Магията струи от хилядите светлини, осеяли града. Бях забравила очарованието на нощните пътувания, на онези моменти в тишина, когато взорът ти потъва отвъд стъклата, в тъмното навън, а оттам ти намигат вълшебни електрически очици.

В колата се стеле приятна топлина, Ваня уверено шофира, въпреки дискомфорта от болежките в кръста и шията, заради дългото седене зад волана. Смее се, разказва за децата, за доброволческата работа, за себе си. Сякаш се познаваме от 20 години, а се срещахме за пръв път, за да сбъднем празника за децата в Доганово.

Спираме за зареждане. Навън в студеното опашката от коли бавно напредва. Отгръщам картичката от Ваня, която получих в комплект със сърдечна прегръдка. И правя безуспешни опити да задържа издайническата влага зад стъклата на очилата ми. Добре де. Не мога да спазя обещанието: „И без сълзи!”. Но да бъда от тези, които знаят, че смисълът винаги е в Любовта, е лесно. Обещавам! :)

Не усетих как се изнизаха минутите и колата спря пред дома за деца, лишени от родителска грижа. Зад нас паркира Мария, друг доброволец. И Катя. Усмивките им са искрени, няма го напрежението или обичайната дистанция в такива ситуации. Скоро влизаме в сградата и се качваме по стълбите нагоре. От стените висят Ботевите слова, греят нарисувани слънца, а целият коридор към столовата прилича на подводно царство – делфини, костенурки, косатки и всякакви риби реалистично плуват в сини дълбини. Рисунките, както научавам от Ваня, са направени от доброволци от Холандия, Англия, Индия. Целият дом е изрисуван. Длани с имената на художниците се мяркат из рибешките пасажи.

Пристигнали сме малко преди времето за вечеря. Асен, Снежи, Стефан, Косьо, Марин, Найден, Галин и Боби лудеят край нас. Четири от децата ги няма, взели са ги за празниците. А тези тук... Страшна енергия вадят, гонят се, боричкат се, смеят се. И се закачат. Но най-вече преливат от обич и привързаност към Ваня, Катя и Мария. Прегръдките и свойските шеги са част от приятелство и доверие, градено през годините. Трогващо е да виждаш колко радушно децата приемат непознати като мен.

Още с пристигането Асен, който не чува, ме улови за ръка и буквално ме отвлече, за да ме разведе наоколо – в компютърната зала, украсите, играчките от плюш, всичко. Той сякаш „ме разпозна”, още преди някой да му обясни, че и аз съм от пребиваващите в тишина. Хиперактивен и много жестикулиращ, той в последните няколко часа остана край мен на стола, раздаваше прегръдки, предлагаше на всички гризинки от своето пакетче и въодушевено показваше всяка вещ.

Знаех, че има двама талантливи рисуващи сред децата. Галин и Снежи, брат и сестра. Галин прави уникални неща с листа за рисуване, перманентните маркери и боите. И толкова е скромен, че трябваше Ваня трижди да го умолява да ми покаже рисунките си в скицника, а не през телефона му. Наистина възхитителни рисунки, а колко още уникални недовършени проекти има Галин!

              

         

               

После дойде време за подаръците. Всички се събраха в голямата всекидневна, насядаха по столове и дивани, подредиха други столове в полукръг така, че всеки да може да вижда всеки. Скоро погледите им се насочиха към мен, а аз стоях с пакетите в ръце, вълнувах се и всички предварително подготвени думи избягаха някъде. Понякога е толкова трудно да си кака Коледа! А после се появиха другите, онези думи, които трябваше да бъдат казани. Разказах им за художниците без слух и за картичките, които нарисуваха за всички деца. После всеки дойде да си получи пакетчето, скромно и несмело пристъпвайки един по един, окуражавани от Ваня, Мария и Катя. Прекрасни деца, скромнички такива, дори не посмяха веднага да си отворят торбичките. Затова пък скоро облякоха новите си фланелки, които бяха всекиму по мярка. А голямата картина на Ваня Кръстева, с белобрадия дядо и кошничка бели кученца, хареса наистина много на всички и скоро се озова на стената над украсения шкаф.

Мария прочете на всички посланието от обгорена хартия, запечатано в една от картичките.

Най-истински сме, когато сме добри.

Защото сме направени от любов.

Винаги пази пламъчето и в сърцето си,

за да ти бъде топличко и сгрято.

Само когато ти си имаш топлина,

ще можеш да даваш и на другите от нея.

В коледната нощ се раждат всички светлини,

и нека стават все повече запалените сърца.

Нека бъдат пътеводен ориентир за тези,

които пожелаят да светят.

Мир, благоденствие и радост за теб сега

и през идващата нова година!

Нека е нова на промени, на опит,

на свобода, обич и заедност!

Да се сбъдват добрините, да греят усмивки!

Всели празници, мило дете!

Децата край нея слушаха думите  и по сериозните им изражения ставаше ясно, че бяха стигнали там, където трябва – отляво. 

Какво обаче е празник без игра? Нищо, че децата почти през цялото време не спираха да играят, да се движат, да правят нещо. Настанихме се по столовете и Мария поде играта с думи, при която всеки следваш измисля нова дума с последната буква на предходната. Без да се повтарят. Включих се в играта, разбира се. Вие какво си помислихте? :) И заваляха думички... Ваня обясняваше някои, които децата не познаваха. Коригираше други. Правеше шеговити забележки за телефоните и връщаше хлапетата към играта. Имаше смешки и снимки, които децата правеха с телефоните си.

А когато умората започна да се промъква тихо сред всички, бе време да се разделим.

Не, нямаше сълзи и драми. Имаше много прегръдки, спонтанни и естествени. Децата знаят, че Ваня, Мария и Катя ще отидат отново при тях. Пишат си във фейсбук. Обаждат се. Нищо не се губи. А Галин обеща да рисува, много. Ще ми се да направи самостоятелна изложба, нищо, че има участия в общи такива.

А после колата тихо замърка по обратния път, топлината насели отново купето, подминавахме забравени пътища край Елин Пелин. Светлините на нощна София ни приласкаха отново, скоро се разделихме с Катя, а после и с Ваня. Дълго след това преживявах последствията на толкова много емоции, думи, жестове. Но онова, което безспорно остава най-важното, е заедността. Където я има, там всякога са и радостта, и надеждите, и увереността. Въпреки всичко.

                       

Пътищата на доброто винаги превръщат непознатите в приятели.  

Завинаги.

 

Христина Чопарова