Днес ви предлагам един разговор, в който задаващият въпросите е моя близка приятелка. Тя е с нормален слух и имаше желание да внесе повече яснота в някои свои разбирания за хората с увреден слух. Отговорите ми са базирани на натрупани наблюдения и впечатления, и са изцяло мое лично мнение. Разговорът е проведен по скайп на 29.07.2013 г., и го предавам дословно.

В.Д: Извинявай за въпроса и дано не те обиждам, но винаги съм смятала, че жестовият език е универсален. Така ли е всъщност?

Христина: Интересен въпрос, който ми подсказва, че все още има какво да се уточнява по въпросите за жестовия език с цел по-добрата информираност на обществеността за това какво представлява, на кого е нужен, кога е нужен и защо има толкова спорове по него.

За да ти отговоря, ще започна оттам, че като всеки език, и жестовият е уникален сам по себе си, но това далеч не предполага и универсалност. Хората с увреден слух в съответната държава си ползват техен език, който смислово им обяснява дадената дума, но всички официално приети жестови езици по света имат по нещо общо и заимствано. Така хора от различни националности могат да се разбират чудесно на езика на знаците, даже да не владеят съответния чужд език. Пример за това са множеството чуждестранни туристи от Украйна, Италия, Финландия и др., които покрай летните игри за глухи – Дефлимпикс – на които България в момента е домакин, идват в сградата на СГБ и общуват свободно с жестове, разбираеми за всяка от общуващите страни. В известна степен това придава някаква универсалност на жестовия език, макар че както всеки език, така и той непрекъснато се изменя, допълва, той е динамичен език.

Съществуват ли някакви правила в жестовия език? Аз винаги съм смятала, че той е нещо като… асоцииране. Чинията си е чиния, чашата си е чаша.

Той е асоциативен, да. Когато казваш чиния или чаша с жест, обаче, ти РИСУВАШ предмета.

Да, именно затова предположих, че е универсален.

Жестовия език е език на знаците – за общуване са нужни само две ръце и желание за взаимно разбиране. Думата „жестов” подсказва, че всяка дума се изобразява с ръцете така, че да подсказва смисъла на това, за което става дума. Затрудненията са няколко. Първо, много от хората с проблеми на слуха са родени, живеят и обучават в среди на хора без слух, и започват да измислят свои жестове, с които навлизат в звучния свят, преди да овладеят по-късно други жестове, по-общоприети. Наричат това „майчин език – жестомимика”, който всъщност е трудноразбираем и неграмотен, по стандартите за общоприетите жестове. Но вкъщи жестовете са едни, в училище други, и се получава разпокъсана система от знаци. Приетите  като стандартни се речниковат и преподават. И макар че има речници, съдържащи над 5 000 думи от говоримия български език, се осъзнава чудесно тяхната недостатъчност. Второ, даже това количество се струва на повечето хора с увреден слух прекалено голямо, тъй като те общуват опростено за по-лесно разбиране. И като казвам опростено, имам предвид съвсем аграматична употреба на думите, липса на родове, на предлози и съюзи. Трето, за много от думите у нас няма жестове, а знаеш, у нас езикът се мени всяка секунда, навлизат чуждици, появяват се нови думи. Ако за всяка от тях трябва да се измисли жест, речникът би заприличал на Енциклопеция – представяш ли си човек със затруднения във възприемането да научи всичко това? Но пък и много от глухите хора оправдават нежеланието за учене с глухотата и едва ли не смятат, че тя е извинение да стоят на такова ниво. И това го има. Затова не можем да говорим за универсалност на езика. Колкото и всички да ги подвеждат под общия знаменател “глухи”, хората с увреден слух са различни и като такива трябва да се възприемат, когато става дума за жестов език и нуждата от него.

Но нали е общоприет, т.е., съществуват правила?

Да, всички бихме искали да има единен жестов език, грамотен и богат, на който да се обучават малките деца с увреден слух, родени глухи или впоследствие оглушали, както и всеки, който употребява жестов език. Само че това е леко утопично по няколко причини. Различните жестове, примерно. Идеята на жестовия език е да показва смисъла веднага, да се разбира от раз. Да вземем думата доктор. Първата ти асоциация е да изобразиш спринцовка, сякаш натискаш с пръсти невидимо бутало, за да впръскаш в другата си ръка. Само че в много краища на страната у нас това значи също и наркоман. За да бъдеш правилно разбран, е въведен друг жест – почукване с едната ръка върху другата (по асоциация с почукванията с пръст, когато те преслушва лекар). Само че този жест, по моему, е много далече от смисъла на доктор. Човек, който не е запознат с жестовия език, независимо дали чува или не, трудно ще свърже този жест с лекар. Прилича на почукване по врата. Разбираш сега, че едно от правилата е жестовете да се уеднаквяват така, че да се избегне погрешното разбиране, недоразумението или откровеното неудобство, ако използваш погрешно дума, която се окаже нещо нецензурно. Но по моему тази разлика в думите, приети за стар и нов жестов език, могат да се оприличат на диалектите в българския език. В различните краища на страната малките сиви птичета могат да се наричат и врабци, и дживгари. Важното е да бъдеш разбран, но понякога е трудно само с един жест да изобразиш нещо. Тогава ти трябват не повече, а нови. А за много от думите няма жестове. Как да обясниш някому, примерно, какво е мравояд? Знаеш ли колко вида птици има? Как да ги изобразиш с жестове?

