Казват, че духовното израстване на една нация си проличава по отношението на силните към слабите. В този контекст културата, която търпи унизителни шамари, зашити ù уж по кризисни съображения, се нуждае от подкрепа. Която може да получи от съвсем недопустимо място, откъдето изобщо не би се сетила да я очаква – аудиторията на хората с увреден слух.

Българският театър, кино и телевизия, чиито продукти са трудно достъпни за хората с увреден слух, биха могли да разчитат на подкрепата на точно тази аудитория, която нито е малка, нито някога е била смятана за аудитория изобщо. Което също е унизително… този път за самата култура, че не е    направила постъпки да протегне приятелска ръка и да покани в салоните си слухоувредени почитатели. На пръв поглед изглежда, че няма как да се адаптират театрални постановки за хора с увреден слух. Но всъщност има два начина, които са освен елементарни и лесно осъществими.

Единият е сценарият на постановките да се отпечата като книжно тяло, напомнящо програмата на театрите или менютата в заведения. Зрителите с проблеми на слуха  биха могли да заемат определени места в салоните, където не само да имат добра видимост към живото представление, но и по време на него да разполагат със сценария, за да свързват думи с действия, без да изпускат никаква част от постановката. Самите книжни тела след това не напускат театъра, за да послужат при следващо представление. Този начин представлява удобство и при театрални гастроли.

Другият начин е постановки, които вече са минали премиерния си период, да бъдат записвани и субтитрирани, след което прожектирани на малки екрани, до които зрителите да имат видимост на определени места в салоните, без да притесняват останалата част от зрителите с естествен слух. Този принцип създава впечатлението, че фокусът е леко изместен от същината на театралното изкуство, но всъщност не го изменя – зрителят гледа запис нa живото изпълнение, но има възможност и да разбира всяка дума чрез субтитрите. Просто записът се явява приближение, с цел по-лесното усвояване на диалозите. Наличието на екран освен това дава възможност да се сравни и доколко има сходства в записа, и в текущото изпълнение.

Що се отнася до киното, при българските филми субтитрите не биха изместили дублажа, така че могат да текат паралелно. Навсякъде по света продукциите са със субтитрите на съответната страна, и с двойно субтитриране при представяне на международни фестивали. Киноманите, струва ми се, не биха имали нищо против да чуват българска реч вместо английска. Родната кино- и театрална сцена биха спечелили неимоверно много, осигурявайки такъв тип достъпност на слухоощетените си почитатели –  доказвайки, че изкуството е и вид културно отношение. Просто е време някой да се сети, че има начини за решаване на проблемите, стига да има желание за работа по тях.

--------

Мелпомена е древногръцка муза на трагедията. Също и метафора на театъра като храм за драматичните творци. Употребата на името в случая идва да подчертае трагизма на положението не само в културно отношение, но и в липсата на диалог за решаването на проблемите.*

Христина Чопарова

 

Новини