Холокост. На гръцки означава „пълно изгаряне” при животинско жертвоприношение. Звучи грозно и предизвиква погнуса. Никое въображение не е достатъчно, за да си представи ужаса в онези лагери на смъртта, в които напълно изгаря всичко човешко. И все пак оцелели има. Те са заклеймените от националсоциалистическия режим на Германия през Втората световна война, само защото не съответстват на антисемитските идеали на Хитлер. Оцелелите се завръщат от ада, за да разказват. Да се чете това е трудно и непреглъщаемо.

Когато си само на десет и не чуваш нищо около теб, целия свят изглежда враждебен и плашещ. А когато си и набелязан за унищожение, само защото пребиваваш в тишина, основната ти цел в живота не е да разбереш защо, а да оцелееш. Това се случва на Израил Закария Дойч, роден глух, който по-късно ще смени името си на Хари Дунай и ще разкаже на света какво е Да оцелееш в тишина: едно глухо момче през Холокоста” (Surviving In Silence: А Deaf Boy in Holocaust, The Story of Harry Imre Dunai). 

Когато се появява на бял свят на 15 март 1934 година, той е деветото дете (и единственото глухо) от десет в еврейско семейство от тогавашна Чехословакия, което води пасторален живот във ферма без вътрешен водопровод. „Около къщата растеше червено и бяло грозде, което ядохме, смачкано на сок или ферментирало като вино, което ние пазехме в бъчви в мазето. Имахме достатъчно плодни дървета, сливи и ябълки, за да има плодове за нашето семейство и плодове, които да се продават в нашия магазин. Имахме обработваема земя и сеехме различни култури – царевица, картофи, тиква, ечемик, люцерна, пшеница и захарно цвекло. И много слънчогледи, които засадихме около къщата, както за храна, така и да ни пазят от чужди погледи.

Семейството има малък смесен магазин, отделен от жилището им само с една стена, в който продават месото от заклани животни и успяват да закърпват някак двата края. Във фермата е тясно, Хари дели леглото с по-малките си братя и сестри, и нощем се терзае за изпосталялата бременна кобила, с която родителите му обработват нивите. Тези малки неудобства обаче ще му се сторят по-късно рай, когато бива принуден да спи направо на бетонния под, да изнемогва от глад и да се бие до кръв за парче скъсано одеало. „Нямам представа дали съм роден сутринта, по обед, или вечерта. Аз знам, че съм се родил в нашия фермерски дом, разположен в село Велки Комята, разположено в района на Карпатите между окръзите Берег и Угоска. Майка ми, Илона Мермелщайн, имаше тъмна коса и кафяви очи. Тя идва от богато семейство, грижи се за домакинството ни, работи във фермата и в управлението на нашия домашен бизнес. Тя е строга, но много любяща и грижовна майка, и правеше най-доброто сладко от сливи в града! Баща ми, Мордекай Дойч, или Мор, както го наричаха близките и приятелите му, имаше руса коса и сиво-сини очи. Той беше висок и тънък, с широки рамене, учен човек и нежен по своему. Беше образован равин, получил магистърска степен да бъде съдия, наречен „дайан”. Той нямаше свое паство, но беше лидер на местната еврейска общност. В рамките на нашия дом, баща ми практикуваше всички закони на юдаизма.” Такива е запомнил малкият родителите си, които няма късмета да види след края на войната, макар че ги чака до последно след освобождението – те и двама от братята му са убити от нацистите.

