Какво е чувството да си различен?

Да се усещаш сам, неразбран?

Да си в свят на различни от теб хора?

 

Чувстваш се самотен, когато чуеш другите деца на детската площадка или в училище да говорят за това, че си странен, различен…

…  когато сутрин не можеш да се облечеш и обуеш чорапите си без помощ.

… когато твоите съученици бързо овладяват новите знания, а на теб това ти коства много и понякога е непосилна работа.

… когато чуваш подмятания оттук-оттам, че си глупав, защото не се справяш или не се държиш като другите.

… когато често избухваш в гневни изблици.

… когато гледаш на себе си като на аутсайдер, защото определено не можеш да завързваш лесно приятелства.

… когато за пореден път си „сгафил” и родителите ти са привикани отново в училище.

Изведнъж разбираш, че не си част от голямата група в училище, на детската площадка, в квартала. Че си някак встрани, изолиран, дори наказан. Че си станал част от малка, специална групичка, в която всъщност не си искал да бъдеш.

„Самотата не идва от липсата на хора наоколо, а от невъзможността да говориш за нещата, които са важни за теб” /К.Г.Юнг

Според някои скорошни данни, почти половината от децата със специални нужди (около 45% ), отпадат от училище, защото липсват адаптирани учебни материали и помагала. Като цяло образователната ни система все още не е подготвена за нуждите на тези деца. И точно поради тази причина да си учител или съученик на такова дете не е лесно. Затова не можем да се сърдим на хората, че те просто не знаят нищо за проблема на детето и реагират често по много примитивен начин.

Според едно друго проучване, хората у нас се страхуват от децата със специални нужди. Асоциират ги с голямо страдание и болка; изпращат смс-и, принципно подкрепят интегрирането им в масовите училища, но ако трябва да се навлезе в тяхната собствена територия, в общността им, тогава започват да протестират. Такъв е и случаят с небезизвестния казус „Могилино”.

Ето някои практики, които могат да са ни от полза да се справим с предразсъдъците и да  подпомогнат приобщаването на специалното ни дете към голямата група:

  • информирайте детето за неговото състояние така, че да знае за това и да бъде подготвено, че и другите деца могат да го питат;
  • може – чрез помощта на специалист –  да се разкаже на класа относно самото заболяване, да се отговори на всички въпроси. Когато децата са информирани, те  са по-склонни към съдействие, толерантност и разбиране;
  • помогнете на детето си да открие в каква област се справя най-добре и му дайте възможност да я развие;
  • не омаловажавайте игрите, те са неделима част от порастването и развитието;
  • изграждайте у детето си независимост, но не бъркайте независимостта с егоизъм.
  • не забравяйте да хвалите детето си, да го поощрявате да изгражда добра самооценка, да бъде любопитно към новото, да търси, да експериментира и да не се отказва, въпреки че не винаги резултатите ще са добри.

Ние всички имаме нужда от любов, уважение, доверие и сигурност. А тези неща могат да бъдат постигнати чрез социални контакти, чрез приятелите ни, чрез  семейството ни.

                                                                             

Всеки има право да бъде себе си и да открие своето място в света. А ние израстваме и се развиваме, като разширяваме собствения си кръгозор. Това означава да излезем от вкъщи, от нашите групички и общности на себеподобни.

Трудно е, страшно е, понякога немислимо, но не и невъзможно.

Защото затворът започва вътре в ума ни и пак там може да бъде разчупен.

 

Силвия Аладжовa

Изображения: интернет