Скъпи читатели, обещах ви разходка. В „Различната България”, онази, видяна през обектива на Асен Великов.

Хайде, да се разходим...

      

Сякаш стъпвам по кълдъръм, по който стъпките тежат, но всъщност са безшумни. Безкраен друм, в който те съпровождат плачливия писък на гайда и глухия ритъм на тъпани. Върху каменните стени прекрасните портрети се разливат в един огромен калейдоскоп, отвъд рамки и концепции, отвъд времето.

И надниквам в бистри момински очи, със стаен надълбоко смях. Карминени устни, свежи лица, слънце в ъглите на усмивките. Пъстри забрадки удържат непокорни коси и крепят срамежливи цветя. Българката няма нужда от прекалени украси, за да свети. „Тя, светлината, изглежда си намира човеци, които най-добре я отразяват и ги пълни догоре... до върха на косите, до дъното на очите....”. Задържам за миг прекрасната мисъл, прочетена някъде и толкова на място в този момент, когато взорът ми попада върху майсторски уловения девичи свян.

      

Искряща белота на сдържан смях; детска невинност, която събужда пориви за прегръдки. Силни мъжки ръце, в които събраната нежност е способна за секунда да се превърне в безпощадност. И стъпки на утрешното бъдеще, което смутено гледа в обектива и сякаш всеки миг ще понесе нанякъде цървулките си. Почти усещам огрубелите бабини длани по косиците, времето препуска стремглаво назад, към онези топли привечери, в които щурчия шум се смесваше с гласовете ни, подели родопска песен. Трогателно смалени в големите носии, бяхме точно каквито трябва да сме в очите на онези, които отдавна са в един друг свят, отвъд друга мера....

Бай Стою надува гайдата, толкова реален, сякаш е ей там, в ъгъла отсреща, а не виси от стената. И позабравените му мелодии ми разказват приказки за пасящи стада, за изгубени в студа овчари, за мъжка смелост и женска борбеност, за детски мечти и слънчеви поляни. Изчезват стените на клуба, пространството се разширява и пред взора ми се ширват поляни. Безкраен необят от цветя и билки, лятносини небеса и усещане за любов във въздуха. И съм там, и не съм, в полусънна реалност, древна като песен от недрата на Родопите. И колко много слънце, Боже мой, колко топлина се лее наоколо. Лее се като жива вода, замръзва за миг зад девичите клепки и се свива укротена в мъжките длани.

         

Шшшт. Стъпките утихват пред грубостта на Дуловия воин с одухотворено лице. За миг се озовавам сред шатри и конски тропот, а в следващия миг пред щастлива двойка с дързък взор. Той ще я пази с цената на забучените в пояса си пищови. И със силата на цялата любов, на която е способна суровата му душа. А тя ще меси за него онези хлябове, в които втъкава изконния дъх на Богиня и Майка. И пред чийто олтар рухва безпомощно и най-свирепата сила. Отстъпвам безшумно нататък, за да се върна в настоящето.

София, 4 януари 2017 година. Клуб на фоторепортерите, сгушен сред руините на древна Сердика. Край мен живите портрети светят в ореол от сияние. И не, не е от осветлението. От чистотата е... онази духовна чистота, която светлее в кенареното платно. Уловените мигове на Асен живеят свой живот. И разказват истории за древен народ, за чиято хубост и сила не са нужни много думи. Дори не са нужни думи въобще. Различната България, която винаги е била една и съща. Но това трябва да се припомня. И да се помни.

         

         

           

На Асен и прекрасното му семейство благодаря за топлото посрещане, за възможността да уловя за ръце миналото и бъдещето, и да бъда истински тук и сега, докато вървях из кълдъръма на българското си начало.

            

Адмирации, Асене, за умелостта ти да съхраняваш за поколенията онези моменти, които връщат времето!

Когато върви по пътя на Душата си, човек сътворява прекрасни неща. И за тях трябва да се говори, защото са показател, че е време всеки да започне да следва пътя на собствената си Душа.

Текст, снимки и колажи: Христина Чопарова

 *Бел. авт.: Изложените 35 фотоса може да видите до 16 януари в Клуб на фоторепортера на "Дондуков" 1. А повече снимки може да разгледате в галерията на сайта ни.