Когато Закария е съвсем малък и семейството му открива, че той не може да чува, измислят елементарна система от знаци и жестове, за да могат да общуват с него. Но колкото и да е идиличен животът във фермата, баща му смята, че един такъв живот не може да бъде спокоен без образование. През 1938 година политическата обстановка драматично се изменя – немските войски навлизат в Австрия, а Хитлер, вече пълноправен фашистки диктатор, отнема от всички словаци, цигани, евреи и хора с увреждания правото да се наричат човеци. В Унгария неговия двойник, Ференц Салаши, създава „Партията на кръстосаните стрели”, в която на почит е същата ксенофобска доктрина, наречена „хунгаризъм” – смесица от нацизъм и унгарски национализъм. В такива непредсказуеми условия, да си евреин, и освен това да си глух, е двойна заплаха. И нейните симптоми вече се проявяват. „Някои от децата в селото, знаейки, че съм глух, ми се подиграваха с ръчни сигнали, дразнеха ме или се опитваха да ме наранят. Често се оплаквах на Шандор, който винаги намираше виновника или виновниците, и ги биеше. Шандор беше за мен най-добрият брат и мой защитник. Вярвам, че моите родители прекрасно знаеха, че ще страдат от дискриминация заради моята глухота. Вероятно те са знаели или са чували слуховете за стерилизации в нацистка Германия.”

По онова време в град Унгвар (днес наречен Ужгород), на около 60 мили северно от селото на Закария, има правителствено училище за глухи, в което е записано друго глухо момче от селото им, син на пощальона. „Никога не съм разбирал защо човекът от пощата е винаги толкова мил с мен, но години по-късно брат ми Салго ми каза, че е имал глух син. В крайна сметка, майка ми и баща ми решиха да не ме изпращат в правителственото училище, защото бяха убедени, че правителството и цялата политика са антисемитски, а и самото училище не спазваше юдейските закони. Затова избраха еврейското училище в Будапеща”. Така Закария, едва шестгодишен, се озовава в отдалечения на 350 мили интернат за глухи деца.

Този интернат не е уникален. С финансовата подкрепа на филантропи, още през 1877 г. еврейската общност създава в Будапеща първото училище за глухи и такова за незрящи през 1908 г., които малко след Първата световна война се сливат в едно. В последната част на 19 век еврейските общности по света създават и спонсорират четири интерната за глухи еврейчета в Берлин, Будапеща, Лондон и Виена. В началото на 20 век в Унгария е имало работещи 16 такива училища. По времето, когато през 1933-та Хитлер идва на власт, тези четири училища са притежавали отлична репутация като прогресивни центрове за образование на глухи деца по оралния метод. Интернатът в Лондон оцелява до средата на 1960, а всички останали по време на войната претърпяват различни поражения. След края на войната интернатът в Будапеща е затворен, а берлинското и виенското училище никога повече не отварят врати. Днес няма такива училища за еврейски деца с увреден слух.

През нощта на 9 срещу 10 ноември 1938 г. армиите на Хитлер започват масов погром над еврейски синагоги, магазини и домове. Тази нощ ще остане в историята като Кристалната нощ, в която 30 000 евреи поемат насила към лагерите на смъртта. През тази нощ началникът на берлинското училище за глухи деца Алекс Рейч поема с малка група немски глухи деца към Лондон, където да изчакат изхода на войната, но не всички успяват да стигнат дотам. Тези, които остават в интерната в Берлин, са транспортирани до лагерите. Същият път предстои да извърви и Закария, когато през 1944-та немците окупират Унгария и изискват от училищата в Будапеща да предат сградите си.

Септември 1940. За Закария е вълнуващо да пътува с влак за Будапеща, стиснал между коленцата си малък куфар, в който майка му грижовно е скътала ризки и панталонки. Но не можейки да говори, ограничен с езика на тялото, малкият нито разбира защо с мама пътуват нататък, нито може да задава въпроси. Той е развълнуван от пътуването и интернатът го интригува. „Сградата от червени тухли се открояваше в празното поле. Д-р Канишчай беше там, за да ни поздрави, като влязохме в сградата през тежките входни врати. Веднага започнахме пълна обиколка. Стените в сградата са много дебели. Всички етажи са направени от бетон и са доста гладки. Всяка стая си има нагреватели и двойнокрили, френски стил прозорци без завеси. До 1942 г., тези прозорци щяха да се покриват всяка нощ с черна хартия, за да се изпълнят изискванията по време на войната. В сутерена на института имаше бомбоубежище и място за съхранение на дърва и въглища. На приземния етаж имаше  трапезария, огромен коридор и фитнес зала. Първият етаж имаше офиси, класни стаи и „социалната” стая. Бях изненадан да видя пиано в нея. Имаше и петима слепи студенти (три момчета и две момичета), които също присъстваха там. Въпреки това, социалната стая се използва предимно за почивка и игри на шах. На втория етаж имаше повече класни стаи, там беше девическото общежитие, както и жилището на д-р Канишчай в края на коридора. В предната част в общежитието на момичетата имаше стая на сестрата и една стая за съветниците. Третият етаж бе общежитие на момчетата и пералното помещение. След обиколката, майка ми и д-р Канишчай влязоха в кабинета му”.

