Слънцето бавно обхожда със сънен поглед голите хълмове над с. Златуша, по които пъпли индийска нишка от ранобудни ентусиасти. Тук са, за да посаждат живот. Докъдето поглед стига, се синеят върховете на Люлин планина. Въздухът жужи от лек мраз, думи, кучешки лай и детски кикот. Огромен лабрадор възрадвано измерва човешката редица, за радост на най-малките залесители – Елиза (11) и Ники (7). Дребният не спира възторжено да уведомява, че е погалил дружелюбното кученце. Радостта дебне отвсякъде – в усмивките на непознатите, събрани от общата кауза, в размаханите опашки на четириногите и в онова лятносиньо, ширнало се над всички...

Погледът ми се плъзва по изгорялата трева, прескача рехави храстчета, сгърчени зиморничаво, и се зарейва някъде отвъд билата на югозапад, където зеленеят борови върхари. Внезапно край мен оживяха сенките на мощни дъбове, сред чиито клони се разнасят птичи концерти. И ощастливени детски ръчици, здраво стискащи намерените в шумата жълъди. Гората, която ще бъде. Най-смислената причина да правиш нещо е, защото виждаш резултатите му в бъдещето.

                

До спрелия джип със сечива и торбите с жълъди организаторите надуват балони, опъват тентата на националната залесителна кампания и скоро вятърът се заигра с копринения трибагреник. Последното за годината залесяване започна с кратка, но вдъхновяваща реч от Никола Рахнев, инициаторът на каузата, в чието сърце има много, много гора. Той припомни, че няма нищо по-хубаво от това в живота си човек да сътворява добро и че не е нужно да се чака някой нещо да направи, когато можем да го направим сами. После обясни как се посяват жълъдите, показа нагледно как се прави първата копка, на какво разстояние. Дори едничко да се хване от три, все ще е нещо. Животът сам избира пътищата и начините си, чрез които да се прояви, от нас се иска мъничко да ги подготвим, за да го посрещнем.

С настръхващия национален химн и дружно право хорце, сподиряно от подскачащите наоколо четириноги.

                       

Скоро след това хълмът се напълни със сеячи на бъдеще. И пристигаха нови. С деца, с кучета и с огромно желание да бъдат част от утрешната гора и от онова утре, където други ще се радват на наследството, посято днес. С благодарност за сянката, за грапавата кора, на която да се облегнеш и възможността да виждаш наоколо не пустинни пейзажи, а живот, преливащ от зелено и от цветност.

Усещах по джобовете си приятната тежест на жълъдите. Кафявата пръст ги поглъщаше благоговейно като нафора, сухите треви съскаха и отстъпваха място на бъдещите дървета. Уникално преживяване е, когато животът живот създава. С лекота и благослов да бъде. Да устоява и да оцелява.

До мен „тихия” отбор на семейството без слух – Елена и Цветислав - дружно отмерваше по лопата разстояние между засявките, а децата им ентусиазирано летяха да маркират със спрей, да полагат в почвата бъдещи дъбчета, да носят в торбички още, а накрая книжките, които получиха от Никола Рахнев, изкушиха Елиза и Ники да се заловят веднага с четенето. Някак мило бе да виждаш в далечината как братче и сестриче са се гушнали насред бъдещата гора и четат ли, четат на глас. Когато умората ни присъедини към тях за почивчица, ситнежите захласнато следяха любовта между Красавицата и Звяра. Любовта, която движи този свят. И която прегръща живота, за да го опази.

Дори не мога да кажа с точност колко беше посято в ранната съботна сутрин на 25 ноември. По-важното бе, че за всички, които първоприходно се докоснахме до залесяването, останаха незабравимите, споделени емоции и надеждата за едно бъдеще, което ни се иска да видим как расте. Усмивките говорят достатъчно. А на Никола благодарим за възможността да бъдем част от онова утре, което със съмишлениците му бавно изграждат.

                          

Да обрече на живот едно дърво, е сред нещата, които тук и сега всеки може да стори. С обич, за да израстват от крехките фиданки децата на природата, красиви през всички сезони. И с благодарност за въздуха.

 Христина Чопарова

 

Бел. ред.: Още снимки – в галерията на сайта.