Знаете ли, че лошото чуване би могло да бъде и реакция на твърде многото шум днес? Сякаш колкото по-шумен и технически по-обогатен става светът, толкова повече се увеличава и броят на хората, нежелаещи да слушат.

Днес хармонията на звуците като че ли е засенчена от какофонията на твърде нехармонични шумове, и не е изненадваща тенденцията на увеличаване броя на хората със слухови дефицити (за справка, само за миналата година от ИСУЛ са изписани 24 000 слухови апарата, а ежедневно през кабинетите на специалистите там минават над 12 деца на възраст под 10 години. Точна статистика за общия – и растящ – брой на хората със слухови дефицити у нас не е възможно да се води и няма).

Знаете, че състоянието на Душата винаги си личи по тялото, и лошото чуване или липсата на слух спокойно биха могли да се разглеждат и като отказ от пребиваване в среда, в която чуваемостта не благоприятства обогатяването с полезни неща, а по-скоро генерира бягство към тишината и спокойствието, към едно по-избирателно чуване. И респективно, към развиване на вътрешни способности за възприятие, в които яснотата, разбирането и осъзнаването напълно компенсират физическата невъзможност на външния орган да реагира на звуци. Ако се погледне по този начин на нещата, слуховия дефицит вече не изглежда като някаква страшна казън, изсипала се изневиделица. Страхът от тишината, невъзможността да чуят какво се говори (особено за тях), движи много хора с намален или липсващ слух към избора да избягат от тишината чрез най-модерните технически средства, което би могло да се разглежда и като отговорна грижа за слуховото им здраве. Няма лошо. Така са свикнали или искат да са като другите.

Обаче нека да разгледаме нещата от едно друго ъгълче. Познато ви е, струва ми се, че мнозина от хората с естествен слух са изричали фразите: „Не искам да чувам това!”, „Ще ми се да не бях го чул/а”, „Не искам да (те) слушам повече!” и др. под., като с това подсъзнателно свеждат чуването до опция, която би им било удобно да могат да изключват, когато нещо прекалено дразни това им сетиво или Егото им отказва да го приеме, прехвърляйки отговорността на чисто физическо равнище, към органа на слуха. „Пропусни го покрай ушите си” е популярна фраза за игнориране и включване на опцията „Ще се направя, че не съм го чул”.

В това отношение хората със слухови дефицити притежават уникалната възможност да чуват и слушат избирателно. Носейки слухов апарат, те могат по всяко време да го изключат, за да поставят между себе си и прекалено шумния свят преградата, осигуряваща им спокойствие и тишина. Същото спокойствие, което мнозина си гарантират със слушалки в ушите, за да не чуват нищо, освен любимата си музика. Но не в предимството на тази опция е въпросът.

При такъв отказ от чуване и с фрази като гореизброените от страна на чуващи хора, за които чуването е някаква даденост, липсата на слух често се възприема от тях като своеобразен вид благословия. Имах случай, при който като дете гостувах в бабиното селце за лятната ваканция. Сутрешните селски шумове и звуци, обичайни за това време от денонощието, за мен бяха недостъпни – крясъка на домашни птици, лаят на кучета, нетърпеливия тропот на копита. Тези звуци не нарушаваха съня ми, но за разлика от това смущаваха неимоверно братовчедка ми, която се въртеше в леглото и раздразнено коментираше, че я будят прекалено рано. Когато се събудих и аз, братовчедката почти със завист заяви: „Блазе ти, че не чуваш това и можеш да си спиш спокойно!”.

Подобна реплика може би ще се стори на мнозина твърде нереалистична – та как може някой, който чува, да иска обратното, след като толкова неможещи да чуват хора в отчаянието си се чудят как да си върнат слуха. Факт е обаче, че все още на липсата на слух се гледа като на тежко проклятие или вид наказание свише, вместо като естествена тенденция към някакъв вид слухова интровертност, налагаща ви да се чуете, да се опознавате и да гледате на себе си като на хора с възможности да открият и развият неподозирани способности.

Разбира се, не твърдя, че всеки със слухов дефицит трябва да се стреми да остане изцяло в това състояние, без да положи нужните грижи, за да си осигури, доколкото е възможно, техническата помощ за близко до естественото чуване. Прекрасно е да можеш да чуваш как звучи дъжда или колко нюанса има гласът на любимия ви.

Но ще е хубаво да се замислите, дали след време не сте се привързали до такава степен към техническото си средство, че сте забравили (или игнорирали) онова изследване на другия вид чуваемост, която разширява границите на човечността, защото ви кара да излезете много отвъд чуването по чисто физическия начин и улавянето на ежедневни звуци.

И тук въпросът вече не опира до това дали чувате с ушите си или с техническо средство, а до избирателността на онова, което слушате. До самата същност на слушането като същински акт, не на чуването. 

Въпрос за бърза самопроверка – какво ви е по важно, да можете да чувате, или да можете да слушате? Първото лесно се коригира с технически средства. За второто ви е нужно да развиете умения, които се постигат единствено в тишина и не по обичайния начин. Не ви ли е любопитно?

Току-виж сте открили колко много предимства ви дава тишината и че тя всъщност е… наситена с хармония и звуци.

Христина Чопарова

изображение: Ние ви чуваме