пробужда за много неща, ревизира много определения, осъзнава, че  понякога онова, което липсва, липсва по причини, отвъд които смисълът е друг от досега възприеманият. Задава си въпроси за отговорността и необходимостта от намеса в нечия реалност, особено в тази на хората без слух и зрение. Сензитивният им свят е друга вселена, непозната и плашеща, но все по-достъпна, когато има желание за опознаване и комуникация, които изместват желанието за промени, поправки, за вкарване в стереотипи.

Колкото очи, толкова и реалности. Една с друга не си приличат, а заедно правят света прекрасен калейдоскоп от многообразие. Дори е излишно да се налагат дефиниции за нормалност, когато всичко е такова, каквото просто Е. Всеки носи по парче от универсалната истина, и заедно правят цялата. Тя, цялата, е твърде непосилна, за да я носи отделния човек. Всички малко или много сме се убеждавали, че когато гледаме едно и също, често виждаме различни неща. И това е прекрасно! Както и възможността да споделим кой как го е видял, защо и какво е усетил. Поради това е излишен както стремежът да се гледа в една и съща реалност, така и да се заформят спорове чия зрителна реалност е по-истинска или правилната. За всеки всичко е толкова истинско, колкото е избрал да бъде. Дори в нечии очи то да е дефект, увреждане или анормалност. То просто е друго, различно. И не са му нужни негативни конотации.

                       

Различните са посланици. Всекидневно доказват, че е възможно да се живее и така, без много от нещата, приети за даденост, за норма. И в това няма нищо необичайно. Хората без слух и зрение, с двигателни или сензорни дефицити са хора като всички останали, които обикновено са малко встрани от „нормалния” живот. Малко по-трудно е, когато се опитват да следват общоприетия ритъм, затова си имат свой. Но обществеността има навика да отхвърля тези, които не са в общия ритъм, не са „в строя”, не са „като другите”. Нужно ли е да бъдат? Въпросът е риторичен. Ако някой не чува, веднага му се предлагат слухови апарати или кохлеарни импланти, макар че те не възстановяват слух. Задължават го да чува, защото е по-лесно и приемливо той да стане като останалите, отколкото останалите да приемат, че различността е друг вид нормалност. Дори няма да правят опити да разберат Тишината, да осъзнаят дълбоката ú връзка с духовността и ползите от това да чуваш истински, по начин, който няма общо с външните сензори. В днешния свят, в който всеки втори е натикал слушалки в ушите си, за да не чува нищо и никого, нечуваемостта наистина е проблем.

И са нужни други средства за комуникация, за да се случи контакт между толкова различни светове. За да се случи разбирането. Едва след това можем да говорим за интеграция и социално включване, защото те са продукт на обмена, доброволен избор да бъдеш там, където са другите, защото ти е потребен и приятен контактът с тях. Интеграцията и социалното включване са въпрос на личен избор да пребиваваш в реалност, в която си приет, разбран, без опити за промени и поправки, за които не си готов или които смяташ, че могат да се случват и по друг начин.Твоят.

Не съществуват държавна политика или закони, които да са в състояние да наложат правила, по които да се случва такъв контакт. Промени са нужни, и те вече започнаха – хората с дефицити осъзнават потребността от отпадане на грозните определения, които ги поставят отвъд равностойността. Защото онова, което им липсва физически или сензорно, е най-очевидното средство, с което демонстрират, че човекът не е това, което няма, а това, от което е направен. От сила и обич, от дух и надежди, от воля и вяра.

И те всекидневно с личен пример се проявяват, за да напомнят, че съществуването на определен ден, в който се честват наложени политики, е излишество. Няма нужда от Международен ден, в който да се отчитат прояви, ако не се забелязват ежеминутно потребностите и нуждата от съдействие, от заедност. Докато не е налице желание да направим нещата простички и съобразени. С грижа, внимание и уважение.

Може би следващото мото на ООН трябва да бъде „Ела в моя свят, за да се освободиш от страховете си!” Защото само където няма страхове, има почва за обич.

Христина Чопарова

Изображение: личен архив