„България... Има ли някъде по-красива земя, събрала в себе си ниви, в които слънцето слиза да си почине; езера като детски сълзи; планини, чиито върхове пробиват небето и сякаш крещят: „Български сме во веки веков!”? До кокичето стои дъб, до светилището – морски бряг, до кръста – люлка. Не прилича ли България на една красива, везана с шевици риза? Който и да я облече, всекиму е по мярка. Не е ли тя и песен? Тъжна, изстрадана, тежка песен, литнала към Космоса, за да разкаже за Делю Хайдутин. Не е ли тя и роза дамасцена, чиито листенца благоухаят и редят приказки за славни тракийски царе? България е държава на духа, чийто напредък се дължи и на българския език, писменост и култура. Гордея се, че съм родена в нея и че съм част от силен народ, който пази традициите и обичаите си. Кукерството, сурвакарството, нестинарството, леденото мъжко хоро, мартениците, боядисването на яйца, лазаруването – това са нашето минало, настояще и бъдеще.”

Тези силни слова прегърнаха смълчаната зала в столичното читалище „Добри Чинтулов”, където на 5 март 2018 г. (понеделник) любимата поетеса на поколения българи Ивелина Радионова представи новата си книга „България навеки”. За гостите, които нямаха възможност да чуят тези слова, се погрижи чрез много артистичния си превод професионалният преводач от и на жестов език Силвия Осиковска, която за втори път жестира литературно събитие на поетесата. „Ние ви чуваме” изказва специални благодарности и към двете дами за възможността за докосване до българското.

                                                                

„България навеки” съдържа поезия и проза - безценни истории, разказани увлекателно, както само Ива умее. С онзи богат литературен език, познат от „Алтъна”, който при цялото си богатство сякаш не успява да побере цялата сладост и красота, извиращи от самата му същина. Човек се чувства с няколко стъпки по-висок, докато слуша истинската история на Нико Коджабашията от с. Райково, Смолянско. През 1836 година той успява да получи от султана ферман за строеж на 8 църкви по особено находчив начин – като привлече вниманието на османския владетел чрез огъня, който запалил в мангал и сложил на главата си. За да имат хората домове за тихо общуване с Бога. Смелостта винаги впечатлява, особено когато целта си струва всяко неудобство по пътя към нея, всяка възможна беда или риск.

                               

Тук са и историите на бежанците от с. Кутруджа, принудени да го напуснат заради обединените в жестокостта си турци и гърци; и покъртителните разкази за старозагорци, и стихове, чиято сила удря като плесник. Защото са разговор с Левски, и диалог с балканджи Йово, писма до Йовков, писма от Сливница.... Съкровени и напомнящи за оставените следи от миналото. Следи, които личат и в растящата по самотните зидове на стари къщи коприва, и нощния звук на оронена мазилка от съборени дувари, и в чакащите завръщане прозорци на бащини къщи. Една България като конец, срязан на преди и сега.

И Ива е тук, за да държи нишките на конеца. Да напомня, че целостта ще се случи само когато има кой да го завърже на възел. Следите на миналото не са повод за тъга, те само чертаят посоката на пукнатини, втъкали в себе си целия опит и мъдрост, останал като белег за разчитане в бъдното. Знак, който пази в себе си възможността за едно изстрадано завръщане, за градеж, за обнова. За връщане на крилата при корените.

„България навеки” е повик. Тихичък, но мощен. Към всеки, който помни и не забравя. За да стори нужното и да се случи онова възраждане, което да върне живота сред истинските стойности, където всякога ще му бъде обгрижено, защитено, мило и родно. На онзи език, който знае как да говори. Защото „На този свят само с хляб човек не може, потребна му е и песен, и мъдра приказка. Майчиният език винаги потича ведно с млякото. Благозвучен, чист, богат. Нужен, колкото и млякото. А дете, което се учи да чете, прилича на разпукало се яйце, миг преди да се излюпи пиленце. Словото е рождено право на всеки. То прави хората свободни и силни. Затова е крепостна твърдина и заклинание свещено. И меч с две остриета – дава и отнема живот, радва и наранява”.

                                     

Едва ли има по-уместно време от националния празник на България, за да се появи такова слово, изразено в „България навеки”, което умее да разказва приказки, да напомня и не само да съживява минало, но и да вдъхва надежда за бъдеще. Едно бъдеще, което в никакъв случай не е имагинерно, но и не може да се опира единствено на националната гордост. Нищо не е забравено, нито би могло. Но за да има смисъл всичко изстрадано, то следва да бъде мост – солиден мост, завещан ни от хора с дух, по който уверено да вървим в заедност и да случваме точно тези бъднини, които искаме. Тук и сега, в България. С традиция, слово... но преди всичко с обич. Същата, която съзира в кризата възможност.

Утихналата зала поглъща всяка дума. Не се чува дори шум от скърцащи столове, всеки дъх е притаен. В тази съботна вечер се случва вълшебство, което една дребничка руса изящност създава пред очите на всички със силните си слова. Пропити с любов към тази България, която често забравяме, че е дом, в който е време да секнат сълзите и да изгреят усмивките. Защото, нека ви каже Ива:

Ние в този живот правим, каквото можем, пък в следващия после. Пепелта всичко заравнява и е важно какво остава след нас. Нека продължим хилядолетната приказка на своя народ, да пазим и облагородяваме земята си за тия, които ще дойдат след нас. Защото България започва от майчината ласка, от прага на родния дом, от първия урок по история, от буквите, с които изписваме нейното име, и завършва с последния удар на сърцето. И нека роденият последен помни!”

Внезапно тишината се прокъса и над залата, сред разкошните цветя, натрупани върху пианото в ъгъла, се разнесе музика. Кадри от прекрасни кътчета на България запечатаха за вечността много трогващите стихове, които ознаменуваха края на вълнуващата творческа среща с Ивелина Радионова – жена, що приказки разказва, от светулки блян извайва и всякога носи България отляво:

 

О, Боже, опази от зло България,

от робски мрак и майчини сълзи,

от земетръс, порои и пожари,

от блясък на предателски ками!

 

Пази на Рила езерата, Боже,

на Добруджата златна песента,

на Казанлъка розовото ложе,

в Родопи – на Орфея любовта!

 

Със устни, Боже, Тракия целувай,

камбаните и наш’те писмена,

а после синята мечта на Дунав

и шипченските орлови гнезда!

 

Със сила и блага дари народа,

платил с кръвта си святата земя,

България да стигне пак възхода

и да застане гордо пред света!

 

Сигурна съм, че тази среща ще се помни много време. Не само защото в рамките на час всеки от присъстващите на премиерата успя да улови нишките на миналото и бъдещето, за да усети едновременно и страданието, и надеждата. Но и заради осъзнаването, че всеки е сам по себе си мост, по който да предава нататък – колкото и както може, за да утвърждава завещаното... и да го надгражда.

                                          

Защото, по моему, единственото оръжие на истински свободните е онзи запален фенер, чиято светлина не задължава. Те са обещание за свят, в който реалността е изтъкана от любов, хармония и умиротворение. Всяко освобождение е резултат от любов. Затова съм спокойна за България. И за следващото утре.

 

Снимки и колажи: Христина Чопарова

 

Бел.авт.: Снимки от събитието – в галерията на сайта ни.