На пръв поглед – безумна мисъл, бихте казали. Та кой би се радвал да живее в тишина, ако би можел да избира? Но.. я помислете пак. Задавали ли сте си въпроса, защо точно на вас се е случило? Да? Няма отговор. Няма отговор защо се случват много от нещата, които се случват. Но пък можем да изберем ъгъла, от който да погледнем на случилото се.

Ако гледате на липсата на слух като на Загуба, значи все още не сте надраснали онзи праг на [само] съжаление, който ще ви позволи да видите, че няма смисъл да се вайкате толкова, задето звуците не постъпват в ушите ви, както при другите. Резултатът от това е, че гледайки на себе си като на ощетена от Съдбата жертва, вие винаги ще се виждате като жертва – и спрямо приятелите ви, които се справят по-добре от вас; и спрямо звучния свят; и спрямо всички държавни институции – сякаш те са отговорни за настъпилата тишина и трябва да ви компенсират по всички възможни начини. Докато гледате на липсата на слух като на Загуба, ще оставите задълго неактивни собствените си възможности – защото смятате, че ви подценяват, че сте нещо  по-малко от останалите. Всъщност… те няма как да го знаят. Това просто е вашата оценка за самите вас, която показвате с вечните жалби и оплаквания колко ощетени сте, как никой не ви признава и как за вас няма място под слънцето; колко мизерна е пенсията, която държавата ви отпуска всекимесечно, и как за вас просто няма живот нито в този град, нито в тази държава, нито дори на тази планета изобщо…

Ако гледате на липсата на слух като Дар, значи сте надраснали онзи праг на [само] съжаление, за да видите, че има хора, които носят далеч по-незавиден товар, но въпреки трудностите все пак са намерили някакво тихо спокойствие, смирение и осъзнаване, че на този свят идваме за забавление и купон, но докато ги постигнем, трябва първо да опознаем събуждането чрез болка. И знаете, че ако нещо е отнето, то е сторено, за да ви отвори път да прогледнете, усетите и научите неща, за които иначе бихте останали несведущи. А това наистина е Дар. Да постигнеш хармонията между себе си и света понякога е най-трудния за усвояване урок. Човек не се примирява толкова лесно, че му се случват „лоши” неща, че животът го е взел за боксова круша. Но осъзнавайки предимствата на отнетото сетиво, имате възможност да станете по-отворени към света… по-добри, по-разбиращи, по-сензитивни, по-наблюдателни, по-човечни. Страданието винаги по-бързо отвежда до прозрението, но в случая то не е, че сте жертва, а, че сте получили възможността да бъдете учители на другите чрез същите тези хубави качества, които сте придобили.

И тогава някой ден внезапно осъзнавате, че не ви пука каква група инвалидност са ви определили от ТЕЛК; че е без значение колко е всекимесечната ви пенсия, защото не разчитате само на нея, а търсите реализация в онова, в което сте добри. Защото внезапно сте установили, че можете всичко, включително да слушате… по много начини. За които не са ви нужни непременно две уши, в които звуците просто да си влизат. За вас липсата на слух е Дар, защото ви е дал предимства, които малцина имат. Но за да опазите дара, трябва да прилагате наученото – в противен случай ще се превърнете от обичащ живота в смятащ, че той е безсмислен. Как да го опазите ли? Като продължите да работите над себе си, да се усъвършенствате. Като повишите самооценката си – вие вече не сте жертва, а личност можеща, умееща… Постижимо е за всички, дори за хората с естествен слух. Забелязвате ли нещо – не сте с нищо по-различни от всички останали. Изводът е, че различието не идва от слуховия ви дефицит, а от начина, по който гледате на себе си заради него. От начина ви на мислене изобщо. Предполагам сте чували за онзи японски йероглиф който означава едновременно криза и възможност. Вие какво бихте избрали? Само от вас зависи от кой ъгъл ще гледате – надникнете, уверете се.

Смятате, че ви говоря философски и захаросани отвлечености? Нека споделя нещо с вас. Когато внезапно една сутрин преди повече от 20 години се събудих и не чух нищо, разбрах, че присъдата е окончателна без някой да ми го е казал. Закрита травма в детска възраст бе третирана с ототоксични антибиотици – нещо, което към днешна дата е абсолютен медицински абсурд. Но времената са били такива – от „буржоазния” запад не са внасяли нищо, различно от пеницилин и гентамицин. Последвалите лечения на простудни заболявания със същите медикаменти просто е увеличило количеството на натрупаните до момента. И така до онази сутрин, когато започна дългия път към познанието. Кого можех да виня? Лекарите? Държавата? Бог? И защо изобщо трябваше да виня когото и да било – трябваше ли да има обект на гнева и дали щях да се чувствам по-добре, ако имаше кого да накажа? И за какво да го наказвам? Та на мен ми се бе случило нещо, което има толкова предимства, че само трябваше да открия какви.

Всъщност имаше го и моментът, в който наказвах предимно себе си. Твърде дълго се наказвах, и твърде много време ми отне да премина от мрачния „лагер” на жалващите се в светлия кръг на осъзнатите. Но днес мога да се погледна в огледалото и да кажа, че ако можех да избирам друг живот, не бих променила нищо от този, който живея в момента. Не се чувствам успяла – какво значи „успял”? Успял си тогава, не когато си накарал някой да те признае (какво да признава всъщност?), и не когато си постигнал някакви свои върхове. Знаете ли кога човек е успял? Когато е направил максималното за себе си, за да може да го направи максимално и за всички останали.

Защото още Спиноза изрече мъдрите слова, че който иска да живее за себе си, живее за другите.

Христина Чопарова

Изображение: Ние ви чуваме