Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, повод за настоящия материал бе дълбоко човешкият и разтърсващ роман на Марко Семов „Очите” (ИК „Хермес”, 2005), цитати от който за използвани в статията. Романът представя едно пътуване към проглеждането на сляпородено момче и изводите, до които стига всеки от участниците в него.

Ще си говорим за сетива. И за липсата им. Не може да ти липсва нещо, което никога не си имал. Просто защото не го познаваш, не знаеш какво е, доколко ти е нужно и дали. Само тогава липсата не е свързана с болка и с желание да поправяш, да наваксваш, да имаш. Родените без сетиво свикват с това, което нямат и изграждат свой си свят, в който им е уютно. Дали ще е свят без цветове и светлина, или свят без звуци, те се приспособяват в своя собствена реалност, където нещата са красиви по своему. За тях.

Иначе стоят нещата с тези, които са имали сетиво и вече го нямат. Защото са свикнали с него, познават го достатъчно, за да си го искат обратно. И да го компенсират с това, което е във възможностите им. По същия начин стои въпросът и за техните близки. Само тогава липсата е свързана с болка от загубата и желание да си от имащите.

Сетивата свързват... и разделят. Два свята, които никога не се срещат, и може би от това боли повече – от тези неслучващи се срещи, от невъзможността за сближаване и общуване с познатите, обичайни средства. Страхът обаче никога не може да бъде мост, за да стигнеш до нечий свят. Уви, желанието да поправяш, за върнеш някому изгубеното или липсващо сетиво често е движено по-скоро от собствените страхове на имащите, отколкото от истинска потребност за нямащия го.

Няма еднозначен отговор защо определени хора идват на този свят с пълен набор сетива, а други – без, или впоследствие ги губят. Това, по моему, е избор на самите души да пребивават в такава опитност тук и сега, в този си живот, за да научат своите собствени уроци. И в никакъв случай не е наказание, просто е реализация на друг житейски сценарий, в който засега имат точно такава роля, избрана от тях. За съжаление, мнозина не виждат нещата по този начин. Те са... имащите. Свикнали с нещо, което изконно приемат за нормално, за тях липсата му е извън нормата. Наричат го "тежка орис", "зла съдба" и подобни определения, които им пречат да видят, че в онзи, "безсетивния" свят, всъщност започват да се развиват други усещания, действат други закономерности и самият човек не е човек с увреждане, а интересна вселена, в която има друг тип сензивност, друга красота. И от тази гледна точка всичко, което правят, за да „върнат” човека в обичайната сензитивност, в „нормалното”, всъщност не му помага.

                                  

Неговият свят беше друг — силно, до противоположност различен от техния. В него имаше такива уютни кътчета, толкова места, подредени с удобство, с красота, създавани не с очи и с ръце, а с мечтание. Той си го беше населил сам, подреждал го беше толкова години с приятели, с животинки, с герои от приказките, озвучил го бе с шумове - красиви и страшни. Никой друг не притежаваше такъв свят, никой даже не го познаваше. Хари не знаеше какво мислеха за това останалите слепи хора. Всичко, което те му разказваха зрящите, беше толкова различно от онова, което той „виждаше". Стигнал беше до извода, че всички зрящи възприемат света еднакво, а всеки сляп го възприема сам за себе си - зависи какви книжки беше чел, каква фантазия имаше, какви учители.” /Марко Семов, „Очите”/

Помощта често е предизвикана от страх и опасения – " Ама, не може така без сетиво, как ще се оправя, ще му бъде трудно, ще изостане, ще..." И ето я готовността да подложат на всякакъв стрес себе си и потърпевшия, само и само той да вижда, да чува, да бъде „като всички”. Различността винаги плаши, за мнозина тя е нещо некрасиво, недобро. Не я оставят да си бъде просто другост, която прави света едно красиво място, пълно с разнообразие, в което всичко е такова, каквото е и каквото трябва да е. Не! За тях всичко трябва да се вмести в приетата норма, в общите представи за красиво. Възниква въпросът обаче – за себе си ли го правят, или за другия? Ако са направили  всичко възможно и по силите си да помогнат, значи ще свалят от себе си товара на непонесената различност. Защото им е невъзможно да я приемат.

