Винаги съм смятала, че загубилите слуха си в по-късен етап от възрастта по-лесно се адаптират, защото не им се налага да усвояват отново базисни познания. Но всеки случай е уникален, и има хора, които трудно разчитат устна артикулация, жестовият език им е непонятен, и единствените им средства за комуникация са моливът и белия лист. Силата на шока от слухозагубата е такава, че е трудно да си проправят път сред отчаянието. Нужно е време. Понякога адски много време.

Какъвто бе случаят с човека, който влезе плахо в кабинета на координатора Миряна Мошева в СГБ. Той е на 42 години – в онзи опасен вододел, в който да преминеш от звучния в тихия свят е не само шокиращо. Отчайващо е – заради безпомощността да промениш нещата, заради липсата на точния инструментариум, с който да се научиш да общуваш. Отново. Историята му е просто една от многото, случващи се плашещо често – усложнения след грип, довело до тотална и внезапна слухозагуба.  Всички истории са покъртителни сами по себе си. Но събрани заедно, дават много тъжна статистика – тази на изгубените в тишината. И те никак не са малко, уви!

И ето, този мъж се оказа пред вратите на Националния методически и консултативен център (НКМЦ) по жестов език, за да се научи да разбира устно артикулирани думи, придружени с изобразяващи жестове.

Масово разпространен обаче е типът жестов език, който е лишен не само от култура, но нещо повече – сведен е до неразбираемо ръкомахане. Затова с помощта на сътрудници инж. Мошева отнема от съня си, за да създаде достатъчно богат речник, с който жестовите преводачи изящно да рисуват с пръсти думите. Това е съвсем друг език, наситен с артистизъм, оцветен смислово, логически, емоционално – съвсем друга култура и със съвсем други значения. Език, който насърчава използването на говорните възможности, обогатява речниковия фонд с ново знание и издига речевата култура не само на изразяващия се, но и на този, комуто помага.

Този жестов език имах удоволствието да наблюдавам на курса, провеждан от НМКЦ, обогатен не само с нови думи, но и с правилната употреба на глаголни времена, причастия и съюзи. Тук всеки жест не бе просто самоцелно ръкомахане, а включена в смислови изречения дума, която биваше гласово и устно артикулирана. Самият жест с неговата изобразяваща и рисуваща плавност просто подпомагаше осмислянето на всичко изречено, което няма как да бъде чуто. Жестовият език бързичко се учи. За половинчасовия си престой на лекционния курс, с изненада установих за себе си, че съм запомнила немалко жестове на думи – може би поради логическата им насоченост да визуализират най-близкия по смисъл предмет.

Жестът, за разлика от писмената реч, може да разкаже много за кратко време – по-кратко, отколкото е нужно, за да разказваш чрез лист и молив.  Малката групичка курсанти бе предимно от жени. Всяка от тях има близки, приятели или познати, изгубени в тишината.  Отчаяният в началото мъж бе видимо в приповдигнато настроение – не само заради възможността да се изразява и да разбира другите по нов начин, но и заради факта, че задушевната атмосфера на тази малка човешка група предразполагаше към взаимно опознаване, разбиране и по-лесно научаване. Жестовият език му даде инструментариума на нарисува целия си досегашен свят с жестове. И да се научи оттук нататък да разбира света с тяхна помощ.

Под внимателния взор на лектора София Друмева, курсантите превеждаха с жестове откъси от текстове на здравна тематика. Или теглеха томболно мънички снимки с изобразена жестово дума, която трябваше да включат в собствено изречение. Игровата нагласа превърна заучаването на жестовете в приятно занимание. Въпреки, че употребата им ще бъде трудоемко начинание, което изисква много търпение и себеотдаване – качества задължителни за всеки, избрал за свой път мисията да помага на ощетените.

Докато пътувах в трамвая обратно си мислех, че Спиноза е бил съвършено прав в твърдението си, че който иска да живее за себе си, живее за другите.

Христина Чопарова

снимка: Jason Dorfman