Закария ги вижда да разговарят оживено, а после майка му излиза. Прави му знак с потъркване на корема си, че отива до тоалетната, и тръгва по коридора, за да не се върне никога повече. Закария чака и не реагира на любезните опити на учителя да го покани да влезе в стаята, където има други деца. Търпеливо чака майка си да се върне и отказва настойчивите приканвания да се смеси с децата. Вкарват го насила, а писъците и плача му кънтят из дебелите стени на интерната. В продължение на два дни Закария се чувства изоставен, не може да спи и не се храни. Адаптацията към новото място е твърде болезнена, но в крайна сметка, мъдра и примирителна: „Знаех, че ще трябва да остана в училище с другите деца. Завиждах на онези, които можеха да се прибират вкъщи и да бъдат с техните семейства. За първи път разбрах смисъла на това да си беден. Разбрах, че съм по-беден от всички деца, дори прекалено беден. Преглътнах гордостта си и си напомних, че лятото е точно зад ъгъла и че скоро ще получа шанс да се върна у дома”.

В интерната се получават вестници. Съветниците обсъждат пресата, нацистките инвазии, а Закария дори не разбира какво значат плановете за унищожение и извозване на евреите навсякъде по света до газовите камери в Полша. Не знае, че евтаназията вече се е превърнала в част от рутината на всяка болница, в която се събира на всичко от жертвите, включително дрехите, бижутата им, златните пломби, косата и кожата им. „Знаех само, че всички бяха срещу евреите. Въпреки това, макар антисемитизмът да растеше, животът ми продължи както обикновено. Не бях в състояние да усвоявам пълноценно мрака и гибелта, които моите съветници обсъждаха всекидневно. Дори ако те се бяха опитали да ми помогнат да ги разбера, не вярвам, че това можеше да повлияе на живота ми тогава. Аз бях просто дете. Моята глухота и невежеството ми позволяваха да гледам позитивно към бъдещето”.

Пролетните месеци сякаш текат със скоростта на охлюв. Закария трябва да носи униформа, дарена от еврейската общност. Сигурен е, че другите деца го гледат като лошо момче. Той със сигурност се чувства беден, но го приема в мълчание, въпреки че е наранен и се чувства зле. Особено в онези моменти, в които много родители носят подаръци за децата си. Той не получава нищо, защото неговите родители живеят твърде далеч. И страшно много завижда на онези от децата, които се прибират у дома за Ханука (Еврейската Коледа). Все пак се намират родители, които носят достатъчно шоколад за всички, за да има парче и за него. Когато идва мечтаното лято, Закария тръгва към дома си, но не успява да се качи на влака. Влаковете са препълнени с хора. Все пак случаят ще му предостави възможност да види семейството си за последен път, точно преди Ханука, когато в интерната се получава писмо от майка му с молба за спешно завръщане. Разтревожени от близостта с полската граница и опасността малкият да се окаже в Аушвиц, родителите настояват Закария да се прибере. Но интернатът няма как да уведоми семейството кога точно ще бъде това, за да има кой да го посрещне. И ето го на път, през нощта, с кибрит в джобовете, за да отблъсква нападения от вълци, развълнуван, че се прибира, но и треперещ от страх. На гарата го чакат баща му и сестра му Йолан. Пътуват до фермата в непрогледен мрак, бавно придвижвайки се със снегоходки, при минус двадесет по Целзий. Майка му го посреща така, както никога преди, развълнувана и със сълзи в очите. Това е последната им Kоледа.