Е, добре де, защо не се измислят нови жестове тогава? Правилни…

О, измислят се. Определено се измислят, но въпросът често дребнаво опира до това кой ги измисля. И определението „правилен” е много разтегливо понятие. Ще ти кажа защо, според мен. Дори след време да се въведе определен „правилен” жестов израз за дадена дума, с цел всички да я разбират и ползват, повечето си карат както са се научили от малки. У нас децата свикват да си измислят свои жестове за нещата, и си ползват тях. Вкъщи си жестикулират по един начин, в училище по друг и в крайна сметка, не може да има ПРАВИЛЕН жестов език, доколкото всеки разбира онова, с което е свикнал. Не можеш и да задължиш някого да знае всичко, нито да ползва определени неща, които не разбира, само защото са приети за правилни.

Законът това не може ли да го регламентира по официален начин?

У нас жестовия език не е въведен и одобрен като официално средство за общуване на хора със слухови проблеми – защото възниква въпросът, кой от всички жестови езици да се узакони? „майчиният – жестомимика”, речниковият, който е по-скоро тълковен, или международният, от който е заимствано, и който  (според Тед Сапала, д-р на психологическите науки в университет Рочестър, Ню Йорк, САЩ) е някаква комбинация от езици, т.нар. „неправилно говорим чужд език”, в който всеки привнася от собствената си култура, а доста често тя е и аграматична. Иначе аз лично смятам, че жестовия език е нужно да се легализира дотолкова, доколкото той е необходимо средство при обществени събития, когато трябва те трябва да се обясняват и превеждат на глухи хора. Вече е отделен въпрос преводачът какъв жестов език ще владее, макар че специално преводачите ги обучават по създадения у нас речник, а има и преводачи, в чиято компетенция влиза и международният (жестуно). Но ето че въпреки наличието на преводачи, които превеждат и в тв формати, много от глухите хора се оплакват, че не ги разбират. А това е така и защото самите глухи малко или никак не ползват речниците, има съмнения, че не си обогатяват запасите от думи. Така че проблемът е двояк – от една страна, не можеш да задължиш никого да усвоява език, ако не му се налага, и от друга, за доброто разбиране между всички е желателно езикът да е универсален. Но как да стане при това положение? Внасяни са предложения до съответните министерства, но  още се спори ли е език изобщо, за да е релевантен на всички останали. Има някои общоприети жестове, които се водят универсални, и се разбират от всички независимо от езика. Такива са обръщенията, поздравите, елементарните въпроси с опознавателна цел – име, години, работа, такива неща. Обаче има и друг проблем – ще се разберат разговорно, но когато нещата опират до писане, до документация, ще има известни затруднения. Някак си покрай жестовете писмения език остава на заден план, а идеята е да се овладява и той. Мнозина от глухите, обаче, за жалост не могат да пишат правилно, какво остава за молба или автобиография, и се нуждаят някой да им помага за това. Често за тези неусвоени умения се разменят упреци – между родители, учители, министерства. Но нещата опират и до желанието на самите хора с увреден слух да се научат на един по-късен етап, когато нито една от споменатите институции няма власт върху доизграждането и усъвършенстването им като личности.

Но нали жестовия език е полезен и нужен за всички хора с увреден слух?

