Скъпи читатели на "Ние ви чуваме", както вече ви информирахме в публикацията ни "Премиера събра приятели от близо и далеч", филмът "Сега, когато чувам" (Hear And Now) бе показан и във Варна на 20 май 2010 г. Представяме ви писмото на Албена Митева, в което ще прочетете размисли, провокирани от прожекцията в морската столица. 

Интересно е, колко лесно човек приема всичко за даденост. Колко лесно върви по някакви утъпкани коловози и бързо свиква с това, което му е предоставено. Свикваш с най – различната гълчава наоколо, свикваш и с безкрайната тишина… Не, че и тишината е лесно да се чуе,  де.

Каква ли смелост изисква подобно решение, като това на Сали и Пол Тейлър? Но те явно са от хората, които не се отказват лесно от мечтите си. Филмът „Сега, когато чувам” провокира у мен размисли и емоции, докосна дълбоки струни на душата ми. Не само защото преживяното ми е познато, а и за възможността да погледнеш на нещата отстрани. Да се видиш и да се запиташ:  „Кой си ти?”

В началото на филма има една мисъл на Хелън Келър, че ако е можела да избира дали да е сляпа или глуха, щяла да избере да е сляпа, понеже глухотата те откъсва от хората… Не съм съгласна. Кое е това, което те откъсва от хората всъщност? Глухотата? Да, пречка е. Да, неудобно е. Непреодолима? Не мисля… нужно е много малко за да се преодолее нещо така голямо. Но може би голямо само в нашите представи. Трябва ли да изискваме от хората със запазен слух да отгатват какво ни е необходимо. Не, мисля аз. Едно от нещата, в които вярвам е, че е необходимо да оставя другите сами да направят своя избор. Единственото от моя страна е да им покажа съвсем открито какъв е моят.

Нека да споделя малко личен опит. Благословена съм със страхотно семейство и приятели. Въпреки, че това прави нещата много по – лесни, аз пак малко или много се страхувам да продължа напред към нови неща. Вечно се притеснявам дали ще се разбирам с околните, как ще общуваме и така нататък… Затова в повечето случаи стоя като дърво, най – вече в началото. Макар винаги да съм мислела, че аз съм човекът, който ще показва и обяснява как се общува с човек с намален слух, се случва така че винаги околните сами намират пътя до мен. Изумително! Надали моята вяра в хората прави това? Не знам. Но те сами се научават как. Никой не изисква от мен да бъда перфектна (пък аз в този момент си умирам), а неуморно и търпеливо ми говорят… Казват ми, че предпочитат да общуват с мен, отколкото с чуващи. Още повече се изумявам. Та кое, казвате, ни разделя? Чуването ли? Човекът до мен сам усеща, когато не разбирам, и повтаря. Ето това е свързването. Свързването е просто да бъдеш приятел. А не да искаш невъзможното в този момент.

Винаги е по – лесно да искаме човек да надскача нещо, което не може, отколкото просто да го приемем такъв, какъвто е.

За съжаление можем да научим нови неща, само когато излезем от утъпканите коловози.

Албена Митева, Варна

Изображение:  IMDb

 

 

Новини