Скъпи приятели, продължаваме темата за българският знаков език от този пост с

Проф. Цанка Попзлатева:

ЕСТЕСТВЕНИЯТ ЖЕСТОВ (ЗНАКОВ) ЕЗИК КАТО СЛОЖНА ЛИНГВИСТИЧНА СИСТЕМА 

От лингвистична гледна точка жестовата комуникация между глухите хора е задълбочено анализирана  в САЩ (1960). Установено е, че тя се различава по начин на възприемане (зрението) и начин на артикулиране (ръката) на  символните знаци, но притежава всички най-съществени характеристики на устните  езици по света.  Езикът на жестовите знаци се оказва сравним по лингвистична сложност и функции с всички други естествени езици по света. Неговата сложна лингвистична структура също включва фонология, семантика, граматика (морфология и синтаксис). Доказва се, че знаковият език не произхожда от устния език на чуващото мнозинство в държавата и не се подчинява на неговите граматически закономерности. Той  възниква в самите общества на глухите хора и се развива, обогатява по свои специфични пътища. Като пример често се дава фактът, че знаковият език на американските глухи хора  съществено се различава от този на глухите хора във Великобритания, въпреки че говоримият английски е общ. Нещо повече, американският знаков език  е много по-близък до  френския знаков език, въпреки съществените различия в лексиката и граматиката на  говоримите езици.

Днес вече се знае, че съществуват почти толкова естествено възникнали жестови (знакови) езици, колкото са и устни езици по света. Тяхната основна единица е жестовият знак, който  подобно на думите  е лингвистичен  символ на съществуващи обекти, явления и абстрактни понятия. Това е лингвистичен знак, съществено различен от  несъзнателните жестове (жестикулацията), които съпътстват и подкрепят по образен начин  изразяваните мисли в междуличностното общуване чрез устен език.  Освен тези жестовите знаци, в езика на глухите хора се използват лингвистично и други символни знаци – дактилни, лицева мимика и някои звукове. Затова терминът  „ЗНАКОВ ЕЗИК“ (sign language) става общоприет и измества „жестов  език“.

Жестовият знак също се оказва  членоразделен, т.е. има свои съставни елементи, наречени „кереми“.  Керемите се сравняват по функции с фонемите в говоримите езици и могат да променят значението на знака.  В американския знаков език са  открити 55 кереми, които са групирани в три базови категории (форма на ръката, посока и бързина в смяната на движенията). Свързването на жестовите знаци в смислено изказване се  управлява от морфологични и синтактични правила, чрез които  се кодират и декодират мислите. Между граматиката на знаковия и на устния език има важни различия, които се обясняват главно със специфичната реализация на тези езици в пространството – единият е слухов и е артикулиран устно, а другият е визуален и е артикулиран ръчно.  При тези условия изискванията за бързина  на мисловния обмен в комуникацията  вероятно са повлияли върху стабилизирането на специфичен  за всеки от двата езика начин на подреждане на елементите в лингвистичното изказване. Така  изказването със знаков език не следва буквално (по калкиращ начин) граматичната структурата на говорното изказване.

За целите на образованието, както  и за улесняване на общуването с чуващите в различни официални ситуации, са създадени  вторични и изкуствени знакови системи от група хора (обикновено чуващи педагози или глухи и чуващи членове на организациите на глухите).  Най-широко  разпространена система е калкираният  с жестови знаци устен език. Тези система  предполага създаване на речници, които включват една голяма част от лексиката на естествения  знаков език на глухите хора в съответната държава, но другата част е от съзнателно измислени жестови знаци (за думи без жестов знак-аналог или жестови знаци за изразяване на граматичните особености на словесния език).  Като цяло изказването е построено по граматичните правила на официалния в държавата устен език. Калкиращите системи се определят като визуализиран с жестови знаци словесен език. Обикновено се използват успешно за преводни ситуации, но са полезни и при ограмотяването на учениците. Тези изкуствени системи са най-достъпни за чуващите хора до езика на глухите хора, които за първи път се запознават със знаков език. Днес в методиката на словесното езиковото обучение и общообразователната подготовка на глухите деца  все повече се признава, че естествените и изкуствените знакови системи имат своето специфично място и функции, но трябва да се осъзнават като различни от децата и педагозите  и много внимателно да се прецизира съотношението между тях във всека училищна възраст.

Въпреки че има определени ползи в образованието и в социалната комуникация с чуващите, изкуствените знакови системи  не се приемат за същинския език на глухите в  държавата. Тези държави, които вече проучиха  граматиката на своя естествен   знаков език и го разпознаха  като съществено различен от  словесния език, доказаха необходимостта от неговото признаване като  втори официален език в държавата. В различните преводни ситуации те все повече се стремят да ползват естествения знаков език с неговата специфична граматика (например по телевизията, семинари и т.н.), с което осигуряват широк достъп до информация на всички  глухи хора (грамотни и по-малко грамотни в словесния език). Именно този език и тази граматика все повече доминират в обучението, провеждано  в Съюзите на глухите, както и в факултетите по Лингвистика, Психология и Педагогика на университетите.

ЗНАКОВ БИЛИНГВИЗЪМ И БИКУЛТУРНА ИДЕНТИЧНОСТ НА ГЛУХИТЕ ХОРА

Понятието „знаков билингвизъм“  е сравнително ново. То също се появява след новите  открития в психолингвистиката и науките за детския мозък. Съвременната научна информация обобщава, че едно дете е в състояние да овладява успешно два устни езика, ако в неговото семейство се общува ежедневно с тях. Въпреки че са различни, двата езика не си пречат един на друг, а обратно -   взаимно се обогатяват.  От тази позиция се анализира билингвизма на глухите деца, за които широко се твърдеше, че жестовият език пречи на устния език и трябва да бъде избягван. Днешните научни факти категорично отхвърлят тази позиция, която наистина създава фобия  у родители и педагози. Постигна се съгласие по следното:

  • Глухото дете на глухи родители учи спонтанно знаковия език още през първите години и използва неговата биологична (мозъчна) база за учене на словесния (устен и писмен) език;
  • Чуващото  дете на глухи родители едновременно и успешно учи двата езика (знаков и устен), които заедно участват в специализирането на лявото мозъчно полукълбо в обработката на езикова информация.
  • Глухите деца от чуващи семейства, които попадат в среда на други  глухи деца, също по естествен път (без специално обучение) бързо усвояват жестови знаци в ежедневното общуване с другите.  Това подкрепя мозъчната основа, на която се  опира съзнателното учене на словесния език (устен и писмен). В училищна възраст двете  езикови системи си взаимодействат и се подпомагат в развитието си, независимо каква е педагогическата система (устен метод, метод на тотална комуникация или знаков билингвизъм), независимо че се учат по различен начин и че се подчиняват на различни граматически правила.
  • Рано слухопротезираните глухи деца със слухови апарати или с кохлеарен имплант получават достъп до устния език през първите години на детството, но повечето от тях рано или по-късно също научават жестовия език, за да се приобщят към други глухи младежи или възрастни, с които влизат в контакт.
  • Повечето глухи младежи имат силна потребност да се реализират в обществото  и дейностите на чуващото  общество, но те имат и силна потребност да бъдат приети и признати в обществото на глухите хора. Това чувство за двойна социална принадлежност се дефинира като „знак-билингвистична“ идентичност.  Колкото по-силно е изразено, толкова по-малко са рисковете за психичното здраве на личността. За да се впишат в двете социални общности, младите и възрастните хора  трябва добре да владеят двата езика. т.е. трябва да  имат знак-билингвистична способност.

 

Христина Чопарова

изображение: интернет