Скъпи приятели и читатели на сайта, за езика на знаците сме писали и преди. Като уникална знакова система, която използват хората със слухова загуба, а напоследък и все повече чуващи, интересът към него не намалява. Според множество мнения, в България причината да няма законово приет официален български знаков език (BgSL) по примера на други държави е, че жестовият език на глухите хора у нас няма статута на стабилна система, чиито носители и потребители да са всички със слухова загуба.

 Споровете дали жестовия език е релевантен на говоримия, дали е основно или помощно средство, кой се нуждае от него, с калкиране ли да бъде или без, по каква методика да се изучава, „неразбираемите” преводачи и липсата на логика в някои жестове, недостатъчното жестове за много от думите в книжовния език и др.,  оформиха скелета на проблематика, по която има множество гледни точки и все още никаква яснота. Всичко това се явява препятствие за българския знаков език да бъде легитимиран и официално признат като отделна езикова система. По тези въпроси от години у нас работят множество специалисти – педагози, психолози, лингвисти и др., чиито усилия са насочени в много области – от предоставянето на адекватна информация за същността на езика и неговото приложение, до съставянето на учебни помагала и методики на обучение, съобразени с индивидуалните биологични възможности за усвояване и разбиране.

Днес ви представям гледната точка на проф. д-р Цанка Попзлатева, преподавател във ФНПП към СУ „Св. Климент Охридски”, която бе така любезна да я сподели.

ЗНАКОВИЯТ ЕЗИК НА БЪЛГАРСКИТЕ ГЛУХИ ХОРА – СОЦИАЛЕН ПРОДУКТ, ЦЕННОСТ И ОТГОВОРНОСТ НА ЦЯЛОТО БЪЛГАРСКО ОБЩЕСТВО

Моята 32-годишна дейност като университетски  психолог и лингвист, който провежда теоретични и емпирични изследвания  с нечуващи деца, ученици, студенти и възрастни, ме прави дълбоко съпричастна към проблема за тяхната езикова компетентност – ключов проблем за образователната и социалната практика.  Мога с увереност да твърдя, че знаковият език на българските глухи хора  е уникално  социално и биологично явление, независимо дали е достатъчно проучено, познато  или осъзнато от самите нечуващи хора, от чуващите специалисти, педагозите, учени или цялото  българско общество. Като богатство за  цялото общество, той трябва да бъде разпознат като самостоятелна езикова  система, различна от словесния български език и регулирана от собствени граматични правила и закономерности. За разлика от повечето Европейски държави, които направиха това,  България все още не е видяла в своите глухи хора  биологичните носители и ползватели на този визуален български знаков език. От това произтичат недостатъчните аргументи за неговите права да бъде официално признат  в нашето общество, наред с устния български език. Това е критичен момент не само за образованието, но той блокира  възможностите  на редица нечуващи младежи за социална реализация като личности с високо престижна в цялото българско общество бикултурна идентичност.  Изучаването и признаването на знаковия език, като съществено различен от устния език, качествено промени  социалната ситуация в много държави. Чуващите хора силно повишиха своя интерес към него, а всички техни глухи близки се гордеят с този достъпен за тях сложен език и се самоопределят като  социална общност – Глухи (изписвана  с главна буква).  Това не намалява мотивацията да овладяват устната и писмената форма на словесния език, за да се ползват от всички възможности в държавата. Реално обаче езикова компетентност в устен език, сравнима с тази на чуващите, се постига от не много глухи хора, поради биологичната им същност на нечуващи хора.