Не на всички. У нас постоянно се чува „трябва” – това трябва, онова трябва, и наблюдавам едно желание да се вкарат в рамки неща, които постоянно излизат като тесто от тава. Имам предвид, че преди да започнеш да правиш закон за нещо, важно е да е ясно кого ще обслужва той. У нас хората с увреден слух са – по примера на приетото в света – наречени сборно „глухи”, макар че те всъщност са всякакви. Разбираш ли, има тежкочуващи, ранноглушели, родени глухи, къснооглушели, оглушели при инцидент, болест, старост и т.н. Всички тези хора имат потребност да се аклиматизират към състоянието си и да намерят най-удобното за тях средство за общуване. Но, с извинение, никъде не е казано, че жестовият език е задължителен за всички с някаква степен на слухозагуба. Той е желателен. Помощно средство. Това ще рече, че когато си без слух, търсиш логично компанията на хора, сред които ще се чувстваш „в свои води”. Да усвоиш или не жестов език е въпрос на желание, не задължителна мярка. По тази причина и мнозина не се отказват от „своя си жестов език”, за да усвояват по-общоприетия за правилен. А има и нещо друго – много родители на деца с увреден слух не искат децата им “да ръкомахат”, защото и те, както и много от хората с естествен слух, не са наясно нито какво е жестовия език, нито какви са ползите му. Поради което децата не овладяват никакъв знаков език, бил той речников или друг. Така пък самите деца по-трудно усвояват езика, защото едно нещо като не им е изобразено с жест, трудно ще разберат какво е. И затова много от тях си остават неграмотни – ако само видиш как се изразяват или пишат, звучат по-зле от чужденци, научили 2-3 наши думи. В повечето случаи нищо не им се разбира. Нямат нужда от родове, от съюзи, всичко се съкращава.

Много от хората с естествен слух стават преводачи, защото жестовия език им се струва мега екзотичен и любопитен – нещо като да владееш хинди или суахили, примерно. Имат желание да помагат. Това е чудесно, похвално е, но… във всяка информация – официални документи, вестници, новини и прочее, голяма част от текста се съкращава за удобство и по-лесно разбиране. Просто защото няма и време да преведеш всяка една дума. А ако тя няма и съответния жест… По тази логика и самите преводачи би трябвало да имат свободата да измислят нови жестове, за да обрисуват по-добре новите думи. Но я нямат, защото на това би се гледало като недопустимо отклонение от нормата. Отделен въпрос е, че това има леко дискриминативен привкус – преводачите като че ли не са капацитети и нямат правомощия да измислят и въвеждат свои интерпретации на думите  в жестовия език, макар да съм убедена, че според ситуацията на мнозина им се налага да го правят. От друга страна, в повечето случаи те са просто неофициални придружители на добра воля, и поне на мен не ми е известно дали има официален регламент, който да ги задължава да се придържат единствено към усвоения речников език на знаците. Според мен желанието да бъдеш максимално полезен и разбираем, въпреки ограничението на речниковия запас, е похвално.

Но да се върнем на въпроса – заблуда е, че ВСЕКИ с увреден слух трябва да знае или има нужда от жестов език. Нужно е да знае – доколкото общува с такива хора, които го потребяват, за да се разбират. Но лично на него ако не му е нужен, е в правото си да ползва други средства за комуникация. Примерно, има тежкочуващи, оглушели късно, те са свикнали да си говорят, да пишат, някои носят апарати и кохлеари, не им е било нужно да знаят жестовете, те просто не общуват така. Въпрос на избор.

Не съм специалист по жестов език, но считам, че мога да изразявам мнение по въпроса, тъй като имам вече доста наблюдения. Ще си позволя да кажа, че децата с увреден слух, израстнали в среда на чуващи хора, обикновено получават по-голямо внимание и усвояват по-добре граматичния български език, имат по-богат речников запас и използват максимално говора си. Те по-лесно се интегрират, защото за тях не е проблем да общуват и с хора с естествен слух. Обратно, тези, които растат в тиха среда, усвояват по-добре жестовия език за сметка на граматиката и рядко използват говор, разчитайки само на ръцете и изражението си. Те почти не се интегрират сред чуващи и нямат особено голямо желание да общуват с други, освен с хора с увреден слух. Често се говори за общуване без бариери, но по моему, самите общуващи с избора си често ги поставят.

Такива неща не сплотяват ли всички хора с увреден слух, за да намерят заедно решение?

Ами, за съжаление, по-скоро не. Хората са различни и имат също толкова различни потребности. С това аз лично не ги деля на чуващи, нечуващи, глухи, тежкочуващи и пр. За мен са просто хора със слухова загуба, но не са еднакви, не са маса хора с общ проблем, макар че обществеността точно така ги третира. Някои колеги журналисти даже все още използват израза „глухонеми” на общо основание, макар че е обиден и не отговаря на реалността. Всички могат да говорят, отделен въпрос е кой колко желае да ползва и да развива гласа си. Заедността е трудно постижима, особено като виждам какво става сега в средите на повечето млади хора с липса на слух. Имам наблюдения,  че за мнозина от тях, щом си дори малко по-добре изразяващ се, ти не си от тях, не си с тях.  И всички, имащи късмета да чуват в някаква степен с апарати или кохлеари, в техните очи минават едва ли не за чуващи, които задължително целят да ги дискриминират, да ги отхвърлят. Няма такова нещо. Който и да им насажда такова мислене, не им прави услуга. Това е нужно да се има предвид, когато се правят изказвания за правата или свободите на всички, когато се говори от името на всички.

изображение: интернет