Скъпи читатели, днес ще си говорим за определен тип комуникация – четенето по устните. Да ви разкажа всичко това ме провокира изповедта на Рейчъл Коб, редактор на сп. Станфорд. Тя разказа какво е усещането да разчиташ другите от ранна детска възраст. Но преди това нека споделя с вас една история – моята собствена, която много напомня тази на Рейчъл.

Когато загубих слуха си окончателно, бях на девет, и не мога да кажа кое повече ме потресе – внезапността на загубата, или обстоятелството, че почти веднага започнах да разчитам безпроблемно по устните. „Безпроблемно” надали е точната дума, защото касае само членовете на моето семейство, но не и хората, с които дотогава бях общувала инцидентно или по необходимост – съседи, приятелчета, съученици, преподаватели, докторът, случайни хора по улицата, които ме спираха да попитат за час, посока  или друго. Като лица, които ежедневно бяха до мен, родителите ми имаха устна артикулация, която ми бе лесна за разчитане. Но всички останали, които не познавах, представляваха предизвикателство, понеже не бях свикнала нито със скоростта им на говорене, нито с лицата им. Разбира се, не можех да променя факта, че някои от тях едва си отваряха устните, когато говорят, други бяха твърде емоционални и прекалено жестикулираха, дори без това да е нужно лично на мен.

Но поне можех да ги помоля да говорят по-отчетливо, а не по-силно. Но, Боже мой, колко се притеснявах да го кажа. Затова ползвах израза „Аз съм с увреден слух”. Да, да. Преди сто години ми вършеше работа. Струваше ми се неутрален, макар и грозно звучащ. Само че това „с увреден слух” не говореше на хората почти нищо, защото реално не можеха да разберат как точно чувам, колко ги чувам и как трябва да се държат, когато общуваме. Повечето интуитивно повишаваха тон, смятайки, че става дума просто за нещо като заглъхнали уши. С успех можеха да си крещят до посиняване, без това да има друг ефект освен привличането на хорското внимание, което си бе достатъчно неудобно. Затова, разчитайки на способността си да чета по устните, се надявах, че покрай отделни думи ще схвана смисъла на всичко останало. Казвам „способност”, защото не съм овладявала четенето като специално умение, при мен то се получаваше някак автоматично, без да се напрягам или да се втренчвам в лицата на хората, за да ги разчета. Може би поради тази причина родителите ми дълго време не забелязаха, че крия от тях глухотата си. 

Но се досетиха, когато ме викаха от другата стая, а аз не реагирах. Затвърдиха го, когато изпускаха зад гърба ми чупливи или метални предмети, а аз не реагирах. Окончателно се убедиха, когато ги гледах недоумяващо, докато ми говореха с уж случайно скрити с пръсти уста. Аз вече не бях част от техния свят, и паникьосани, правеха опити да ме върнат обратно. С времето разбраха, че тишината не е заболяване, а начин на живот, и спряха да ме карат да вървя по пътища, които водеха в лекарските кабинети. Ще им бъда винаги благодарна, че никога не ме изпратиха в специализирано училище. Тишината е благословия и може да ти даде много, защото те провокира да слушаш отвъд звуците. Този път всеки следва да го извърви сам, без патерици, и няма универсални рецепти за справяне - но ако някому може да бъде полезен моят опит, нека се опре на него.

Факт е, че очите не са пригодени за чуване. „Уловеното” чрез тях е твърде малко, за да конструираш по смисъл всичко, което ти се казва, а множество думи с повече съгласни звучат като други и недоразуменията са гарантирани.

Семейството ми е от чуващи хора, а аз загубих окончателно слуха си на девет. Тук искам да вмъкна уточнението, че родителите ми, както повечето чувствителни хора, трудно можеха да си представят какво е внезапно да спреш да чуваш капенето на водата от крана сутрин, звъненето на будилника, позвъняването на входната врата, гласовете от тв екран и дори собствения си глас. Вероятно им е изглеждало като възможно най-големият кошмар, и направиха всичко възможно, за да потърсят и намерят лек за онова, което им изглеждаше като временно явление. С течение на времето се убедиха, че глухотата не е заболяване, не се третира с лекарства като настинката и в крайна сметка, не е нищо повече от възможност за друг вид общуване, с други средства. Но какви? Клинично диагностицирана като тежкочуваща, аз не ползвах нито апарати, нито жестов език.

Четенето по устните, установих това, се получи съвсем естествено точно в момента, когато се събудих една сутрин и не чух гласа си. Нито този на майка ми. Но забелязах, че мога да „отгатвам” по устните им, защото поначало си говореха достатъчно отчетливо. Но че не е така с всички останали, имах възможността да се убедя, когато тръгнах на училище.  Спомням си един урок по руски език в четвърти клас. Учителката беше рускиня и говореше български на някаква смес от двата езика, и беше разбираема единствено за онези, които я чуваха. Като единственото дете с увреден слух в класа, изпаднах в паника още в началото на първия час, когато течеше опознаването и паралелно с това – урокът как да се представяш на руски. Минавайки край чиновете, чернокосата учителка с огромни тъмни очила задаваше въпроса „Как тебя зовут?”, получаваше отговор и тръгваше нататък. На мен ми изглеждаше направо плашеща и ми се искаше да разбера какъв въпрос задава, преди да е стигнала до мен, за да знам какво да отговоря и да избегна излагането, понеже никак не успявах да я разчета. Страховитата учителка скоро щеше да бъде пред моя чин и аз просто примирено зачаках да се случи, каквото има да се случва.

