Какъв ли магнетизъм са притежавали огромните звезди над Ижевское, сред които е политал детския взор в хладните руски нощи? Можем само да предполагаме, че е бил достатъчно мощен, за да запали и подклажда доживотния блян за космически полети,  междупланетни станции и топли отношения с другопланетен разум във Вселената.

За едно болно от скарлатина 9-годишно момче всичко това изглежда напълно възможно и близко. И макар че болестта ще му отнеме възможността да чува дори шума от ракетен двигател, животът ще му отреди почетното място на „баща на ракетостроенето и космонавтиката”. Но пътят до реализацията на идеите, който ще трябва да извърви Константин Циолковски, прилича на космическа мисия с непредвидим развой.

Бащата, Едуард, е поляк. Докато обикаля горите с нерадостни мисли за бъдещето на сина си, жена му – Мария – търпеливо учи малкия Константин да чете и да пише. Слухозагубата на детето е причината да не бъде допуснато до началните училища, но домашната библиотека е достатъчно огромна, за да задоволява естественото детско любопитство на бъдещия философ и брат му. Известно време Константин Циолковски посещава малко училище във Вятка, град на брега на едноименната руска река (днешен Киров), но смъртта на майка му слага край на тези бледи образователни пориви. За 13-годишния младеж интересът към Космоса съвсем не е пресекнал, но идеите за летяща машина не стигат по-далече от опитите да закрепва бръмбарчета към хвърчила и да си води дневник за всяка хрумка.

Крайната бедност принуждава младия Циолковски да си намери работа, и тъй като учените отдавна са впечатлени от познанията му по математика и физика, успява да си осигури преподавателско място. Денем пише формули и теореми, а нощем дълго размишлява за гравитацията и сънува как хората ще живеят на други планети. Срещата му в московската библиотека със защитника на космизма Николай Фьодоров затвърждава убедеността му, че колонизирането на  космическото пространство ще доведе до съвършенство на човешката раса, безсмъртие и безгрижно съществуване.

Вдъхновен от Жул Верн, Циолковски теоретизира много аспекти на космическите пътешествия и начините за задвижване на ракети. През 1880-та пише първия си научен труд върху теорията на газовете и го представя пред физико-химичната общност, но тъй като откритията, които прави, са известни на науката вече от четвърт век, в общността на учените успява да влезе едва с втория си труд върху механиката на животинския организъм. Когато Густав Айфел построява знаменитата си кула в Париж през 1889 г., буйното въображение на Константин Едуардович  веднага си представя един бъдещ космически асансьор. Но идеите са много, а средствата – почти никакви. Познанията по физика на 19-годишният Циолковски се увеличават пропорционално на неговото претоварване и гладуване, което принуждава баща му да предприеме крути мерки и да го върне у дома, притеснен за физическото му оцеляване.

Следващата отсечка от житейския път среща Циолковски със съпругата му Варвара Соколовая. Макар и отдалечен от големите центрове на науката, „Костя” се приближава все повече до осъществяване на космическите си блянове.

В следващите няколко години той се занимава с дизайна на ракети, кораби, самолети и въздушни възглавници. Писателската му продуктивност набира скорост, а той става все по-саможив и странен в очите на съгражданите си. По това време двамата с Варвара живеят в дървена къща в малкото градче Калуга, на около 200 км от Москва. Там Циолковски продължава да прави експерименти, превръща част от къщата в аеролаборатория, като за целта отделя от собствените си средства и проучва колко време е нужно на една ракета да излети в космоса. Особено внимание отделя на опита да изгради дирижабъл изцяло от метал, който може да разширява или свива размерите си. Потопен в механическите тайни на полетите, когато думата „дирижабъл” дори още не е съществувала, на Циолковски са му нужни още средства за проектирането. Публикува научна и техническа обосновка за металния балон, но финансирането е проблем, понеже му отказват безвъзмездна помощ, за да изгради модела. Следва обжалване пред генщаба на руската армия, но без успех.

Принуден да изостави този проект, Циолковски се заема със следващия – за самолет с метална рамка. През 1894 публикува материал с чертежи на моноплан, който много напомня днешните самолети. Подобен дизайн ще се появи чак след 20 години, но за представителите на руската наука, които му отказват финансова и морална подкрепа, очевидно убягва факта колко изпреварили времето си са тези идеи. След множество опити, които му костват немалко безсънни нощи и почти библейски вид, Циолковски най-после успява да построи първият въздушен тунел с отворена секция за изпитване. Годината е 1897.

Първите две десетилетия на 20-ти век носят клеймото на две лични драми. През 1902 г. синът му – Игнатий, посяга на живота си, а шест години по-късно ужасно наводнение унищожава голяма част от документите и записките на учения. През 1903 г. излиза статията „Изследване на външните уреди на космическата ракета”, в която за първи път той доказва, че ракета може да изпълнява космически полет. Когато през 1911 г. младата Любов Константиновна е арестувана за революционна дейност, това е нов шамар за Циолкосвки, който не може да си позволи да загуби и дъщеря си. Като компенсация за личната драма, през същата година е публикувана втората част от работата му по изучаването на външни устройства на ракетите. В нея е оценено преодоляването на силата на гравитацията, определена е скоростта, за да излезе устройството в Слънчевата система, и времето на полета. Този път статията му прави сензация в света на науката, а самият той печели много приятели от тези среди.

В Санкт Петербург, на конгрес на аеронавтиката през 1914-та, ученият има възможност да покаже моделите на всички дирижабли, но реакцията към тях е по-скоро хладна. Първата световна война се задава на хоризонта, и Циолковски е принуден временно да прекъсне научните си занимания с идеи, много от които маршал Жуков се опитва да използва. Откъснат от науката, запълва времето си с опити да разреши проблемите за намаляване на бедността. През 1918 г. е избран за член на Социалистическата академия, а след края на войната работи като учител по математика до пенсионирането си през 1920 г. Година по-късно получава доживотна пенсия, която му позволява да издава на собствени разноски трудовете си. Циолковски продължава да подкрепя идеята за многообразието от форми на живот във Вселената, и е първият теоретик и защитник на човешкото изследване на космоса.

Но времето не щади никого. На 63 години космическият мечтател все още пише научни и философски трудове, обемът на които вече надхвърля 500. В крайна сметка успява да докаже и теорията си, че крайната скорост на ракетата зависи от скоростта на газа, преминаващ в нея и от това колко пъти теглото на горивото надвишава празното тегло на ракетата. А проблемите със слуха изобщо не са попречили на учения да притежава добро разбиране за музиката, както личи и от  „Произход на музиката и нейната същност”. Като привъженик на евгениката Циолковски си навлича неприязънта на комунистическите власти, които дълго време отказват да публикуват откритията му под предлог, че „не били достатъчно марксистки”. Ирония или не, но точно съветската държава е наследник на обемните трудове на космическия мечтател, който ù ги завещава след смъртта си през септември 1935.

Университетът и Държавният музей на космонавтиката в Калуга днес носят неговото име, кратер на Луната също. Ликът му е върху печати, медали, статуи. Дървената къща е превърната в музей. А усилните трудове, над които са бродили кръглите очилца на  Циолковски, през 90-те години бавно и постепенно започват да излизат от забвение. Много от ракетните учени по света са повлияни от човека, който до последно е вярвал, че „невъзможното днес ще стане възможно утре”, защото „действителността почти винаги изпреварва въображението на пророците”.

Христина Чопарова 

изображения: тук и тук