Календарът на маите внесе нотка на напрежение заради тълкувания, свързани с края на света. Край, който така и не настъпи, но не поради грешка в изчисленията, а поради твърде буквалното възприемане на един потенциален финал, разбиран главно в апокалиптичен смисъл. Маите са били чудесни астрономи, можели са да разчитат с потресаваща точност космическите цикли, въпреки липсата на измервателни уреди, познати ни от съвремието. Това от своя страна е облякло в такова доверие и прословутият календар, но той далеч не е единственото нещо от маянската култура, което е било нееднозначно тълкувано.

Маянските пиктоглифи (каменна писменост) дълго време са обект на изследвания от редица капацитети, сред които  легендарният етноисторик сър Джон Ерик Томпсън. Той дълги години работи по декодирането на писмеността на маите, предлагайки собствена система на езика им. Негова е дългогодишно битувалата теория, че глифите по каменните стели (различни по големина плочи) от Пиедра Негра съдържат само религиозни и езотерични текстове, без елементи на история или политика. Но през 60-те години една симпатична украинка с увреден слух – Татяна Авениревна Проскурякова – след многобройни наблюдения и изследвания прави извода, че всъщност тези високи до тавана плочи съдържат история на маянски династии. Или по-конкретно, разказват историята на подрастването на определен владетел на маите – от детска до зряла възраст (период от около 60 години), като при всяка следваща година големината на плочата расте.

Можем само да опитаме да си представим изражението на сър Томпсън, когато е получил доклада на дребничката млада жена с лъчезарна усмивка. Над двайсетгодишните му ревностно защитавани теории за маянската епиграфика се срутват пред взора му, но в името на историческата достоверност и хронология той няма друг избор, освен да признае правотата на заключенията ù.

Татяна Проскурякова се ражда през 1909 г. в семейството на артилерийски инспектор. Студените сибирски зими в началото на века са особено свирепи. Върлуват дифтерит и скарлатина, които не пощадяват и двете дъщери на Проскурякови, но само при Таня тишината се настанява като постоянен гост. Когато започва болшевишката революция през 1917-та, семейството емигрира окончателно в САЩ. Таня завършва образованието си в университета на Пенсилвания и се дипломира като археолог през 1930 г., но в условията на остро усещащата се икономическа депресия тя не успява да си намери работа в университетския музей. Липсата на слух допълнително смалява възможностите ù да работи друго, и почти по щастливо стечение на обстоятелствата Татяна Проскурякова се присъединява към американска научна експедиция, която ще прави археологическа възстановка в древния град Чечен Ица в Мексико.

Таня притежава удивително пространствено въображение, което ù позволява да „вижда” как са изглеждали древните руини и да направи прекрасни архитектурни реконструкции, от които са възхитени надзорните органи и членовете на експедицията. Покрай работата си по реконструкциите Таня има възможността да наблюдава и изучава маянските пиктографии, които са смесица от букви и йероглифи, докато установи онова, което ще разбие на пух и прах теориите на сър Ерик Томпсън. Наблюденията ù са от съществено значение за следващите поколения дешифровчици, а заслуженото признание е под формата на наградата „Алфред Килдера”, която получава през 1962 г., както и орденът „Кетцал” от Гватемалския департамент, получен от Проскурякова една година преди кончината ù през 1985-та.

Като че ли колкото по-голяма е липсата на слух, толкова са по-големи и компенсаторните механизми. Тази закономерност се е проявявала при много от учените със слухозагуба, но като че ли изпъква у многостранно развита личност, каквато е Робърт Хейдж Уайтбрехт от Ориндж, Калифорния. В началото на април 1920 г. той се ражда с вродена глухота. Благодарение на всеотдайната си майка, обаче, започва да се учи да разчита по устните, след което тръгва на училище заедно с други глухи деца. Малкият Робърт започва да се интересува от наука покрай посещенията във фабрики за пакетирани храни, където учителят му ги води с учебна цел. Интересни са му всякакви машинки и начинът им на действие. Увлечението по астрономия го провокира да създаде още като ученик в колежа „Св. Ана” свой собствен модел телескоп, за който получава почетното научно отличие „Бауч и Лъмб”.

В университета в Бъркли симпатичният младеж се чувства нещастен и неразбран, но въпреки различието си, не желае да използва услугите на преводач, а заема записките на свои колеги, за да следи по-добре лекционния материал. Разсейва се с работата, която обича, и която често сменя, защото е любопитен да научава повече, търсейки върху какво окончателно да съсредоточи интереса и времето си. Тези търсения го отвеждат до радиационната лаборатория на калифорнийския университет (сега Национална лаборатория „Лорънс Ливърмор”), а после и в подразделение на щатските военноморски сили, където разработва модел на Гайгеров брояч и работи по различни проекти за безопасност и спасителни операции.

Любовта на Уайтбрехт към машинарийките, обаче, не спира дотук. Неуморният инженер разработва фотоапарат за автоматично фокусиране на звезди, а по-късно и камера за по-добри снимки на Космоса. Но изглежда, че призванието на Робърт Уайтбрехт е там, където никой не предполага, че е възможно – в радиокомуникациите. Още като ученик той се забавлява да изпраща любителски радиограми.  През 1964 г. щастлива случайност го среща с приятел – небезизвестният зъболекар-ортодонт Джеймс Марстърс (James C. Marsters), който е с увреден вследствие на преболедуване от скарлатина слух. Двамата обединяват усилия в търсенето как да преодолеят слуховите си бариери и да общуват чрез радиото, като разработват дизайн на фонетичен акустичен смесител (днес наричан модем). Така ентусиастите с различни професии и общо увлечение към радио- и телекомуникациите стават пионери в първата световна комуникация, осъществена чрез телетипно устройство. То представлява комбинация от телефон, клавиатура и екран за четене, и с негова помощ милиони хора с увреден слух по света могат да въвеждат и предават послания помежду си.

Превод от английски и колажи: Христина Чопарова

/по Deaf Scientist Corner/