И се случи. Зловещата учителка стоеше пред мен, задаваше неколкократно въпроса, а аз мигах на парцали, неспособна да разчета по тънките ù устни руската реч. И мълчах, а децата наоколо се смееха. Боже мой, колко нелепо! Това беше първият ми сблъсък с един друг урок – че в звучния свят да разчиташ само на четене по устните е крайно недостатъчно. Фактът, че говориш както всички останали, че си ходещаа скоропоговорка, че не ти личи, че имаш слухова загуба, изобщо не беше успокояващ. В очите на всички останали не бях по-различна от тях. В компания с приятели, те буквално забравяха, че не мога да ги разчитам. В известен смисъл си бе комплимент, че не признаваха различия помежду ни, но аз бях в напрежение да уловя по някоя дума, за да разбера за какво си говорят. Не ми бе опция постоянно да досаждам на някого да ми обяснява темата на разговора или да ми предава дословно кой какво е казал. Не че и напрягането си е личало. В същото време ми бе леко скучно, защото не успявах и да задържам вниманието си твърде много време върху говорещия. Накрая просто спрях да излизам с тях и си намирах извинения да си остана вкъсщи, с книжките и филмите с надписи. 

Същото бе и в университета. Не исках да ми обясняват смисъла на говоренето с жестове. Жестовият език рисува смисъла на думите, а аз нямах проблем с осмислянето им. Проблем бе да ги разчета, защото липсваше звукът им. Не че отричам жестовия език, но за мен той не е и не може да бъде основно средство за комуникация. В един посредник между мен и думите, какъвто е жестовият преводач, аз не следя ръцете му, а устната артикулация. За онези, които са свикнали с разчитането по устните като мен, е двойно по-разсейващо да следят едновременно устните на говорещия и жестикулиращите му ръце. Нито успявах да разбирам 100 % само по устната артикулация, нито ми бяха понятни всички жестове, нито комбинацията между разчитане по устните и жестовия език. Исках всичко да бъде написано, и може би затова страстта ми към четенето и писането ни най-малко не намаля. Разбира се, в чантата ми винаги се намираше тефтер за непредвидени случаи, когато дори молбата да повторят не даваше резултат и след третия път. Такива случаи ставаха все по-редки, защото с течение на времето и годините свиквах с множество артикулации, с всякакви лица, но и до ден днешен не бих могла да кажа, че четенето по устните е лесен начин да комуникираш с чуващи хора. Което не го прави погрешен или излишен – разчитането по устните има предимството, че изостря възприятията и те мотивира да използваш говорните си възможности, да обогатяваш културата и езика си. 

До момента, в който не започнах работа като редактор във вестник „Тишина”, нямах почти никакви контакти с глухи хора. В медицинския факултет за пръв път срещнах млади хора без слух, които общуваха с жестове. В техните очи аз бях "от онези, чуващите", защото не ползвах жестов език, и защото говорех. Прекалено бързо за тях. За колегите ми с естествен слух бях "от онези, глухите", защото ако не ги виждам, практически не можех и да ги чуя. С три думи, персона нон грата. Принадлежност: неустановена. Никога не съм възприемала себе си като човек с увреждане (Боже мой, как недолюбвам тази грозна дума!), нито се самоопределях като глух човек. Но в този свят, за да бъдеш някой, трябва да си дефиниран и етикиран. Хората много обичат всичко да е определено, ясно. Не чуваш, значи си глух. Толкоз. :) Де да беше толкова просто.

Въпросът опира до избор на начин за комуникация. Бях просто човек, прекарал целия си живот сред чуващи хора, който не се чувства глух, който не иска специално отношение, нито потребност да му се помага. Нито някой да бъде до него и да му превежда или да му обяснява. Нямах потребност от такава помощ, нямам и досега. Сигурно защото и до днес много обичам онези, трудните пътища, не обичайните коловози. :)

Разчитането по устните не бе техника, за да минавам в очите на другите за чуващ човек. Това просто бе способност, не някакво уникално умение, което те прави специален. Единственият проблем при четене по устните е в задържането на вниманието върху говорещия. От една страна, за да го разбереш, и от друга, за да следиш продължително време мисълта му. Очите се изморяват, изпитваш желание да ги отклониш към нещо друго. Често могат да ви упрекнат, че не внимавате в това, което ви говорят, или не ги слушате внимателно, само защото сте отклонили погледа си за момент. И това ми се е случвало. 

При деца задържането на вниманието е особено трудно постижимо, предвид факта, че при тях поначало концентрацията на внимание е нарушена заради вроденото им любопитство, което ги разсейва, и детската им активност. Затова само мога да предполагам колко е трудно на преподавателите, работещи с деца с увреден слух, за да предизвикат и задържат вниманието им, докато провеждат слухово-речевите рехабилитации. 

Но искам да се повторя. Тишината е благословия и може да ти даде много, защото те провокира да слушаш отвъд звуците. Този път всеки следва да го извърви сам, без патерици, и няма универсални рецепти за справяне - но ако някому може да бъде полезен моят опит, нека се опре на него.

Сега нека ви срещна с Рейчъл Коб. Прочетете ТУК какво има да ви каже. 

Христина Чопарова

Фото: личен архив