Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, наскоро се присетих за много забавната комедия на режисьора Артър Хилър oт 1989 г. „Един не чул, друг не видял” (See No Evil, Hear No Evil), с Ричард Прайър (Уоли) и Джийн Уайлдър (Дейв). Там Уоли е сляп, а Дейв е глух. Двамата стават свидетели на убийство, но са възможно най-трагикомичните свидетели, тъй като Дейв е видял всичко, но не може да го разкаже, а Уоли е чул всичко, но не е видял нищо. От гледна точка на закона свидетелите са неспособни да докажат, че убийството въобще се е случило. Затова пък са особено комични опитите да го докажат – нищо, че на тях нито им вярват, нито ги разбират.

Подобна е ситуацията и с ползвателите на жестов език. Особено тези, които са посредници в общуването между глух и чуващ. Иначе казано, преводачите. Те са мостът, по който тече обменът на информация между двама души, които без такава помощ не биха могли да се разберат по конвенционалния начин. Това обстоятелство само по себе си подсказва колко е голяма отговорността на посредника и колко е важно той да познава добре езиковите системи и култура на тези, на които посредничи. За целта е необходимо да е овладял до съвършенство и двете езикови системи, за да може да осъществява максимално точен пренос на информация, в която не се губи никаква част.

В област като жестовия език, особено национални жестови езици, за да бъдат правилно и точно превеждани, е необходимо от своя страна да е наличие богатство на езика, изразяващо се в това за всяка дума да има релевантен жест, който да я обяснява. Единствено тогава е възможно постоянно увеличаващия се и обогатяващ с нови думи, чуждици и други езикови елементи говорим език да има своя аналог в жестовете. И единствено тогава посредникът, чиито познания следва да се развиват пропорционално на обогатяването на езиковите системи, ще може да извършва качествен професионален пренос на информация от говорим към жестов и от жестов към говорим език. 

Преносът на информация, обаче, все още не е превод. То е „предаване”. И в немалко случаи – „тълкуване”, тъй като при липса на определен жест за точно определена дума се подразбира, че е нужно веднага да бъде обяснена, заменена с аналогична – синоним или близка по значение. В противен случай цялата налична информация ще се пренася с много големи пропуски или съкращения, които застрашават вече самия контекст на съобщението. А не бива да се забравя, че има области на комуникация, в които самият език е специфичен, с определена терминология – например юридическата. За да бъде адекватен и точен един посредник между, да речем, ищец с увреден слух и съответните правни служители, е нужно посредникът да познава сложните термини, тяхното жестово изражение и да може да ги предава със същите темпове, с които борави и говорещият.

Употребявам израза „би следвало”, защото това е идеалният вариант. За съжаление, реалността е малко по-различна. Българският жестов език е беден на жестове. В момента съществуващия у нас „Български жестомимичен речник” (2006) съдържа 3 000 думи, обособени в 28 теми, а във втората част на речника, издадена през 2007 г. са добавени още 1500 нови. Това обаче е твърде недостатъчно, а и жестовият език, като всяка езикова система, търпи изменения и допълнения поради обстоятелството, че ползвателите му – глухите хора – сами измислят нови думи или заемат от другонационални жестови езици, „побългарявайки” ги. В резултат на всичко това, може да се каже, че за една дума има няколко, при това различаващи се жеста, употребявани от глухи хора в различна възраст. По-възрастните използват един вид жестов език, базиран на установени академични норми и считан за по-артистичен и по-смислово изразителен, докато по-младите представители на глухата общност у нас предпочитат „модерния жестов език”, който е комбинация от привнесено отвън, предадено поколенчески и измислено в движение.  Дори битува мнението, че младите хора без слух не желаят да се ограмотяват жестово от съществуващите речници. В резултат на всичко това, за един посредник между представители на глухите общности у нас, би представлявало особено предизвикателство да умее да разбира и да интерпретира жестовата комуникация така, че да бъде ясна и разбираема между всички комуникатори. В тази си роля той следва да се опира не са само на вече съществуващия жестов речников запас, но и на опита си в комуникацията с много и най-различни представители на глухите общности, за да усвоява и жестовете, създавани от ползвателите им.

