Ние ви чуваме

Днес всичко ново носи белезите на припомненото старо, възродено за нов живот, осъзнато, осмислено. Изтънелите нишки на забравената мъдрост криволичат през илиците на времето, за да съшият отново онова, което не бива да остава прекъснато. Времето и ветровете носят други истории, други култури, други реалности. Понякога е нужно да забравиш, за да усетиш сладостта на припомнянето, на завръщането. Няма значение колко или какво е онова, под чиято тежест нишките на традициите са чакали време да звъннат отново като струни.

Днес са повече от всякога онези, които смело повдигат тежестите, за да припомнят звука на звънтящите нишки. Хора, за които „българка” и „България” са със знак за равенство, защото обединяват мъдростта на изконното женско начало, чрез което се сбъдва Животът... Мъдрост, която пази тихо своите тайни и ги предава на поколенията, за да бъде Животът им наречен с най-благото. Същата мъдрост, която знае силата на думите и ги е втъкавала като красни шевици над гозбите, над детските люлки, над ниви и живини, галейки ги и наричайки за здраве. За да отметне с тях надвисналия мрак, да го изтрие като гальовна длан и да повика мелодията на здравето и благоденствието. Мелодия, която се връща като ехо, за да обгърне, да се запази и да стане покров. И всичко това е толкова красиво, че трябва целият свят да го види. И особено българския свят, за да си спомни. И да помни. Да... светът бавно осъзнава отново каква сила има словото, започва да си спомня смисъла на обичаи и обреди. Поели много отдавна по пътя на израстването си, хората на България се завръщат там, откъдето са тръгнали. И в цикъла на повтарящи се уроци, ветрове и бури, след изстрадана вяра и надежди за бъдното, днес са пред прага на точно тази реалност, отвъд която е време да прекрачат. Без товара на миналото и с лекотата на осъзнатото.

И докато фотографиите на Асен Великов напомнят това, други – като Пеньо Иванов и Мариета Недкова - възраждат българските художествени занаяти. Занаяти, да. В текстилни работилници Мариета учи деца с увреден слух да правят предмети от плъст и кожа; насърчава ги да рисуват, да творят. Може да ви убеди нагледно, че сръчните български ръце умеят да сътворяват невероятна магия от красота и практичност. В онази, другата реалност отвъд затиснатите нишки, поколенията пазеха в себе си умението да могат всичко – да тъкат, да везат, да плетат, да бродират, да създават красота от тесто, глина, желязо, вълна. Да правят от нищо нещо. И все повече стават хората, които искат да ги чуят, да ги видят, да се докоснат до съхраненото минало. При това не само от носталгия.

       

Занаятите са живи. В това може да се убеди всеки, който пожелае, за да изпита вълнението от допира с българското си начало. Почти екзотично вълнение, на фона на новите реалности, в които събудените си спомнят кои са, какво могат, какво имат. Има и кой да им покаже как се сътворява художество, съчетало красота и практичност, минало и бъдеще. Плетените кукли, играчките от плат, кенарените ризи, бижута от плъст и кожа скоро ще настанят топлината в българските домове, за да изместят фалша на пластмасите и найлоните, да изтрият студенината на цялата индустриална синтетика. И да припомнят на българите, че е време заедно да оплетат нишките на бъдещето си, като започнат сега.

             

Красотата, твърдеше Достоевски, ще спаси света. Светът днес повече от всякога има нужда от спасение, което вече е започнало – накъдето и да се обърна, виждам възродени за нов живот изкуства, които напомнят същото, каквото и довяната от времето източна мъдрост – че красотата се създава, а когато в съзиданието влагаш цялото си сърце, то не може да бъде друго, освен красиво. Навсякъде са възродителите на българския дух – чрез фестивали и работилници (Асоциация за развитие на изкуствата и занаятите - А.Р.И.З.-.7 и Мариета Недкова), чрез приложности от плъст (младежка организация Българска история традиции изкуство и етнология - Б.И.Т.И.Е - с председател Веселина Недкова), чрез фотография (Асен Великов), с книги за българските обреди и художествена литература (Ивелина Радионова, „Алтъна”), чрез пътуващото читалище „Бащино огнище”, с художествени пана от естествени материали, взети направо от природата, рисунки... Не съм в състояние да изброя всичко онова, което ми връща вярата, че сме поели към една реалност, в която красотата наистина спасява и прави света това, което трябва да бъде. Виждам и млади хора, които се връщат да живеят в китни български селца, за да изградят един по-здрав, по-прост и осмислен живот близо до Земята, до природата и до хората. Близо до човешкото. Надали има нещо по-човешко от традиции и занаяти, които поставят хората в обмен на красота, топлина и уют. И ги поставят в заедност, където съревнованията не са акт на себеизтъкване, а мотивация за още по-смислен градеж.

За да се озовеш в такава реалност, е достатъчно просто да поискаш да си там. Днес много от младите хора не знаят кои са, не знаят какво им се прави, не знаят накъде. Нищо обаче не е толкова мрачно, колкото изглежда. Нишките отново ще звънят, за да изпредат нова история, съвместима със съвремието, оставили в миналото всичко, което не работи. Новата канава ще свети по-прекрасна отвсякога, защото е отърсила от себе си всякаква тъга, жестокост, болки и негативи от историята – те вече са научени уроци. И чиста, и бяла, ще разнесе нова песен – такава, каквато досега не е пята, събрала нова мъдрост, обживила традициите и наричаща благост.

Готови ли сме за такава реалност? Щом вече ни се случва, значи сме. Нека я приветстваме.

Защото „българи” не е само национална идентичност. Това е красотата в действие. 

Текст и колажи: Христина Чопарова

Снимки: с любезното съдействие на АРИЗ-7 и на Мариета Недкова