Анализите на протичащата дискусия, а и мои преки наблюдения,  показват нуждата преди всичко от терминологична яснота. Оценявам високо усилията на г-жа Миряна Мошева да  интерпретира в житейски план част от  сложната терминология  – „език“, „реч“, „майчин език“, „роден език“, „жестомимичен, жестов или знаков език“,  „билингвизъм“ и „знаков билингвизъм“ и др. Трябва да отбележа, че е  нормално  „житейските“ понятия с висок ранг на абстрактност да не се покриват напълно с тяхното бързо променящо се  научно  съдържание. Горепосочените термини  отразяват и обобщават  характеристики на биологичната, разумната и социална същност на човека, които и в житейски, и в научен план  са тясно свързани, понякога предполагащи се една с друга  или  допълващи се  – езиково мислене,  речево   мислене, вътрешна реч (мисловен процес), езикови процеси, речеви процеси, речево общуване, езикова комуникация и др. Днес все повече научни клонове – лингвисти, психолози, биолози, невролози, педагози, социолози, информатици,  антрополози  и много други продължават да изучават езиковите и интелектуалните способности на човека като  сложен  продукт на неговото обществено и индивидуално развитие. С това се задълбочава, но и променя съдържанието на горепосочените понятия, а отделните научни направления се акцентират върху отделни аспекти и често се влага строго специфичен смисъл. Затова  методът на житейското  „тълкуване“  в този случай не е удачен. Ще опитам да представя тази терминология, така както изглежда днес, 50 години след признаването   за революционно  на научното откритие, че жестовата комуникация на глухите хора, подобно на устните езици по света, е най-висшата форма на естествена комуникация между човешки индивиди, определяна спрямо биологичната природа  на човека като ЕСТЕСТВЕН  ЕЗИК (Stoko, 1960)

В  най-общ план понятието  „език“ се дефинира като система от конвеционални символни знаци и правила за тяхното свързване, които отразяват в съзнанието на човека  реални явления и техните връзки помежду им. Общопризнато е, че в различните човешки общности  по един спонтанен начин са се появили  устните езици по света. Тези езици отговарят на специфичните биологичните характеристики на човешкия индивид  (сензорна, двигателна и мозъчна система)  и затова се определят като „естествени, природни езици“.  Множеството устни  езици се  регулират от сложни фонетични, лексикални и граматични правила, които не са измислени от един или малка група хора. В хода на човешката комуникация и дейности по тези правила постепенно е установено съгласие (конвенция) между членовете на общността. На базата на устните езици се появяват множество изкуствени езикови системи, сред които са писмените. Това са измислени от група хора и вторични спрямо устния език системи. Те се  овладяват от членовете на общността при вече усвоен устен език и изисква друг тип учене – съзнателно учене, както и специално организирано обучение.

Независимо че се ползват множество устни  езици по света, всички хора притежават  специализирани мозъчни области в лявото полукълбо (езикови зони на мозъчната кора), които отговарят за декодирането (разбирането) и кодирането (продукцията)  на езикова информация. Човешките деца не се раждат с тези специализирани за език мозъчни зони. Специализацията на техния мозък протича  по един и същ биологичен начин през първите години от детството (до 5-7 г. възраст),   но само при наличие на активна комуникация  в семейството чрез разговорен език. Така първият език на всички чуващи деца по света се усвоява паралелно с изграждането на неговата биологична мозъчна база. Това е основанието да се използват синонимите „естествен език“, „природен език“, а често и „майчин език“. Бързото усвояване  на този първи за детето език е подкрепено от една изключително висока нервна пластичност, която с възрастта  бързо намалява. Ако малкото дете не е включено в ситуация на общуване с естествен разговорен език през първите години (максимално до 11/12 години), то губи генетическия потенциал на мозъчната система  да изгради своите езикови зони. Достъпът до разговорния език  е критичен момент в развитието на човешкото дете, защото е социално условие за придобиване  на тази  мозъчна база, която по-късно отговаря за овладяването на по-усложните, „културните“  езикови и интелектуални способности в училищна възраст, сред които  са  писмените системи.

Естественият разговорен жестов (знаков) език е базова потребност в езиковата специализация на детския мозък. В историческото развитие на човешките общества „очите“ и  „артикулациите на ръката“, „ухото“ и „артикулациите на устата“   са първите  естествени, природни за човека начини за създаване и използване на  „визуални“ или „звукови“ символи за предмети и явления, които в момента на общуването не присъстват. Сложно организираната и най-висша материя на човешкия мозък е позволила в обществата да се появят езикови системи именно по тези два основни начина. Учените считат, че звуково-говорният механизъм (устно-звуковия начин)  се е утвърдил по-широко сред чуващото мнозинство, защото е по-бърз и удобен начин на комуникация от „визуално-ръчния“ начин.   При наличие на  общности  от нечуващи хора човешкият мозък се оказва в състояние да  специализира своите езикови зони за  кодиране, съхраняване и  декодиране на езикова информация, представена  и по  визуално-пространствен начин.  Жестовият (знаков) език възниква в общности от глухи  хора по  един естествен и подобен на устни езици начин. Той не е вторична изкуствена система, която е надградена над устния език в дадената държава. Съхраненият мозъчен потенциал  на глухите деца и възрастни, както и потребността от разумна комуникация,  позволяват на „зрителният“ тип хора да обогатяват този жестов език спонтанно  и да го предават от поколение на поколение по един социален и биологичен начин.