Жълтите звезди на Давид, вечерни полицейски часове, хвърлени бутилки и обиди. Това са само част от нещата, които Закария ще преживее при връщането си в интерната. Той има много въпроси, но никой няма силите и желанието да му обяснява какво се случва. Напрежението е толкова голямо, че избухват конфликти и между двете училища за глухи – правителственото и интернатът на Закария. „Децата от правителственото училище, които бяха в седми клас, бяха принудени да се конкурират академично срещу петокласниците от нашия еврейски институт. Нашият институт спечели всички предизвикателства срещу правителственото училище. Бяхме щастливи, но нямахме представа какво ще последва от това, че победихме. Скоро след състезанието нашия институт беше затворен. Много хора подозираха, че Калман Фюзес е подбудител на затварянето. Той беше учител, участвал в състезанието и прие изключително горчиво загубата. Но беше също и член на „Кръстосаните стрели” и симпатизираше на фашисткия режим. След като нашия институт беше затворен, той се превърна в отдел на градската полиция. Всички деца бяхме временно разделени. Тези, които си имаха живи родители и все още бяха в контакт с тях, си бяха изпратени у дома. Останалата част от нас изпратиха в еврейско сиропиталище, което се намираше на улица „Кралица Вилма” в Будапеща. Нямах представа какво ще се случи с мен. Нямаше как да знам дали моите родители бяха още живи, защото не бях получавал никаква кореспонденция. Дори и ако семейството ми бе живо, границите по района на Карпатите бяха затворени, и нямаше никакъв шанс да се събера с тях. Моят приятел Питър замина вкъщи при майка си,  за да бъде на по-безопасно у дома с нея. За мен Питър беше късметлия и аз му завидях дълбоко. Въпреки, че не знаех, че след като се е прибрал при нея, е било за кратко. Двамата са били откарани в гето с 900 други евреи с влака за Аушвиц…”

Много е тъжно да четеш такива неща. Кратък миг на надежда, възложена на адмирал Хорти, който иска да изтегли Унгария от войната и праща пратеник в Москва. Докато новината за надеждата обикаля интерната и плачещите от радост ученици късат жълтите си звезди, за да ги изгорят, е време за сълзи на отчаяние. Хитлеристите са отвлекли сина на адмирала, а примирието е провалено. Будапеща е в ръцете на нацистите и унгарските им симпатизанти, армията на „Кръстосаните стрели”. Адмиралът е в двореца под домашен арест, заедно със сина си, а Ференц Салаши продължава да подпомага пътуването на евреите към лагерите на смъртта. Интернатът на Закария е под защита на Червения кръст, но това не спира хунгарианците да нахлуят там и да изкарат всички навън. „Без да знам какво се случва, последвах всички, правейки това, което прави всеки друг. Бързо опаковах вещите си, скрих парите си в бельото и излязох от сградата. След като всички бяхме навън, бойците от „Кръстосаните стрели” ни наредиха да се подредим. Всички бяха парализирани от страх, бяхме зашеметени. Аз нито можех да жестикулирам, нито да говоря. Дори и чуващите сред нас не можеха да говорят. Всички бяхме безмълвни. В известен смисъл, нашето мълчание беше добре, защото ако бяхме говорили, най-вероятно щяха да ни застрелят”.