Тези жестове не винаги изглеждат логически или артистично и смислово изразителни. Но все пак са средство за комуникация, предпочетено за ползване по силата на навика или авторството. И моето лично мнение е, че тези жестове са част от езиковото многообразие в цялата жестова система, и не би следвало да бъдат пренебрегвани само поради съображението, че не отговарят на някакви естетически или академични критерии. Жестовият език в целостта си е уникален и не прилича на никой друг език, като от това не следва да повтаря точ в точ граматичните правила на говоримите езици, а единствено да притежава адекватно на говоримите богатство на ползваеми единици. Казано по-простичко, нужно е да има достатъчно жестове, съответстващи на думите, предлозите, съюзите и всички езикови елементи в говоримите езици. Това означава, че жестовият език е не само необходимо, но и належащо да се обогатява с нови жестове. И в тяхното измисляне би следвало да участват всички – както глухите хора като ползватели на жестов език, така и техните посредници в общуването.

Колкото до посредниците, трудно биха могли да се наричат „преводачи”. В английския език думата „превод” е translation. Означава още  и„предаване”. Но по света е приета по отношение на жестовия език английската дума „interpreter”, т.е., интерпретатор, тълкувател, обяснител. Човек, който тълкува, когато превежда от реч. Sign Language Interpreter в буквален превод от английски означава „Тълкувател на знаковия език”. И е законно призната професия със свой кодекс и регламенти. Когато си тълкувател, имаш правото да привнасяш от себе си, с цел да обясниш по-добре и по-достъпно с наличните ресурси, с които разполагаш. Но бидейки преводач, следва да предаваш точно – което, както вече опитах да обясня – не винаги е възможно, когато се предава устно от говорещ. С оглед гореизброените обстоятелства, жестовият език по-скоро се тълкува и обяснява, отколкото се превежда дословно и точно.

Преводачите от чужд език, писмен или говорим (в чуждоезиковата литература, като индивидуален посредник при интернационални срещи или масов посредник на събитие) следват различни регламенти и кодекс, съобразени със съответната област на превеждане. Превеждането е творчески акт, самата професия е творческа по смисъла на свободната интерпретация. И все пак е много важен въпросът докъде се простира тази свобода? Доколко е етично един преводач да създава имидж на този, на когото превежда, представяйки го в по-добра светлина?

Ясно е, че бидейки посредник, преводачът приближава две култури дотолкова, че да им помогне да се опознаят, да се срещнат и да се случи обмен между тях. А за посредниците с жестов език това е още по-отговорна роля, тъй като – бидейки преносители на масова информация – спомагат за окултуряването и образоването на самите глухи общности.

От всичко, което тематично разгледах дотук, се налагат и няколко извода:

 

  • всеки преводач, независимо от областта на превеждане, е необходимо да има много добро познаване на материята – респ. езика, терминологията.
  • преводач с диплом и курсове за допълнително обучение респектира, но определящо за професионализма му е обема на практиката му и интересът към езиковите детайли.
  • преводът е творческа професия, но колкото и творчески да подхожда един преводач, не може да замества автора (писмено) или да интерпретира твърде волно (устно).
  • устните преводачи не са само механични предаватели на информация, те създават комфорта и атмосферата на общуването.
  • всеки би могъл да нарече себе си преводач, но професионализмът се познава по наличието на скромност – преводачът е сътрудник, не основният играч.

 

Съществуват различни етични кодекси с правила за професионално държание, разработени от различни асоциации на преводачи на знакови езици. Световната асоциация на преводачите на знаков език (WASLI) са направили чудесен подбор на такива етични кодекси на национални асоциации, които англоговорящите от вас, скъпи читатели, могат да изтеглят от страницата на WASLI.

В заключение. За да не се стига до ситуация, в която един не чул, друг не разбрал, е нужно наистина професионалният жестов превод да покрива много високи критерии. Особено е нужен при събития на високо ниво, а в днешното забързано и динамично ежедневие на комуникация без граници, търсенето на добре подготвени и професионални жестови посредници е голямо. Не бива да забравяме и изнесените на конференцията в Брюксел факти: на 160 души с увреден слух се пада по един преводач. А глухите хора по света са около милион. Тежкочуващите – около 51 милиона.

Без тълкуватели повечето от тях са извън комуникационните бариери.

Христина Чопарова

Изображения: Езикови услуги и Wentworth Douglas Hospital