”През 1951 г., една млада семейна двойка – моите родители,  заедно с тримата си синове,  караха през улиците на  Чери Блосъм, осеяни с дървета, към неделен излет в Мериленд. Баща ми обичаше да пуска вицове. Най-големият ми брат, Джим, тогава на 8, и аз (на 4-годишна възраст), седяхме на задната седалка и се състезавахме да поднасяме на акъла на “стареца”. Джери, по-близкия по възраст до мен – на 6 години, седеше между родителите ми и наблюдаваше усмивките им, но показваше малко реакции. Бидейки глух, той не чуваше абсолютно нищо.

Въпреки, че беше блестящ,  Джери не знаеше нито жестов език, нито английски. А интелигентност без възможност да се получава информация или да се изрази чувство се равнява на неудовлетвореност.

Съдбата на Джери беше предрешена 71 години по-рано – в Милано, Италия. 164-ма възпитатели на глухи от цял свят се срещнаха, за да обявят жестовия език като неефективна, примитивна форма на комуникация, която трябва да бъде забранена в училищата за  глухи в целия свят. 163-ма от тези преподаватели бяха чуващи хора. Един глух е представлявал тогава  милиони свои  връстници, но играта е била вече загубена.

Джери нямаше свой език, но той бе интелигентен, буден и очарован от таблото на колата. Когато се завръщахме от неделното пътуване,  той забеляза, че иглата на горивния резервоар сочи буквата “E.” Джери не знаеше какво означава “E”, но предполагам от предишния му опит, че го е  свързал с пътуване до една бензиностанция. Той потупа мама по рамото и посочи към таблото. Тя и баща ми проведоха кратка дискусия и тъй като бяхме близо до дома, баща ми реши да изчака до следващата сутрин. На път за работа на следващия ден баща ми завъртял ключа в стартера и видял иглата на резервоара за гориво да се придвижва от “E ” на “F”. Зашеметен, той се опитал да си даде логично обяснение. Накрая слязъл от колата и видял капака на резервоара за газ. Капачката била отворена и на тревата лежал градински маркуч. Джери интуитивно бе решил да помогне на баща ни да напълни резервоара.

Брат ми прекара осем години в частното училище в Сейнт Луис, опитвайки се да  учи по устния метод. След всичкото това време той имаше разговорен речник от около 500 думи може би, повечето от които слабо разбираеми. Ако той бе изучавал и езика на знаците, вероятно щеше да е в състояние да общува и да разбира около 10 000 – плюс понятията. Училището го бе обявило за “устен провал”. Каква възхитителна фраза за едно блестящо 14-годишно момче. След това той беше изпратен в Държавно училище на Вашингтон за глухи, институция с изучаване на знаков език.

Джери имаше висок коефицент на интелигентност и способност да усвоява академични познания. Въпреки това той никога не се възстанови от 14-те години на забавено социално и емоционално развитие.

Майка ми се опита най-трудното – да се научи езика на глухонемите. Баща ми, брат ми Джим и аз се научихме на пръстовата азбука, но накрая те загубиха интерес. В моите юношески години, погълнат от себе си, не забелязвах, че Джери едва общува със собственото си семейство. Бях на около 36 години, когато след поредица от безсмислени работни места получих магистърска степен за обучение на глухи хора. Чувствах се добре, лично и професионално. През 1986-та, след сериозно изучаване на жестов език в продължение на две години, брат ми и аз седнахме в хола на родителите ни и започнахме разговор с езика на знаците. Моите умения се бяха подобрили до такава степен, че можехме комфортно да си говорим непринудено. На 38-годишна възраст аз имах първия си истински, спокоен разговор с брат ми.

Като учител на глухи хора, за 25 години имах както провали, така и успехи, но едно нещо остана приоритет. Нито един от моите ученици някога се е чувствал неуважаван или нещо “по-малко от…”. Когато уроците им ставаха трудни или губеха интерес, те винаги получаваха насърчение и подкрепа.

През един дъждовен следобед  младо глухо момиче ме попита с езика на знаците: „Г-н Уолш, можете ли да чуете дъжда?”. „Това е добър въпрос – отговорих по същия начин. – Да, скъпа, мога да чуя дъжда. Звучи като пръсти,  потропващи по масата или ноктите на малко кученце,  драскащи на пода в кухнята”. Тя се усмихна и попита с жестове: „ А чувате ли дъгата?”.

Това е още един добър въпрос”.

Джон Питър Уолш пред „Денвър Поуст”, Колорадо, 2012

———————————————-

*(Г-н Уолш преподава на глухи и тежкочуващи деца в Държавни училища „Аврора”. Трогателната му изповед изразява неговата гледна точка за значението на жестовия език в емоционалното и социално развитие на децата с увреден слух)./по повод тази статия, във в. „Гардиън” през същата година излиза и материал, посветен на важността на британския знаков език в комуникацията на чуващи родители с техните лишени от слух дечица. 

Христина Чопарова

изображение: The Guardian