Всички от интерната са изпратени в централно гето, наречено Зона 7, днес град-призрак. Нека оставим Закария да разказва: „Това беше оградена зона, изцяло запълнена с изоставени жилищни сгради. Част от апартаментите бяха повредени от бомбардировките, докато други все още стояха непокътнати. Видяхме, че няма хора. Д-р Канишчай ни инструктира да се опитаме да останем заедно като група, и отиде да търси апартамент за нас децата, да има къде да спим през нощта. Това беше непосилна задача. Всички апартаменти бяха напълно лишени от мебели, печки, нямаше абсолютно нищо. Аз трябваше да спя на бетонния под. Баните бяха разположени извън сградата. Вонята на гетото беше брутална. Най-лошото от всичко беше, че нямахме храна или вода. Бях гладен, уморен, и ми беше много студено. Тази нощ почти замръзнах до смърт. До следващия ден – и от глад. Всеки ден минаваше в търсене на храна. Всяка нощ изглеждаше по-студено от всякога. През нощта тялото ми тръпнеше и стомахът ми ръмжеше. Д-р Канишчай продължаваше да търси храна. На третия ден забелязах, че някакви работници са дошли в нашия район и бяха поставили маса. Партията на „Кръстосаните стрели” все пак бяха избрали да ни предоставят нещичко. Всички се втурнаха към масата, бутаха се един друг, за да отидат там първи. Д-р Канишчай ни нареди всички да образуваме една линия. Така получих първата си чаша изключително горчиво черно кафе. Кафето беше направено от ечемик, не от кафе на зърна. Но това нямаше значение, защото топлината от кафето затопли ръцете и вътрешностите ми. Кафето ме засити, а после д-р Канишчай ни каза, че вече не можем да останем в сградата. Все повече хора се очакваше да влязат в гетото, и отново потърсихме подслон в друга изоставена сграда с апартаменти. Все още нямахме одеала, чаршафи или нагреватели. Търсих из сградата, за каквото можех да намеря. Изведнъж Янкси, ученик в пети клас, и аз попаднахме на едно одеало. Той е по-голям от мен, но се борих с него за одеялото. Въпреки че бях едва в трети клас, бях много силен от земеделската работа. Спечелих си одеялото с цената на много порязвания и натъртвания. Щях да го споделя, ако не беше толкова малко. Същата нощ положих моята награда на студения бетон етаж, разположен на едната му половина и завит с другата част от него. Размишлявах върху битката ми с Янкси. Едва сега осъзнавах смисъла на оцеляването. Всички бяхме сами, и аз можеше да се наложи да се боря с други евреи, като бях направил за одеялото. Преминаха още няколко дни, в които бях отчаян за храна и топлина. Нервите ми бяха на края, стомахът ми ръмжеше, а кожата ми изгаряше от студ. Накрая д-р Канишчай ни намери постоянно място на кръстовището между две улици. Той все пак успя да получи малко храна, което бе наистина нищожно. Ние нямахме вода в жилището, а пребивавахме в цялата сграда на различни етажи и в различни стаи. Д-р Канишчай и друг съветник ми наредиха да започна почистването на втория етаж, стая по стая. Подът беше покрит с човешки изпражнения, а ние нямахме топла вода, с която да го почистим. Аз трябваше да използвам студена вода, която почистваше пода, но не можеше да премахне миризмата…”