Естествени носители на жестовия (знаков) език са глухите и чуващите деца на глухи родители.  Тези деца от най-ранна  възраст имат свободен достъп до разговорния език на своите родители в множеството ежедневни дейности. Те усвояват неговата лексика и граматика със скоростта и в сроковете, които са типични за усвояването на устния език от чуващите. Днес съвременната технология (медицинските скенери) позволява пряко да се наблюдава  развитието и активността  на мозъчна система. Установява се, че при необучавани в словесен език  глухи деца на глухи родители, техните  езикови центрове в лявото мозъчно полукълбо се активират, когато се използва  жестов (знаков) език.  Разговорният жестов език в семейството е стимулирал своевременната поява на тази биологична мозъчна база при тези деца, върху която се опира ученето на  устния език или неговата вторична писмена форма. Разговорният знаков (жестов)  език  тук изпълнява функциите на   „естествен, природен“ или  „майчин“ език, по аналог  на устния език при чуващите.  Американските невролози Бавелие и др. (2002) подчертават, че през  първите години  от живота си детето се  нуждае от естествен разговорен  език, без значение дали е  звуков (устен) или  жестов (ръчен).  През своя живот човек може да научи много езици или други символни системи, но за това са  нужни  специални качества на мозъчната система,  които не са вродени. Те се появяват паралелно с ученето на първия език от детето в естествена разговорна форма.  Като доказателство за това са следните случаи:

  • Глухите деца  от семейства на глухи хора показват  по-добри резултати при усвояване на  словесния език (особено в писмената му форма), независимо от характера на сурдопедагогическата система.
  • Ранната кохлеарна имплантация (до 3,5 г. възраст) осигури свободен достъп на разговорен устен език  до мозъчните структури  в детска  възраст и затова качеството на устния и писмения език може да се доближи до нормативите при чуващите. Кохлеарната имплантация с необучавани глухи деца на чуващи родители не се оказва ефективна след 7 г. възраст за овладяване на устен език;
  •  Късно оглушалите деца (след 4/5-годишна възраст)  са успели вече да  придобият нужните  качества на мозъчната система и също показват значителен потенциал в овладяването на устния и писмения  език.
  • Ранооглушалите деца от чуващи семейства са ограничени в достъпа до естествен разговорен език (звуков или визуален).  Установено е, че педагогическите системи, които предлагат съзнателно учене на фонология, лексика и граматика на устния или писмен език, както и на изкуствени жест-знакови системи, не стимулират езиковата специализация на лявото мозъчно полукълбо. Въпреки големите  усилия, положени от самите глухи ученици, от техните родители и педагозите, устният език не се научава добре, а също и достъпният до зрението писмен език.

Тези аргументи подкрепят съвременното виждане, че разговорният жестов (знаков) език на  глухите хора има  биологично значение за  усвояването на всички други езикови системи, включително писмени и калкиращи с жест словесния език.  Разговорният жестов език  е продукт на сложния човешки мозък и не може да се измерва като  „културен“ или „некултурен“, въпреки че се усъвършенства в посока на социалното развитие. Той е специална биологическа потребност, която  осигурява  прогрес  в по-нататъшното лингвистично  развитие и  трябва да се толерира в обществото. В съответствие с това,  образователните системи на повечето развити демократични държави стимулират назначаване на глухи педагози и служители не само в специалните, но и в масовите училища.  Възрастните глухи стават езикови модели  за глухите ученици, но  и за  чуващите учители и ученици.  В програмите за предучилищна и  начална училищна възраст се предлагат учебни ресурси в естествен знаков език, които  подпомага осмислянето на информацията  по  достъпен за детския ум начин.  Калкираният с жестове словесен език не се отхвърля,  но  той се разграничава   по същност и функции от естествения жестов език. Преходът към вторични (изкуствени) езикови системи, каквито са  калкираната с жестови знаци или писменият език, е плавен и добре обмислен.

---------

/очаквайте в следващ пост продължението – „Естественият жестов (знаков) език като сложна лингвистична система”, билингвизъм и знаков език в училище/.

Представяне и снимки: Христина Чопарова