Около нас е пълно със звуци. Милиони звуци, които дори не е нужно да можеш да чуваш по обичайния начин. И независимо дали ги чуваш или не, те си съществуват и определено влияят на възприятията. Човешката реч е сбор от вокали, тя е истинска какафония от звуци. Нежни като мелодия, тихи като дъжд през май или гръмовни като ноемврийска буря, те са в състояние да ви превърнат в мелодия, дъжд или буря само като стигат до вас. Разбира се, не без ваше участие, и особено с ваше позволение. Затова е толкова важно не само какво казвате, но и как. И не само какво, но и С какво слушате и гледате света около вас.

Написана, речта има същото въздействие. И дори по-трайно, защото написаното подлежи на множество прочити. Говорещият или пишещ човек е като тубичка с паста за зъби. И не количеството има толкова значение, колкото необходимостта съдържанието просто да излезе навън. Но единствено осъзнатият човек разбира разликата между това да го употребиш с цел или да го ползваш вместо боя за рисуване. Не е чудно тогава, че се получават къде комични, къде трагични ситуации, в които едно се казва /чете, друго се чува, съвсем трето се разбира.

Уместният въпрос в случая е какво виждаш, когато гледаш, и какво чуваш, когато слушаш? Нали не смятате, че ако десет човека гледат едно и също, всеки от тях вижда същото, което и вие? Ето затова е толкова интересно – заради възможността да сверите кой какво вижда и в калейдоскопа от толкова много зрителни позиции да се получи интересен обмен. Сякаш разглеждате снимки. Всеки е снимал онова, което е видял. Няма по-хубави или по-истински снимки, всички са фиксация на онова, което е видяно. Защо тогава е нужно да се навлиза в безпредметни спорове чия истина или гледна точка е по- по- или най- достоверна и единствено приемливата? Смешно, нали? А толкова хора правят тъкмо това: губят адски много време и хабят сума ти енергия в доказване на неща, които изобщо не се нуждаят от доказване.

Ето ви пример – ще си послужа с този, който катализира пускането на този пост. Съобщение в графа „Контакти” на модерна и луксозна вила за отдих във Велинград гласи: „Вилата не е пригодена за хора с увреждания”. Реакцията на читателка с увреден слух в социалната мрежа Фейсбук: „Тук е написано, че не приемат хора с увреждания!!!!????”. Всъщност, и от пръв поглед /прочит се вижда, че не е написано това. В първия случай има коректно съобщение, целящо да убеди потенциалните посетители с обстоятелството, че въпреки всички предлагани удобства не се предлагат единствено специфични условия, с които ежедневно са свикнали хората с физически дефицити. Това не означава, че ако те посетят вилата, ще бъдат върнати или към тях ще се отнесат неподобаващо. Означава просто, че на самото място няма пригодени условия, и съобщението е предупреждение, че няма осигурени такива. 

Но забележете как обострената чувствителност на човек, приемащ себе си за непълноценен, тълкува подобно съобщение – с яд, едва ли не с озлобление, че това е зона само за „нормални”. Типичен пример за „оцветен” кадър, повлиян от себеоценка. Ако някой не възприема себе си като увреден, дали би реагирал толкова емоционално? Обаче знаете ли колко често се случва в ежедневието подобна размяна на изкривени изображения? И което е по-показателно, как това е дотам тенденциозно, че тази способност на хората (специално на тези със слухови дефицити) бива много манипулативно използвана с определени цели? В крайна сметка, винаги ще се намери кой да се възползва от нечия неспособност да чува, при това съвсем не с ушите си. Този пример всъщност илюстрира и средството за предпазване не само от подобни манипулации, но и начинът да започнете да наблюдавате и опознавате себе си, за да се освободите от болезнената чувствителност и черногледството. Да си отговорите на въпроса, с какво наистина виждате, когато гледате и с какво чувате, когато слушате?

С очите, ушите, ума, сърцето? На кого се доверявате, когато си обяснявате видяното – на себе си или на други, които имат претенциите да твърдят, че виждат по-добре от вас? Всеки оцветява с тълкувания онова, което вижда, сравнява, напасва, и в крайна сметка окончателният образ е нещо съвсем различно от това, което наистина е видяно. Тръгнете да го изказвате, и ще се спънете още в първия опит да облечете в думи образа. Нима тогава е странно, че отсрещната страна чува /чете не каквото наистина сте видели, а онова, което сте оцветили и му предлагате да види? И после се чудите защо не ви вярва – ами очевидно е, той вижда / чува съвсем друго.

И сега си представете, че става дума за човек с някакъв физически дефицит. Той страда от това, защото се сравнява с онези, които нямат такъв. Същото като със снимките – търси се не какво се вижда и какво наистина Е, а се измерва хубостта, целостта и прочее. И ето ви един изменен, да не кажа, силно изкривен или преувеличен образ на нещо, което в крайна сметка нито е толкова значимо, нито кой знае съществено. Обаче обострената чувствителност на човека с такъв дефицит ще го поставя в ситуации, в които едва ли не във всяко нещо ще вижда заплаха за себе си, дискриминационни подтексти и въобще неща, които ги няма и не е нужно да ги има, но са добавени… за цвят. И той обикновено е тъмен. Защо? Това нужно ли ви е наистина?

Не е изненадващо тогава, че този човек ще реагира „на нож” във всеки случай, в който съзре провокация спрямо себе си. Черният цвят е готов да излезе от тубичката, в големи количества, и да размаже иначе с нищо незаплашващия го пейзаж. Какво се прави в такъв случай ли? Ами, очевидното – след като има и други зрителни ъгли, нека се видят. Разгледайте снимките на другите, така да се каже. В многообразието от гледки току виж сте установили, че вашата е малко прибързана, нефокусирана и поради това с лошо качество.

Извод: в никакъв случай не сте лош фотограф, нито животът ви е отредено да бъде низ от кофти кадри. Просто следващият път ще направите по-сполучливи, ако овладеете способността си да виждате в дълбочина, в глобален мащаб, и да приемате, че снимките на другите не са нито по-, нито най- от вашите, а просто са друга част от общия пъзел.

С други думи, отървете се от онова, което ви пречи да виждате и да чувате, за да виждате и да чувате без първосигналност, а с обективност.

Пък и пътят към светлината задължително минава през тъмни коридори. :)

Христина Чопарова

изображение: Ние ви чуваме

 

Новини