Когато руските освободителни войски нахлуват в гетото, в първия момент всички си мислят, че това е краят им. В студения януарски ден Закария се събужда в пет сутринта, и забелязва, че наоколо е необичайно тихо и няма никакви следи от хунгарианците. Появата на руски войници с червени звезди на униформите е гледка, вещаеща краят на ужаса. Лагерът е опасан с бомби, определени да избухнат като последен опит за прикриване на геноцида. „18 януари 1945 година ще бъде датата на моята смърт и прераждане, това е ден, който никога няма да забравя. Д-р Канишчай, след като бе говорил с един руснак, ни събра всички заедно и каза, че се връщаме към института. Исках всичко да се случва по-бързо, но едва ходех. Хората около мен се мъчеха да напуснат, макар че някои от тях бяха твърде слаби, за да се движат и останаха там, където бяха. Пътуването обратно чувствах като цяла вечност. Краката ми бяха измръзнали и главата ми се въртеше. Пристигнахме в института и с облекчение видяхме, че сградата е непокътната. Големият проблем беше, че нямаше какво да се яде или пие. Д-р Канишчай пламенно започна да търси помощ – храна, вода, пари, или каквото и да е. Всеки продължаваше да излъсква контейнерите за боклук в търсене на остатъци. Намерих някаква храна, която трябваше да е била най-малко на три до четири месеца, и я изядох, но не беше достатъчно. Тялото ми беше изтощено, недохранено и измръзнало. В този момент, бях много гневен на руснаците. Хората в гетото ми бяха казали, че комунистите са добри, че те обичат децата и че ще ни подкрепят. Но въпреки че руснаците ми дадоха свободата ми, гладът беше по-лош от всякога. Бях започнал да вярвам, че бяхме по-добре с войските на „Кръстосаните стрели”, защото те поне ми бяха давали топъл бульон. Разбрах, че в този момент, храната е по-важна от свободата. Не бях свободен от физическите си нужди. Умът ми беше пълен с мъка. Вече не исках да се боря. Чувствах се така, сякаш бях в сън. Останах в сънливо състояние в продължение на дни, и се събуждах от време на време, за да намеря себе си, треперейки. Въшките бяха нападнали тялото ми, а дървениците ме атакуваха през нощта. Нямах никаква енергия, за да ги откъсвам, което им позволяваше да се наслаждават на моята плът и кръв. Многократно сънувах храна и си припомнях предишните ми дни на придирчиво хранене. Половината от мен искаше да умре, но другата половина се молеше за подобрение. Д-р Канишчай беше наясно с моето физическо и психическо състояние. Преминаха още няколко дни и той ми каза, че трябва да ставам от леглото, за да се опитам да възстановя силите си. Казах му, че искам да умра. Той продължава да ме притиска, докато не станах от леглото. Чувствах се като ходеща висулка.”

Благодарение на учителя си, Закария оживява. Но дълго време ще преживява спомените от концлагера. И кончината на близките си. Останалата час от семейството му е разпръсната по света. Принуден да остане в Будапеща, Закария завършва училище и става механик. Той избягва всяко участие в унгарското въстание през 1956 г., осигурява си виза и заминава за Швеция. От Швеция той пътува из цяла Европа и Израел, като използва невероятна мрежа от оцелели от Холокоста, роднини и глухи приятели, които улесняват пътуването му. Най-накрая се установява в Лос Анджелис, където се жени за глуха еврейка. И някъде по пътя, в опит да свали от себе си белезите на войната, Израил Закария Дойч се превръща в Хари Имре Дунай…

Да се появи неговата история, заслуга има дъщеря му – Елинор Дунай, която пише книгата от негово име, и на Дона Райън и Джон Шушман от университета Галодет, които чрез интервюта през 1997 г. правят достояние на читателите разказите на глухи хора, оцелели от нацистките концлагери. Те му препоръчват да се срещне с Хари, и по време на конференция през 1998 г., посветена на Холокоста, която е спонсорирана от университета Галодет и Мемориалния музей на САЩ, тази среща се осъществява. Следват обиколки със студенти, по време на които самият Хари пътува с групите из някогашните лагери, срещат се с други оцелели в продължение на три седмици и посещават много от местата, споменати в мемоарите му. Книгата * е на Галодетското университетско издателство, излиза през 2002 г, и е от 184 страници.

————-

* Dunai, Harry I. and Dunai, Eleanor C. and Schuchman, John S. Surviving in Silence: A Deaf Boy in the Holocaust, The Harry I. Dunai Story. Washington, DC: Gallaudet University Press, 2002. Project MUSE. Web. 5 Jul. 2014.

ПП. Към предишна наша публикация по темата – в  "Не ползвай знаци, ако ти е мил животът".

Свободен превод от английски: Христина Чопарова

Изображения: Gallaudet University Press