„Един въпрос винаги го бе измъчвал. Какво е красотата, та хората бяха все жадни за нея и никога нямаха насита? И колкото повече я имаха, толкова повече я жадуваха. Тя трябва да беше нещо много вкусно или гладко, щом те непрекъснато бленуваха за нея. „Като все не ви стигат красотата и радостта - беше казал той на приятели, - защо не си ги досътворявате?”. „Това правим - отвръщаха му те. - Но ние искаме, вместо в представите ни, тя да бъде до нас, да можем да я пипнем и да ú се радваме". Ето, и по това се различаваше от другите. Те не търсеха красотата заради самата нея, те я искаха за себе си. А той бе друг - колко красота имаше за него в една узряла круша, в едно ядене, сготвено от майка му... И той бе винаги сит и доволен, а около него бе пълно с намръщени мърморковци. И ето го пак най-трудния въпрос: Какво ще спечели, когато прогледне, когато стане един от тия шест милиарда, които ходят по земята, вечно търсещи и никога не откриващи може би точно това, което той бе намерил - хармонията в себе си?”

Един родител трудно би се съгласил с изложените тук твърдения. Разбираемо е, че за него е болезнено да гледа отстрани и от позицията на „нормален” да се чувства безпомощен да направи детето си като себе си, да го върне в своя свят. В крайна сметка се убеждава, че понякога не е нужно, защото то самото се чувства добре там, където е, и не иска друго, освен да го оставят на мира. Така например моите собствени родители трудно приеха липсата на слух. И след безкрайните пътувания до София на диспансерен отчет, който само потвърждаваше очевидното, след купищата лекарства и опити с традиционна медицина, врачки, баячки и прочее нестандартни средства да успокоят себе си, че има шанс „да стана като другите”, с уши, в които звуците просто да си влизат, след всичко това, което стресира не само тях, но и мен, ги помолих да ме оставят на мира. Убедиха се, че глухотата не е заболяване, което се лекува с инжекции, докато заприличаш на отявлен наркоман. Това просто бе друг свят, в който щеше да протича животът ми, близо до техния. И само от нас зависеше колко често, дали и как ще се срещат тези светове.

Не бе задължително да се срещат и да не се чуват. Всъщност от мен зависеше да ги убедя, че там, в тихия свят, изобщо не е тихо. И че има много повече смисъл, мъдрост и красота, много повече възможности да чуеш онова, което по конвенционалния начин не можеш, и да го предадеш нататък. За тези, които искат да го чуят и се интересуват от нови светове. Приемането е най-трудното нещо. И това да осъзнаеш, че нямаш вина, защото всичко случващо се е въпрос на личен избор. Не на Бог, съдбата, живота или нещо отвън – а на собствения избор, на договорите, които си подписал, идвайки да изпълниш тук и сега този житейски сценарий. Малцина се замислят, че хората с липсващо едно или няколко сетива са нов тип комуникатори, които – бидейки в нова и непозната реалност – могат да донесат нови познания и нова мъдрост... Какъв смисъл би имало тогава в усилията „да сакато всички останали”? Нужно ли е? Не са дошли тук заради това, и тяхната различност е най-голямото доказателство. Те са мостът между световете. Те самите.

Красотата на един не може да се налага на друг. Всеки си я създава, тя е единственото нещо, на което всеки има право. Това като се отнеме на човека – да има свой свят, своя красота, — какво друго му остава? Остава една фабрика. Ядеш, спиш, отиваш до тоалетната. И пак. Все това... Само това...” /Марко Семов, „Очите”/

Често срещам пълния с опасения въпрос: „А какво да направя?”. Понякога не е нужно да правите нищо, освен да приемате. И после да се вслушвате, да наблюдавате, да бъдете в готовност да получите посланията. И просто да оставите хората да си бъдат такива, каквито са. Трудно е, много е трудно. Но не е невъзможно. Нужно е просто да се смени зрителният ъгъл и начина, по който гледате на нещата – не от гледна точка на уплашения песимист, а на спокойно приемащия, който вместо да се вайка, просто приема възможността да общува по нов и интересен начин, да опознава от друга страна това, което си мисли, че познава. Нищо не е такова, каквото изглежда отстрани, и докато не бъде опознато, няма логика да бъде отхвърляно или заклеймявано. Въпросът е какъв избор ще бъде направен – на приемане и опознаване на другата, нова нормалност, или на стоене в страховете и безплодни опити за „връщане в общоприетата нормалност”.

Въпросът изникна някак внезапно, ала се заби в съзнанието му рязко и неочаквано и за самия него. Никога не беше го формирал толкова точно. А защо трябваше да свиква?... С какво? Защо тъй наречените зрящи се бяха струпали около него и до един, без изключение, искаха окото му да е все отворено. Като че ли не толкова той, колкото самите те изпитваха възхищение от себе си, че са направили всичко възможно, за да стане като тях.”

Всеки опознава света по свой начин, и всеки от тези начини е уникален и интересен. Затова и самият живот е толкова прекрасен, с обмена между тези споделени светоусещания. И няма никакво място за страхове. Само за обич и разбиране.

Христина Чопарова

Изображение: интернет

Новини