Есен е. Годината е без значение… Седим с мой приятел на кафе и си говорим. Не сме се виждали отдавна. Той постоянно пътува, снове между държавите, разпределяйки времето си между тенис-турнири и следване. Владее жестов език, но с мен не е нужно да я ползва. Не е нужно и аз да я владея, за да ме разбира. Разчитаме се. По нищо не личи отстрани, че сме хора, които дори не чуват собствените си гласове.

След време при нас присяда друг приятел. Колега зъботехник. Вечно усмихнат, но с една определена нервност. Включва се в разговора с жестове, макар да знае, че не е нужно. И той няма проблеми с говора, но упорито си държи на жестомимиката. Свикнал е с нея. И ни се сърди, че не я ползваме – едва ли не ни упреква, че „се правим на чуващи”.

Всъщност истината е, че ние сме свикнали да използваме гласовете  си – когато около нас ни чуват, това е достатъчно. Не, че се срамуваме или се опитваме да не ни личи. Просто и ние сме свикнали с минимална жестикулация. Но забележката жегва – все пак, въпрос на разбиране е. Трудно е обаче да обясниш на човек, възприемащ себе си като глух, че ти не възприемаш себе си по същия начин и че избора ти на комуникационни средства не са от срам или от неудобство, а защото си свикнал да говориш така, както той е свикнал да се изразява жестово. Мнителността по принцип е неприятна, но всеки вярва в своята истина. Независимо от аргументите.

И тук се сещам за онази теория на Александър Бел – изобретателят на телефона е смятал, че системата на преподаване на жестовия език е погрешна, защото създава общности от хора, които не желаят да ползват гласовите си възможности и това ги превръща в изолирана група, която не се интегрира.

Една промяна в системата би трябвало да се съобразява с възможностите на хората със слухови дефицити да използват и гласа си, освен жест и мимика. В специализираните училища се записват и деца, които нямат нужда да владеят жестовия език. Те забравят да говорят. А това ги обрича на изолация от обществото, което не знае нито какъв е проблемът, нито как да реагира при среща с тях.

Струва ми се, че обучението с жестов език трябва да бъде въпрос на избор за хората с придобита глухота – тоест, слуховата им загуба да не ги задължава непременно да използват този език, а да го овладяват по желание.

Христина Чопарова

изображение: Ние ви чуваме 

 

Новини